България, 2012 г. — едно ново начало
дата: 01-09-2010 @ 16:12:19 EEST
рубрика: литера-туря
Седим си на беседката край местната мандра с Гъцо. Гъцо е съсед, живее през няколко къщи и най-трудното нещо през живота му винаги е било да остане трезвен поне за един ден.
Запознахме се с него още през далечната 1984 г. — тогава Гъцо беше млад работник с решетест потник и работеше в местното АПК и от време на време удряше по едно рамо на строежа на вилата ни, който, поради безпартийния характер на родителите ми, се беше проточил до безкрая. Сега Гъцо, който беше отдавна пенсионер, се радваше на живота и хубавата ракия, дишайки чистия въздух на малкото планинско градче. Аз пък бях поел щафетата от покойните ми вече родители, но ща не ща, трябваше да разчитам и на хора като Гъцо да наглеждат вече готовата къща, тъй като попътния вятър ме отнесе на около две хиляди и нещо километра настрани от Родината.
Беше вече привечер — красив завършек на един необикновено горещ ден (климатът в Родината, а и на целия континент, се променяше с всеки месец, а не с всяко десетилетие, както учените очакваха), бях сам, без домочадието, понеже жена ми има все пак живи родители, които трябва да види, а и те да видят нея и скъпото им внуче, а аз пък трябва да изчистя и подготвя къщата за няколкото седмици отпуск, които да прекараме в нея (не че в столицата нямаме къде да отидем, но кой е луд да се вре при мизерници и смрадливци в панелното гето, при положение, че има такова богатство сред природата).
Него ден се бях строшил от чистене, на другия ден оставаше само да прибера изпраните завивки от простора и (като евентуално изтрезнея) да отида да докарам съкровищата от другата страна на околностите на столичния град. Мандрата затваряше към 10 вечерта, така че с Гъцо имахме цял час на разположение — аз да врътна първите няколко бири, а Гъцо да изпие бутилката Talisker, която му бях донесъл и за която се изрази след първата глътка, че била "мехлем". За около половиния час, в който седяхме на малката беседка пред магазинчето на мандрата, Гъцо вече беше успял да преполови "мехлема", който обаче беше не обикновените 40, а цели 45 градуса, които лека полека си казваха думата в лятната жега. По челото му бяха избили дребни капчици пот, а цигарата (както винаги) не слизаше от устата му. От дума на дума минахме на злободневните теми — какво давали по телевизията, кого утрепали, кой румънец се претрепал (или претрепал) друг с колата си, карайки бясно по тесните български пътища и т.н. Тогава се сетих, че преди да дойда на беседката, по телевизора бяха споменали за около една-две минути (може би и по-кратко), че някъде по морето били намерили мощите на Свети Иоан Кръстител — събитие, с което можехме единствено да се гордеем. Новината беше, че предстояло отваряне на саркофага с мощите на светеца, а екип на телевизията бил на мястото на събитието. Тъкмо си мислех, че по националните телевизии ще променят веднага програмните схеми и ще започнат излъчване на паметното събитие, когато новините изведнъж свършиха и след тях започна неизменния турски сериал. Веднага превключих на другата телевизия, където пък млад детектив с найлонови ръкавици събираше крайник по крайник тяло с неопределен пол, намирало се преди злополучната сцена в автомобил, който впоследствие бил взривен. Кръвта (разбирайте червената боя) беше оплискала реалистично всичко наоколо, а мъж с откъснати крайници (разбирайте всичките) ревеше като обезумял от болка на количката на лекарите от Бърза помощ, зовейки някакво женско име (явно разглобения труп, който събираха, беше на "жена му"). И всичко това ставаше към 8 и половина вечерта, когато се предполага, че пред екрана има и малки деца! Потресен, превключих на друг канал, надявайки се, че там вече ще попадна на това, за което медиите тръбяха само преди няколко минути и също толкова внезапно спряха след това. Уви, там ме чакаше поредната зверска катастрофа, предизвикана от пиян водач (с няколко присъди за шофиране в пияно състояние преди това, но с неотнето свидетелство за правоуправление), който се пулеше неадекватно зад прозореца на полицейската кола, а хищните репортери обикаляха като чакали около екипите на Бърза помощ и пожарната, които вадеха зверски обгорелите тела на затиснатите хора от колата, която междувпрочем вече беше пламнала. Видът на опърленото човешко месо и виковете (реални, а не на филм) на жертвите, мисълта какво значи да изгориш като факла, при условие че от една пръска вряло олио можеш да се напикаеш от болка (те хорицата може и това да бяха сторили, добре, че камерите не бяха насочени натам), ме накараха да получа спазми в стомаха и да се отправя към магазина, само и само да съм навън, на въздух, сред природата, и по възможност с бутилка студена бира в ръка.
Та разправям му аз на Гъцо за мощите и за нашите телевизии, как е там, където живея сега, за труповете, които ката ден ни "махат" от екрана, за турските сериали,...
