За шепа зрял боб
дата: 02-11-2009 @ 09:43:59 EET
рубрика: литера-туря
Тежък студентски живот, мамка му, и то особено в края на следването. Хем си изкласил вече, ама хем ти остава да защитиш една дипломна работа.
Като по-предвидлив (като никога досега), бях подготвил научния си труд още през зимата на последната година студентстване и сега трябваше да чакам да дойде есента, за да я защитя.
С Колето се запознахме в университета. Още като го видях, разбрах, че сме от една кръвна група. Все едно видях на живо Кери Кинг от Slayer. Заговорихме се и се оказа, че си съвпадаме и по музикални предпочитания — колкото по-брутално и тежко, толкова по-добре галеше ушите ни. Година след година, дойде и последната (оказа се, че за да вземем степента "магистър", трябва да учим една година допълнително на онези изминали четири, иначе излизахме бакалаври - не че е зле, ама някак си по-друго звучи "магистър" — като министър).
Колето живееше в Студентски град, който се славеше и с прозвището Щутгарт — най-вероятно преди да направи "Нова надежда" - четвъртия (а всъщност първи излязъл) епизод на Star Wars, изглежда Джордж Лукас е минавал през това място, като после го е увековечил като прототип от филма си— космическото пристанище Мос Айсли. Студентски град — градът, който никога не спи, градът, в който не можеш да си намериш само хапче за безсмъртие (не е изключено в близките години и това да може), камо ли всякакъв вид дрога.
Та Колето живееше именно в Мос Айсли, пардон, Щутгарт. Делеше една стая с един дебел плужек от някакво неизвестно на географията "македонско" село, още един представител на същата обител, който пък се тъпчеше на едно легло с нелицеприятната си приятелка (живееща, разбира се, нелегално, иначе баща й трябваше да продаде още някоя крава, за да й плати миризливото легло). Казвам миризливото, защото условията на живот бяха твърде мизерни, а и несигурни. Понеже ония тримата в стаята на Колето си вземаха изпитите основно с овце и телешко от мама и тати, а понякога и в кеш, който главоча с гаджето беше изработил зад Океана по време на студентска бригада, купона от тяхна страна беше непрекъснат. Не че Колето не обичаше купоните, ама от време на време такива като нас, дето се борят с голи ръце в живота, трябваше и да понаучат или да понапишат нещо. Това обаче се оказа трудна задача в обкръжението на приятелчето ми. Понеже майка ми, лека й пръст, тогава си беше на вилата почти през цялата година, с Колето взехме мъдрото решение да живеем заедно у нас. Хем щяхме да си делим сметките за ток, вода и т.н., хем щяхме да имаме възможност за учене и... още нещо, което впоследствие се оказа основното ни занимание.
Пролетта бързо отмина, като отстъпи мястото си на горещото лято на 2000 г. - последната от добрия стар, но странен 20 век. Жегата наистина беше сериозна, което ни караше с Колето да търсим все по-оригинални начини за борба с нея. Бирите помагаха, но само за през деня - все пак не върви цял ден да пиеш и да пикаеш. А и вече бяхме приключили всичко, чакахме защитата на дипломните работи, която беше чак наесен. В един особено горещ юлски следобед майката на Колето се обади, че на другия ден ще идва в София (Колето беше родом от едно райско (от малкото останали) местенце на Родината), та се налагаше произведението й да ходи да я чака на автогарата. Чудейки се как да уплътним топлата и купонджийска вечер с малкото пари, които имахме (фирмата, където работех за последно, беше изпосъкратила служители, без компенсации, разбира се, и никой не искаше и да чуе да наеме завършващ студент). След кратък, но съдържателен дебат, решихме, че е най-добре да закупим две шишета мастика, три кисели млека, една краставица, глава чесън и връзка копър. Речено-сторено — пазарчето беше на една крачка разстояние. Докато мастиката хване кристали, тараторът беше вече готов. За отскок си бяхме взели по две студени бири, че щяхме да посъхнем, докато чакаме анасоновия еликсир да дръпне във фризера.
