История с Чоко (без Боко)
дата: 14-06-2010 @ 13:21:54 EEST
рубрика: литера-туря
Малкото планинско селце се бе сгушило в полите на живописната планина, извисила мощна снага в небесата. Самото село беше доста малко, но имаше "честта" дълги години да приютява над главата си военно поделение, чиято цел беше да пази разположения наблизо столичен град от вражеската авиация.
Именно в това поделение отбиваше военната си служба моя милост. Както казваше баща ми, имал съм "късмета" да служа на такова красиво място, с една малка подробност — мястото наистина беше божествено красиво, обаче само да не си войник там.
Както си е прието, казармените порядки не са никак детска работа. Нашето поделение не правеше изключение. Отпуск имаше от време на време и най-вече, ако успееш да си уредиш транспорт през шестте километра надолу (а после и нагоре) по баира. Аз такъв нямах, но това не ми пречеше да изстисквам всяка една свободна минута, за да се порадвам на свободата. А и вече бях "старо куче", та много-много не й цепех басма на службата, която беше тежка, но за сметка на това — продължителна.
Старшината разписваше отпускът винаги от 0 часа на следващия ден, въпреки молбите да даде четири-пет часа аванта, та да хванем последните автобуси за София. Така било по устав. Та демек от 0 часа докъм 5-6 (когато се събуждаш, ако въобще успееш да заспиш преди отпуск) са си аванта на шапкарите.
Само дето това не важеше за някои, особено през лятото. След като старшинката ми разписа военната книжка, веднага уредих транспорт през "мечкарника" — така викахме на тези шест километра до селото, които минаваха през планината и където (поне така казваха) имало доста мечки, че и някои били стръвници на всичкото отгоре. Изчакахме да си тръгнат щатните старшини и офицери и дежурния (един много готин току-що завършил военното училище лейтенант) веднага нареди да се приготви джипа. Бяхме двама отпускари, обаче единия пътуваше до близкия град, а аз се прибирах в София, така че щяха да ме оставят някъде по главния път, където евентуално да хвана някой късен пътешественик на стоп. За целта предварително се бях екипирал с т.нар. "парадни дрехи", които иначе за нищо на света не бих облякъл. В случая обаче вършеха добра и безотказна работа.
И така, вече по тъмно (беше октомври, чудно циганско лято) се озовах на главния път и полека-полека потеглих в посока столицата. Не че щях да я стигна пеша, но не ме и свърташе на едно място — все пак ми предстояха цели 7 щастливи напоителни дена в цивилизацията, далеч от простотията. Коли почти не минаваха, обаче и тези, дето минаваха, явно не им беше ден, защото дори не си правеха и труда да намалят. Аз си бях нахлупил и фуражката за по-убедително, но май и това не хващаше дикиш.
Времето летеше и перспективата нощта да премине в най-дългия за мен пешеходен маратон ставаше все по-близка и ясна. За сметка на това обаче небето беше ясно, въздухът — доста топъл за октомври, а на мен ми беше леко като на волна птичка. Оставаха някакви си пет месеца служба, но за целта трябваше да посрещна и новата година в редиците на родната армия, което правеше уж краткия срок невъзможно дълъг.
Не бях засичал километрите, които проходих, но така или иначе не бяха много, когато, някъде около полунощ, зад по шосето зад мен се появиха ярки прожектори — някой не си поплюваше и караше на дълги. След първите прожектори се появиха и втори, значи бяха две коли. Учуди ме обаче, че и онзи отзад е включил дългите и хич не му пука, че предния е леко кьорав от този факт. Приготвих се и когато дойде момента, вдигнах ръка с отигран стопаджийски жест. Колите рязко намалиха и спряха на около десетина метра от мен. Затичах се към първата. Задната врата се отвори, а отвътре ме посрещна миризма на пот, гарнирана със старо диско.
— За къде си брато? — чух дрезгав басов глас.
— За София — викам, двоумейки се дали просто да не затръшна вратата и да се откажа от точно този стоп.
— Качвай се, мятай сака на седалката отзад — отново избоботи гласа.
