Разходка в нощта
дата: 23-02-2010 @ 23:41:38 EET
рубрика: дневникът на
Излизам от офиса след дълъг работен ден. Доста късно е, така че на паркинга почти няма коли. Отключвам и влизам в колата, слагам си колана, паля, пускам радиото. Познат до болка ритуал, който извършвам абсолютно механично. МР3-плейърът решава да ме изненада с кантелето на Аморфис, акустичната версия. Влизам в тон с песента и подкарвам бавно. Така или иначе не бързам за никъде. Всъщност перспективата да се прибера у дома не ме блазни особено в този момент. Сещам се за един хубав път, по който карам понякога. Какво пък...
Намирам отбивката и свивам по нея. Минавам през крайните квартали докато звучи заключителната част на песента. Композицията на Холопайнен толкова пасва на настроението ми тази вечер, че се пресягам и спирам радиото. Скоро градът остава заедно със светлините си зад мен и оставам сам на пътя. На светло мястото е много живописно – стръмни склонове, гъсто обрасли с дървета, стърчащи над тях скални зъбери и дълбоки дерета отвъд мантинелата. През нощта фаровете осветяват асфалт, дървета, скали. Отвъд това не се вижда нищо. Сякаш реалността се свива до този осветен участък и всичко извън него престава да съществува. Проблеми, ядове, тревоги... Истински сме само аз, колата и следващият завой. Вероятно това усещане е най-близкото до нирваната на будистите, което познавам. Част от мен е заета да преценява скорости, траектории и корекции, но това става на някакво подсъзнателно ниво. Замислям се над странната симбиоза между човека и машината, която ми позволява да я усещам като продължение на мен самия, да чувствам всяко приплъзване на гумите и да реагирам инстинктивно по правилния начин, така че движението да изглежда елегантно и красиво, като танц. Всъщност не просто да изглежда, а да е такова в действителност. Защо хармонията е толкова лесно постижима с един предмет? И толкова трудна с друг човек? Защото колата няма собствени желания, стремежи и мечти, отговарям си сам миг по-късно. Защото няма очаквания и претенции към теб, не можеш да я разочароваш.
Пътят излиза от планината, става скучен и еднообразен като всеки друг. Намирам отбивка и обръщам. Винаги съм предпочитал планинските пътища. Те не са толкова подчинени на функцията. Не просто те водят от едно място на друго, водят те по свой собствен начин, карат те да внимаваш, да си нащрек. И в замяна ти показват красотата на планината си, постепенно, без да избързват, с по една гледка след всеки следващ завой, така че винаги да искаш още и още. Сега обаче е различно, пътят се вие през нищото, напомня ми за криволиците на човешката мисъл. И там зад всеки въпрос се крие друг въпрос, точно както тук зад всеки завой има нов, следващ, по-следващ...
Мислите ми се връщат на въпроса за привързването към предметите. Защото такава все пак има ,под някаква форма . Не непременно към колите, те са просто пример. Защо ли? Дали просто имаме нужда да сме привързани към нещо? Или подсъзнателно искаме да сме сигурни, че няма да ни разочароват, предадат и изоставят? А може би използваме предмета като изражение на нас самите и това, към което сме привързани... всъщност сме самите ние? Или пък и трите са верни? Дали пък, питам се, проблемът не е именно в тези неща? Че търсим хармония между две души, но по начина, който ние я виждаме, едностранно? Дали не се опитваме да наместим другите в нашия собствен свят, по един точно определен начин? И понеже човешките индивидуалности не идват в стандартни форми, това не може да стане без да повредим едното или другото. Което пък по никой начин не може да мине за хармонично. Въпроси, въпроси... а отговори няма. Може би способността да си задаваме въпроси на които няма отговори ни прави такива, каквито сме? Поредният въпрос без отговор. Решавам, че е ми стигат толкова въпроси за тази вечер и се концентрирам върху карането. Необходими са ми около трийсет секунди, после отново постигам nirvana ex machinа.
|
|