История с поука
дата: 14-02-2011 @ 09:32:28 EET
рубрика: на всеки в устата
То беше преди години, хеееееееее къде две и трета майче. Имаме си с мъжо ми едно село, дето ходим да пиеме (той) и да се освинваме (аз) и да се видим с приятели. Селото – село, природа, река, асма, теферич... абе приказка. Хората – хубави, за маса, за работа, за приказка – за всичко стават и не ти дирят сметка ни на приказките, ни на работата, ни на чашите.
Те така. Ма това е сега, пък тогава, в тая (не толкова) далечна двеитрета не беше още баш така. Тогава бяхме още, дет се вика, „на пробен период“ - един вид ходим там от време на време, ма още не сме от „наш'те“.
С моичкия бяхме вече гаджоци от три години и, отворените, ше одим да пукаме по случай осми декември. Е, шести беше, ма го нарочихме за студентския. То аз студентка де, той беше изкласил вече, ма тва няма значение. Хубаво, обаче тогава нямахме кола, обхват по пътищата чат-пат имаше, ама отклониш ли се – йок, еле у село – ни обхват, ни Боже Господи. Е, нас това не може да ни спре, мятаме се на влака, разбираме се да ни чакат къде разклона за селото (не за друго, щото гара нема), помъкваме неколко човека и аре. Ма то все отбор юнаци сме се събрали – едната тръгнала с високите обувки, се едно не казах, че ще ходим в пущинака, другата ми тръгнала по едно ръкавче щото било топло (пък вечер там е студ, да сиибе майката!!!), третия помъкнал някви фотоапарати и незнамкви техники (да снимал природата – как ли не та наснимах, ша та еба), четвъртия ... петия... Абе гражданчета. Както и да е. Мятаме се на влака аху-иху, бирички, конячета ено-друго, докат се усетим те свършиха и, аре, наближихме. Както казах, те на тая спирка точно нема гара. Влака забива насред полето, в някви ниви, и стои точно две минути. Който слезнал, слезнал, другите – по нататъка. Ако имат късмет. Инак – у града, на четирийсе километра. Пътуваме си ние из полето, трака трака, по ено време влака намали, зеха да скърцат спирачки, ние се наредихме чинно пред вратата да слазяме. Еле след два километра скърцане спрехме. Зехме ние да се точим като сополи да слизаме – един, втори, трети... и влака тръгна. Половината сме още вътре, гледат ме като зайци с морков в задника. Кво ме гледате бе, вашта мама, скачайте, да ви еба – зех аз да мятам багаж и хора през вратата. Скачат ония, въргалят се по земята, ахкат, охкат, скочих и язе подир чантите... Оцеля ли нещо от техниката на фотографчето не разбрах, ама ми е през оная работа. Ама пък съм привидлива – накарах мацето с токовете да се събуе и първо метнах нея, че после и обувките, че да не стане некой сакатлък.
Събрахме криво ляво багаж и хора, строихме ги на пътя, дето минаваше наблизо, и зехме да се оглеждаме. Тука кола, там кола... Нема братче пукнат човек. Че кой нормален ще стои в пет часа в пущиняка, то възтъмно вече, студ се пуска, секо се сврело дОма на топло, пие си винцока и пет пари не дава. И никой не иде да ни земе. Брех, маамудайба, къв ша го дървим ся? Звъним по телефоните (то само един и ли двама имаха тогава) на бъдещия ни кум дето трябваше да ни посрещне. Ама – обхват нема, кум нема, кола нема, нищо нема. Кво ше прайм – ми ше вървим пеш, кво да прайм. Някви си осем километра. Аз съм ходила няколко пъти, с кола, ма се по тъмно и нали не шофирам, от пътя нищо не знам, все съм багаж. Моичкия ходил и той и даже и пеша го е вървял пътя, ма тогаз обърнал едно шише коняк още на първия километър и оттам нататък – мъгла. То колко ли му носи канчето на него...
Вървим и пуфтим, псуваме наред - и влака, и пътя, и кумчето дето се запило и ни забрайло, и мацето с токчетата, и оная с ръкавчето (нея я обляках с моите дебелите дрехи, ма тя пак не млъкна). Красота и природа, теферич да видиш. Че и кьорав алкохол нема, сичко у село, поне да смажем петите.