Без много да му мисля, се метнах на черното чудовище. Всъщност двата автомобила бяха мерцедеси, S-класа, последен модел за онези времена (ранните деветдесет), които носеха прозвището "мечоци" заради твърде внушителния им вид и габарити. Колата тръгна, след нея и втората. Едва сега видях къде съм се качил. На седалката до шофьора седеше горилоподобно същество с почти обръсната глава, без врат. Впоследствие разбрах, че реагира на името Чоко. Ако той беше Чоко, това до него трябваше да е Боко, по силата на логиката, но другият индивид реагираше на друго прозвище, което вече съм забравил, но беше от рода на всеизвестните напоследък, цитирани на първите или последните трупови ежедневници. Та тролът набиваше чипс и пиеше кока-кола в кутийки, които се намираха под формата на цяла тарга в краката му. Чипсът пък беше накамарен току до моя сак на задната седалка.
Шофьорът, за когото вече споменах преди два реда, беше почти същата горила, само че подстригана на "канадска ливада". И двете горили бяха облечени с фланелки с къс ръкав, изпод които ясно се очертаваха напомпаните им с анаболи и какво ли не мускули.
— Как е службата, а? — пръв се обърна към мен т.нар. Чоко, дето стоеше отпред до шофьора.
— Бутаме я — викам, малко остана.
— Има ли пички долу в лагера? — пича се оказа, че е служил в съседно поделение, но преди три години, а между двете е имало пионерски лагер, който през лятото се е пълнел със сочни пионерки, които подслаждали животеца на аскера.
— Има мечки — викам. Пички не съм виждал още — оня се изхили като пача.
— Отпуск? — отново поде разговор мутрата.
— Награда — викам и пояснявам, да не помислят, че съм някакъв натегач — пет дена за кръводаряване и два за точна стрелба.
— Браво бе брато! Танцува ли с Калашника? — явно стрелбата доста заинтригува Чоко.
— А, танцувах, просто разкатах мишените и това беше. — всъщност доста се бях накефил, докато смъртоносното оръжие подскачаше в ръцете ми, обаче човек трябва да внимава, защото поразиите, които може да стори АК 47 са в 99 процента от случаите фатални, а в останалия 1 процент завършват с трайна инвалидност.
Хич и не попитах типовете с какво се занимават. Надали беше безопасно, а и казано честно, не ме интересуваше. София наближаваше, а и шофьорът караше като отвързан. Вече се бяха показали светлините на първите столични предградия, когато изведнъж на правата отсечка се видя отразената светлина в една полицейска палка, която недвусмислено ни показваше, че колите трябва да спрат. Нашия човек спря, след него спря и другия "мечок". Стъклото бавно се смъкна и отвън се чу дежурното представяне на служителя от пътната полиция. Било рутинна проверка. Явно документите и на двете коли бяха изрядни, та ония решиха да се позаяждат. При все, че аптечка имаше вътре в купето, тия накараха горилите да отворят багажника. Аз бях излязъл от колата да изпуша една цигара (тия вътре бяха твърдо никотинови въздържатели), когато полицаите отидоха до багажника.
— Отворете багажника на колата! — със заповеднически тон нареди първото полицайче — тлъсто, ниско и трътлесто, далеч от всякаква представа за блюстител на реда. Колегата му беше видимо по-слаб, обаче нещо и в неговия вид куцаше.
Горилата - шофьор с неохота натисна някакво копче и багажникът се заотваря бавно. Това, което видях, ме накара да погледна спонтанно двамата полицаи, тъй като си мислех, че е възможно да халюцинирам.
В багажника имаше опакован с тиксо нещастник, бит до състояние на патладжан, но все още мърдащ. Очите му бяха облещени в смъртен ужас, а от устата му, залепена с т.нар. "гафа" — здраво опаковъчно тиксо, с което облепят ли те, няма измъкване, — излизаха нечлерозделни звуци, които се усилиха при вида на униформените.
— К-к-какво е тва бе??? — запелтечи дебелото ченге.
— Багаж — лаконично отговори мутрата Чоко.