Седнахме в хола и пуснахме Slayer. Задължително беше началото на пиячката да става с култовата група. Не след дълго отидох и до фризера, откъдето измъкнах първата жертва - толкова беше студена, че чак пускаше пара. Кристалите едвам-едвам се движеха, замряли като сцена от зимна феерия. Насипах таратор в две халби и го прибрах отново в хладилника. Наздрависахме се и в телата ни потече леден еликсир с дъх на анасон. С всяка чаша музиката се усилваше, съседите така или иначе бяха свикнали, че в блока им живее сараошин, около който гравитират подобни. Бутилката вече свършваше, а ние, направили главите, вече пеехме скандинавски народни песни, редом със Сатир от Storm. Отворихме следващата. Аз вече сериозно се клатех по коридора, а Колето падна в банята и се изправи едвам, като ранен фронтовак (после се оказа, че си е навехнал крака).
След произшествието в банята, Колето усети вълчи глад да напира в него. Добре, ама всичко, което имахме, беше една тенджера боб, дето майка ми я беше сготвила предния ден и сега отлежаваше в хладилника. На Колето много-много не му се ядеше фасуля, ама народа го е казал много преди нас — като няма риба, и рака е риба, та ще не ще, извадихме боба. Отваряйки капака обаче гледам — боба кипнал, хем е бил в хладилника. Близвам малко - прокиснал (като навън беше 35 градуса, в апартамента се задържаше горе-долу същата температура, та и хладилника не можеше да смогне да изстудява като хората. Викам на Колето:
— Коле, баце, заеби го тоя фасул, че ше стане инфекция.
А Колето ме гледа с телешки поглед, отваря мастичена уста и профъфля:
— Ебал съм му майката, давай да ям, че инак легам и мрем!
Какво да го правя, докандилках се до шкафа с приборите, извадих черпака и му насипах една пълна купа с фасул.
— Ше го топлиш ли или така ше го глифаш? - викам на Колето, а той, без да ми отговаря, набара оцета, ръгна вътре порядъчно количество и се зае с лъжицата...
Аз се отнесох в хола да сменя музиката с нещо по-твърдо, че градусите се бяха покачили застрашително. Второто шише мастика току-що беше започнато и вече с Колето му мислехме какво ли ще правим като свърши. Беше вече 3 часа посред нощ, а той трябваше да става рано-рано да чака майка си на автогарата.
Събудихме се към 7 часа, не помнейки нито в колко сме си легнали, нито как. В хола дивана беше достатъчно голям, за да могат два пръча да спят на вале, както се и събудихме. Колето се изнесе на пожар към автогарата, аз станах да се измия. Да, ама навън едно слънчице грейнало още рано-рано, все едно ти казва "Стегни се и отиди за бира, човече!".
Недочакал втора покана, взех торбата и се запътих към магазинчето под блока (леля Лили, дето го държеше, беше стара пияница и отваряше рано, за да може да завърти дъртите сараоши като песове пред месарница). Само след десет минути, нарамил десет бири (добре, че българската бира не е като белгийската, че досега не цироза, ами мехури на черния дроб щях да получа) се прибрах и с влизането надупих Slayer до дупка. Беше близо 8 часа сутринта, делничен ден - ебал съм ги в комшиите, кой станал - станал, кой не - чичо Том Арая ще го събуди с виковете си. След две-три бири бях вече отново на черешата. Гледам на масата - останала почти педя мастика от снощи - грехота! Веднага я бутнах в камерата, да дръпне за половин-един час и продължих с бирата. Звъннах два-три телефона, ама първо, че беше сравнително рано, а второ - доста фъфлех, та претърпях фиаско в опита си да проведа разговор с този-онзи.