Повървяхме, повървяхме, като изви едни северняк, като зафука, зеха да ни треперят ченетата. Разгеле след незнамколко време нашия човек се присетил на найстата чашка, че хора трябва да прибира и запалил колата. Тамън бехме наближили селото и той цъфна – зачервил бузките, с оня ми ти блеснал поглед, ухилен кат блондинка пред пожарогасител. Прекара ни до заветното место – неосъществена кръчма в една къща, с надумкана печка и стекове водка и бира. Земахме ние да дишаме по-леко, зер - ше оживееме. Наляхме по едно, чукнахме се, ама... Нещо не ми е кат хората. Една глава ме зацепи, едни парни чукове кат се развилняха вътре, чукат, блъскат – не мога си събера погледа да фокусирам. Ейй, ша умра ви казвам. Оня, кумчето де, ме гледа и ми тика някво шишенце. „Квойтуй, бе, мамичкатаму?“ - не мога да членоразделям чак аз, толкоз ме свива капата. „Туй, вика, било няква билкова тинктура, природни лекове.“ Абе мога ли да ти го тура на тинктурата аз, дай ми нещо като за хора бе – аспирин, аналгин, цианкалий, нещо, сода каустик... Давай, че ще се мре. Нямам, ми вика, шибни една водка. Абе шибнах и две, ма нищо – главата ще ми се спука секи момент, ще ми идат зян толкоз години учене. Зе да ми се бунтува и стомаха, лошо ми е, секи момент ша омажа положението. С последна надежда земах шишенцето с билковото чудо на чудесата и го гаврътнах като пейсеграмаракия. Охмале, като зе оная ми ти гадост да ми гори джигера, да ми образува едни климактерически вълни от топло и още по-топло – едвам сварих да изхвърча през вратата, преди да почна да връщам сичко дето не беше сварила навреме да се разкара от стомаха ми. Бре един път, два пъти, пет, шест – нема спирка. Обърнах се навънка с червата. Едвам се довлякох до някво легло и припаднах моментално. Оттам нататък – мъгла. По едно време моичкия идва да ме провери как съм – в ония години още се правеше на грижовен – ма само като отвори вратата и при вида на персоната му оповръщах пак света. Не за друго, ам щото човека беше ял някви крилца ли, кво ли, и миришеше от сто километра на пържено. И така половината нощ. Кажи речи бях умряла, през стената дъни уредбата, тавана пращи секи момент ще падне отгоре ми от баса, ония се изпонатъркаляха... Абе ужас. Еле, по ено време съм откъртила за двайсетина минутки, трябва да е било към три часа вече. По едно време се събуждам – бахмааму, нищо ми няма. Главата тука, ама си е наред, стомаха и той, мога да си координирам движенията, мога да бродирам гоблен , ако реша. Ма не реших. Гледам го моичкият, опънал са до мене и ни приема, ни предава, с реакциите горе-долу на талпа и пиян също като такава. Отатъка се чуват дебилски мучения и нечленоразделни подвиквания, викам си, само аз ли ше стоя трезва мамичкатамустара. Зарязах бъдещия благоверен да се спасява самичък и отидох при пияндурниците. Естествено, по това време бяха остнали само „наш'те“ - гражданчетата отдавна беха дали фира с по едно сокче за лека нощ. Като се почнаха едни викове, едни поздрави за майка ми и леля ми къде се губя цяла нощ и съм им разваляла компанията, един вид, с отсъствието си, малеее, ако тва дето ми го пожелаваха се беше сбъднало, по-задоволена жена нямаше да има от мене.
Трябваше да се наваксва, кво да се прави – на празния ми стомах тамън му доде дюшеш една бира, за възстановяване на течностите в организма, па после... Леле майко. Ма водки, ма бири, ма вино... Само сока не пипнах, щото едни друг път пък бях повръщала от натурален сок и оттогава отказвам за приемам такива вредни за организма течности. По едно време с кумчето се кълчехме на модерната тогава Кати и нейната пеперудка, ако си спомняте. Майтап да става. Като се напием и ни избива на извращения, нищо не може да се направи. После обърнахме на Хиподил и ревахме цяла сутрин заедно със Светльо (без Дъ Леджендс), бехме събрали половината село, само дето не можахме много да разберем къв им беше проблема. Докат се наревем и нафелджебелим като хората, ей ги наще идат да пият кафета. Бе кви кафета, вашта мама, половин стек с водка останал, един стек бира, толкоз работа има още, те кафета ше ми пият. Я бегайте да се разхождате, нали ше снимате природи разни, ще си прайте фотосесии. Баста.
Пратихме ги да гледат драките и чуките, па ние на спокойствие да си допием – къда са одили, кво са прайли, техна си работа. По едно време се надигна и мойто чудо, росно и небрано, наспало се и мераклия по никое време. Еми кво да го правиш, не мога да го оставя да се оправя само, намерихме си на двора едно по-прикътано местенце (то колко да е прикътано посред зима, ама нейсе...) и хубаво се поздравихме с добрутро. Е, малко ни измръзнаха задниците, ма изкуството иска жертви, както е казал поета. Нема да му придиряме.
Оттам нататък само някакви бегли проблясъци, че взимахме още пиячка, ма най-ясния следващ спомен беше вече вкъщи. Как сме доизкарали, как сме си тръгнали и сме се прибрали на близо сто километра е въпрос от сферата на научната фантастика – трябва да ти работи въображението, ма никога не знаеш доколко е вярно... Само знам, че оттогава вече сме от „наш'те“.
Поуката ли? Поуката изскочи след девет месеца...
|
|