— Какъв багаж бе, това е човек! — тъпо контрира полицайчето.
— Че кой е казал, че човек не може да бъде багаж? — обади се най-сетне шофьора с басовия глас. — И без това вътре няма място.
— Ти какъв си бе? — се обърна към мен втория полицай.
— Ами съдейки по униформата ми, трябва да съм редник от българската армия — отвърнах, шокиран от видяното и от простотията на ченгетата.
— На отворен ли се правиш бе? — оня явно реши, че ще си го изкара на мен.
— Съгласно устава, униформените войници подлежат на проверка само от военна полиция, така че ако имате нещо, просто повикайте колегите си. — по онова време във въпросната военна полиция работеше мой близък роднина и споменаването на името му при нужда беше достатъчно който и да е олигофрен да спре да се занимава с моята скромна особа.
През това време диалогът пред "багажа" продължаваше:
— Че като няма място защо е вързан бе? — упорстваше дебелото ченге.
— Товарът винаги трябва да се вози добре укрепен — хладнокръвно отговори шофьора. — Ако искате да набера шефа да разговаряте с него — ние сме само служители.
— Кой ви е шефа? — продължи с любопитството си дебелия полицай, който явно го раздаваше шеф.
Онзи спомена едно доста нашумяло по онези времена име, от което и на мен се подкосиха краката, чувал какви ли не легенди за жестокостта и безскрупулността му (лицето вече е отдавна на аудиенция при Великия дух).
Отдръпнах се още малко и се насилих да не слушам ставащото около мен, което приличаше на лош сън. Полицаят видимо смени тона и след още няколко реплики с явна неохота, но без изход, пожела да внимаваме и пусна и двете коли. От втората кола така и никой не излезе, тъй като до нея ченгетата просто не стигнаха.
Отново на път. Нямаше как и да се откажа, защото сакът ми беше вътре, заедно с всички дрехи и документи, а тия екземпляри можеше и да помислят, че ще ги пържа, ако остана при ченгетата — така или иначе все още бяхме далеч от първите панелки на столицата.
По едно време Чоко извади отнякъде една тухла, която в миналото изпълняваше функциите на сегашните джобни джиесеми, само че се казваше мобифон и, за разлика от сега, не ползваше цифров, а аналогов сигнал. Набра някакъв номер и не след дълго разговорът започна. От него разбрах, че някъде около София, около някакъв воден басейн, някой посред нощ бърка бетон, от който смята да направи ботушки, с които да обува някого. Когато навързах информацията, достигнах до ужасяващото заключения, че "клиентът" се намира на педя-две зад мен, добре опакован и чакащ специалните "обувки". По челото ми изби студена пот. Тия така и така ги видях, а бетон за още едни ботушки сигурно щеше да има. Тъкмо се чудех как да се измъквам, ако ще и в движение, когато Чоко от предната седалка се обърна към мен, едновременно с това вземайки поредния пакет с чипс:
— Братле, за къде каза, че беше?
Присра ми се и припика едновременно. Все пак отговорих, а мутрата любезно ме информира, че всеки момент ще минем близо до желаната дестинация и мога да се свлека безпроблемно.
— Кога е уволнявката? — поинтересува се Чоко.
— През март, ако е рекъл Господ — отговарям. Май сега Господ беше влязъл в доста отрицателна роля, защото именно от тази роля зависеше целостта ми сега.
— И после какво? На пиацата? — поинтересува се от бъдещето ми съименникът на известния анимационен герой.
— Чакай да изляза, пътища после бол — гледам да задържа напъващото лайно.
Оня млъкна, започна да мъдри нещо, а след малко се обърна и ми сервира листче с написан на него номер на мобифон.
— Когато излезеш, ако няма папане и работата стане дебела, просто дрънни един телефон, ще видим какво можем да уредим.
Взех листчето и благодарих на "великодушието" на главоча, с намерението да изхвърля хартийката още в първия кош, само и само да се измъкна веднъж.