Стана 10 часа. Мастиката - ледена, направо все едно от Северния полюс идва! Сипах си една чашка, за разредител - бира. Не мина и половин час и трупясах в хола на дивана. По едно време се разшавах - гледам, минал само половин час, а отвън се тропа — Колето се прибира, оставя торбите на мама в коридора. След малко цъфна в хола - блед като смъртник, изпотен и видимо разстроен. Надигнах се, доколкото състоянието ми позволяваше и му викам:
— Кво стаа бе баце? Посрещна ли майка си?
А Колето ме гледа и вика:
— Мани, еба си майката... Чакай да седна да дръпна малко и да ти разправям...
Това, което се беше случило, надмина очакванията ми и ме накара да се треса от смях с непрестанно течащи сълзи от очите в продължение на поне половин час, под засрамения поглед на Колето.
Та значи Кольо се озовал на автогарата малко по-късно от очакваното. Там вече го чакала майка му с куп торби (жената очаквала, че произведението й ще се появи навреме, ама ей на, алкохолът пак се оказа над всички). Жената имала да си свърши работа по София, та заради чедото си вече била закъсняла достатъчно. След като отнесъл конфуза на родителката си, Колето понесъл торбите и решил, че ще хване маршрутката. Жегата вече ставала доста сериозна (Колето ходеше с едни дънкови бермуди и изтъркана стара фланелка на Destruction), а в маршрутката било просто непоносимо. Кольо бил прав (нормално, маршрутката приличала на натъпкана консерва с пушени шпроти). Изведнъж нещо го прерязало. Обляла го студена пот, а мускулите на задника му инстинктивно се свили, за да задържат тайфуна, който се образувал сякаш от нищото. През акъла на Колето минали като на забавен каданс думите ми от вечерта, касаещи кипналия боб и евентуалните последици от консумацията му, но вече било късно. Маршрутката вече наближавала гарата, а шофьорът карал като отвързан. Току наближили гарата, на последния завой Колето направо извикал през дъх:
— Спирай тука!
Оня реагирал веднага и набил кучките така, че цялата маршрутка се овесила върху Колето, който бил най-отпред облегнат на седалките. В този момент се чул и звука, звук, който приличал на нещо средно между продънване на долно бельо и изсипване на кофа с помия в септична яма. Хората се спогледали, после погледнали Колето, от който обилно капела пот. Към секундата мълчание мигом се прибавила и неизменната характерна миризма, а хората задюдюкали помежду си, някои се подсмихвали, даже едно момиче направо забило лице в шепите си и се затресло от смях. Слизайки от таксито, Кольо усетил нещо по краката си. Хич и не погледнал какво е — пределно ясно му било, ами направо, със все торбите, се изсулил към подлеза на гарата, където имало тоалетни. Жената, дето събирала стотинките, като го видяла, го съжалила и го пуснала гратис, поне да се измие и да изхвърли слиповете... Вече с мокри бермуди, но за сметка на това чист, Колето хванал трамвая за няколко спирки и така се озовал у нас. Разказвайки историята, аз се спуках от смях, а той, с тъжна физиономия, на два-три пъти ходи и възсяда порцелановото конче, след разказа - още няколко. В тая жега и с това разстройство, плюс алкохол, пича се беше направо обезводнил, та се наложи да купим още двайсетина бири за реанимация.
Майка му дойде след около час-два и ни завари отново на черешата. Той й бил казал, че нещо съм се разстроил от лични проблеми, та да не ми обръща внимание. Обаче жената като ме видяла, после му казала:
— Абе, сине, тоя твой приятел дето живееш при него, не е разстроен, бе маме! Та той е кьор-кютук пиян!
Така завърши бобената одисея на Колето в горещото лято на 2000 г. На другия ден отивахме на екскурзия с курса от университета - ходихме на Паничище, където слушахме Горгорот и наплашихме един колега с приказки за горски духове, гноми и тролове, които бродят в нощта, търсейки чисти и невинни души, но това вече предмет на друг разказ...
|
|