Гъцо слуша, слуша, отпивайки от "мехлема", пък накрая, когато стигнах до турските сериали, се отпуши като язовирна стена след юлско наводнение:
— Абе, човек, ти отдека идеш бре (следващите думи ще се опитам да ви предам на книжовен български език, предвид непознаването ми в детайли на спецификите на шопско-граовското наречие, говорещо се в тази част на страната)? — Гъцо зае удобна поза, остави шишето на масата отворено, да не си играе само да вади и да слага тапата, и продължи вече разпалено: — Не може да не си чул за 2012 година — щял да свърши света тогава. Ама да ти каже бай ти Гъцо — няма нищо такова, лъжат ни само да се заробим още толкова на банките, нали глупаците си мислят, че като свърши света, заедно с него ще си отидат и банките. Глупав народ, ей! Аз обаче ще ти кажа какво ще стане през 2012 година. Нали го знаеш Ицето (въпросното Ице беше син на един друг съсед и сега го раздаваше голяма клечка в една от гореспоменатите телевизии, нещо като програмен директор, гордостта на махалата, макар че вече беше забравил къде се намира родното място и всичко, свързано с него)... — започна тирадата си бай Гъцо, отпивайки поредната глътка "мехлем".
Та Ицето споделил на тейко си какво да очакват от малкия екран в близко бъдеще. По думите му това, което предстояло, щяла да промени из корен представите за съвременния живот и за това какво може телевизията. Цялата работа се състояла в следното — известен цигански вожд (вожд е най-правилната дума, тъй като сган като циганската не може да има "лидер", "ръководител", "председател" или нещо подобно — просто приликата им с първобитно племе питекантропи караше определението "вожд" да приляга най-добре на ситуацията) кандидатствал по някакъв проект на Европейския съюз за интегриране на циганите. Проектът бил на стойност няколко десетки милиона евро и бил насочен към медийното покритие на интеграцията. С тези пари щял да се направи сериал от нечуван досега мащаб (сериалът всъщност щял да струва не повече от няколкостотин хиляди, тъй като "актьорите" били събрани от известното столично гето "Татарли" и били готови да играят за едното шише метанолка на вечер, само и само да ги дават по телевизията, останалите няколко десетки милиона евровалутни единици щели да потънат дълбоко в циганските джобове на Вожда и заместниците му). Сериалът имал работно заглавие "България, 2012 — годината на Чшайе Шукарие", а в кратце съседът ни — телевизионер, разказал сюжета на предвидения да продължи около 4000 и нещо серии филм — малката 10 и половина годишна Асенка (Асанка) я женят за две години по-големия Смаил. Дотук добре, обаче става ясно, че всъщност Смаил е нейн вуйчо, понеже е син на кака й, 22 годишната Телефонка, която още като невръстно дете го изпратила да краде на Централна гара и забравила, че някога въобще го е раждала (тя и без това раждала по едно на година, като кучките, та не можела да им хване края като цяло). От своя страна съпругът-вуйчо Смаил имал извънбрачно дете от 9 годишната Кортеза, която родила скришом във външната тоалетна, та после идвала пожарната да вади малкия Макарончо от лайната (тя Кортеза хич не е и разбрала, че ражда — помислило си невръстното девойче, че му се сере и хоп — изсрало поредния храненик (нещастник) в тази окаяна държава). Роднинските връзки изскачали една след друга, едва ли не през десетина епизода, а всичко това било гарнирано със сцени на цигански сватби (респективно тормоз над българското население, живеещо в съседство с мангасарите), ведно със съпътстващите ги ритуали — посичане със секира, ръгане с нож или строшена от масата бутилка, бой с колове, извадени от съборената ограда и т.н. и т.н. Освен това през целия филм били показани в детайли (по-детайлно и от кунг-фу-то на легендарния Брус Лий) няколкостотин начина да измъкнеш от джобовете на беззащитна старица или старец парите от и без това мизерната им пенсия (което всъщност на практика означава да ги убиеш бавно и мъчително от глад, студ и липса на жизненоважни лекарства), а после да отидеш в кварталната кръчма и да ги изпиеш до стотинка с цялата махала.
Потресен още повече, слушах, слушах бай Гъца, когато кръвта нахлу в главата ми и реших да сменя набързо темата:
— Бай Гъцо — викам — абе заеби ги тия, мама им да еба циганска, ама знаеш ли тая вечер дали ще дават мача по телевизията? — същата вечер предстоеше поредния "подвиг" (или по-скоро резил) на "любимите" на 95 процента от българите Левски и ЦСКА на европейското поприще.