След няма и пет-десет минути колата спря. Този път онзи отзад ни изпревари и продължи нанякъде. Слязох и през това време шофьора вика на Чоко:
— Абе, тоя да не го спрат и него, къде се е залетел бе? Я звъни на нашите хора да не вземат да го спрат! — изтръпнах при мисълта, че в багажника на другата кола също може да се вози "жив товар".
Чоко набра някакъв номер на тухлата (или поне така изглеждаше), след което започна да води разговор. Оказа се обаче, че е забравил номера на другата кола и още докато си извличах сака, мутрата зад волана се обърна към мен:
— Абе, помниш ли номера на оня, другия мерцедес, дето сега ни задмина?
Аз стоплих като бързонагряващ реотан и изстрелях:
— Никакъв номер не помня, даже не съм видял въобще каква кола ни е изпреварила.
Оня ме загледа две-три секунди, после вика:
— Аре бегай тогава и лека ти служба! — след което затръшнаха вратите и потеглиха. Явно все пак материалът нямаше да стигне и за още един чифт ботушки.
Не можах да повярвам, че отървах кожата. Както си бях с парадните дрехи, метнах се на първото такси и отидох право при Краси Ватмана. И без това вече бяха малките часове и само щях да притесня нашите, ако се прибера по никое време. Заварих го мъртвопиян и за нула време го настигнах в обиколките. Но това е вече друга тема.
..................................................................
Петте месеца до уволнението минаха на един дъх (както минава впрочем и самия ни живот, без самите ние да усетим). Реалността навън беше нещо средно между леден душ и свръхболезнено изгаряне с напалм. Все пак, времената не бяха като сега, когато работиш наистина за да не ти зарасне задника, обаче като цяло обстановката си беше същата, че даже и по-гадна (предвид наличието на индивиди като Чоко и другарите му "обущари").
Чудно защо бях запазил картончето с номера на мобифона му. Един ден, подгонен от отчаяние и виждайки реалността около себе си, реших да му звънна, знаейки, че случайно вляза ли в този филм, излизането ми ще е подплатено с дървено пардесю и спалня за вечни времена в Orlandenbourgh, Мала Швеция или Baker Factory. След дълго звънене някой вдигна телефона. За мое учудване беше женски глас, на не много възрастна жена:
— Кой се обажда? — в типичния си бабешки маниер го подкара дамата.
— Добър ден, може ли да говоря с Чоко? — ни в клин, ни в ръкав изтърсих аз. Просто не знаех истинското име на героя от казармените ми години.
И никога нямаше да го узная. Чоко го застреляли като псе, заедно с повечето му дружки, преди повече от половин година (сиреч малко след като се изживя в ролята на "дизайнер" през онази октомврийска вечер). С треперещ глас дамата, която се оказа майка му, ми съобщи тази информация, след като й се представих и се увери, че не съм от "онези". После затръшна телефона. А за Чоко и компанията му никой никога не написа и ред — мястото в пресата и другите медии беше запазено за босовете, които умираха по същия начин, но стояха на едно стъпало над обикновеното пушечно месо.
Днес същите тези босове, които оцеляха във времената на бетонните "ботушки", взривовете и показните разстрели (които впрочем продължават, сякаш винаги са присъствали в живота ни), се влачат в съдебната зала с изкривени от болка лица, опирайки се на няколко бастуна и подкрепяни от полицаите, които ги охраняват. А делата срещу тях се заплащат от вече прозиращия джоб на доброволно надяналия бетонните ботушки народ.
Как бих искал да помогна на тези страдащи хора! Колко мъка и страдание е изписано на лицето им! Сега, пишейки тези редове, се сещам за двама, които биха облекчили много ефикасно страданията им. Единият е виден азиатски лечител на име Салот Сар, но прославил се под псевдонима Пол Пот (абревиатура на Politique Potentielle, „потенциална политика“ (фр)), а другият си е чист нашенец, известен на народа като генерал Мирчо Спасов. Само дето и двамата отдавна си хортуват с Чоко и тези като него, само че в едно друго измерение, в един може би по-добър и чист свят. За нас, живите, остават спомените, поуките и неугасващата надежда за едно по-добро бъдеще - ако не за нас, то поне за тези, които ще останат след нас.
|
|