— Какво викаш? Мачове ли? Мачове, комшу, ако имаш онова там, Булсатком ли, какво беше, ебал съм го. Те купиха всичко и нищо не пускат, без да се абонираш за тях. Другите телевизии дават турски сериали и мафия — ето аз например, сега като гаврътна бутилката, ще си отида вкъщи, стрина ти Коца е направила салатка и ме чака с един литър скоросмъртница, ще си изгледам филма за Ферхунде и Каванч Тататлъ, после ще й удара един хубав даяк на стрина ти, да не забравя къде се намира, па ще му легна чак до сабахлем! — гордо се изпъчи Гъцо, сякаш предстоеше най-голямото геройство в живота му.
Чудех се дали да се смея или да плача. Бирата увисна в ръката ми, а аз направих последен опит да завържа що-годе смислен разговор с пияния до козирката вече бай Гъцо:
— Абе, бай Гъце, чу ли, че намерили в България мощите на Свети Йоан Кръстител, бе?
Гъцо се ококори учудено, опъна врат, глътна малко "мехлем" и неразбиращо замига насреща ми:
— Кой свети?
— Свети Йоан Кръстител — викам му, дето кръстил Исус Христос във водите на река Йордан.
— Ебах ти и светията! Яз знам само двама светии — единия беше оня, дето игра у Биг Брадър — Свети Константин (явно имаше предвид Вип Брадър, а за светия беше ръкоположил бившия придворен шут и "бард" на бившия вече "главен" на една от престъпните шайки в България), дето пее хубаво и все около него хубави момета въртят кючеци и Свети Георги (че тогава колиме агнето и отваряме бурето с вино от миналата година)... — бай Гъцо замлъкна за малко, обаче след малко пак включи на четвърта — ааа, сетих се, и Свети Архангел Михаил, че кога ходиме на гробищата, циганьете ни пресрещат още от вратата и на половината път вече половината храна за Бог да прости я няма, а другата половина я изяждат още докато горят свещите за упокой. Ако има кокали, ги дават на песовете си, пък те осират гробовете за награда...
Вече почти не слушах пияния бай Гъцо, погледът ми блуждаеше някъде из осеяното със звезди небе. Спомних си думите на Гъцо — "Абе ти отдека идеш бре". Когато си намерихме жилище в новата родина, трябваше да пренесем багажа от временната. А той беше поне един бус. За жалост се вързахме на обещанието на един българин, че ще ни закара, при все, че ни беше повтаряно да не се доверяваме на нашенци зад граница. Разбира се, колата му се развали точно в денят Х. А този ден беше неделя. В неделя в тази държава хората почиват — не че го одобрявам, обаче за разлика от нас, те са си направили "комунизма" редом с демокрацията. Като искаш такси — поръчваш. Ако искаш товарно — задължително поръчваш поне три дни предварително. Аз обаче намерих бус — такси. Караше го един симпатичен негър. Оказа се обаче, че в този бус багаж не може да влезе — за това трябва товарно такси, макар дори багажът да не беше много. Все пак, човекът ни натовари, ама ми вика какво ще правим, ако ни спрат полицаи. Аз, като пълен Ганьо, му викам:
— Че ще им бутнем някое и друго евро и ще те пуснат, и без това е неделя (не че полицаите се бяха наредили като аптекарски шишета зад храстчета и храсталаци досущ нашите, ама все пак, човекът се застрахова).
Негърът ме погледна недоумяващо, после вдяна за какво става въпрос и ми вика почти възмутен:
— Да дадеш подкуп?! Абе, човек, ти откъде идваш бе? — после запали буса, промърмори нещо и тръгна да ни вози, като до края не промълви нито една дума повече.
При въпросът му за малко да си отворя устата и да изтърся:
— България... — но думите така и не намериха път навън. И по-добре.
Изпих бирата, казах на бай Гъцо едно довиждане, после тръгнах бавно към къщата в лятната топла вечер, поглеждайки от време на време осеяното със звезди небе. Мислех си, ако през 2012 година светът престане да съществува такъв, какъвто го познаваме, дали именно това не е посланието на новата медийна бомба, която се готвеше някъде там, в тъмните дебри на циганските гета? Дали вече за нас, българите, не беше тръгнал да се променя? И без това държавата не беше тази, която познавахме допреди само няколко петилетки — дупки убийци по шосетата, кал и мръсотия, студ и омраза между българите в панелните блокове, невиждана досега сплотеност на циганите срещу тези, които ги хранят — българите, беззаконие и престъпност, ширещи се на всяка крачка, хора, вадещи брадви на кръстовищата заради едно засичане (не че някои шофьори не заслужават брадва, но не е това начина), въобще пълен хаос...
Отръсках глава от всичко, насъбрало ми се до момента. Идеята ми да се омагьосам тази вечер беше отвяна напълно от "мъдростта" на бай Гъца. Може би така беше и по-добре. Утре щях да отида и да взема скъпите си съкровища, за да прекараме чудесно летния си отпуск сред чудната природа, слагайки невидима бариера за всички Гъцовци и гъцовщини в тази държава. Защото после пак ни чакаше цяла година там, далеч, в новата ни родина, където поне няма (толкова много) цигания, а хората живеят нормално. Засега...
|
|