Тъмнината (част втора)
дата: 10-04-2011 @ 13:31:33 EEST
рубрика: литера-туря
— Добър вечер — учтиво поздравих човека.
— Добра да е, момче! — гласът му бе плътен и басов, все едно говореше през дебела вълнена кърпа.
— Ти на Стоян и Елена ли си момчето? — тук хората се интересуваха от всичко и всички, при все че не им влизаше в работата.
— Да, сигурно и ти си ме виждал като малък — отвърнах аз. Говоренето на "ти" в малкото градче не се считаше за нещо неучтиво, напротив, хората те приемаха по-близо до себе си, иначе те слагаха в графата "гражданин-столичанин", която беше далеч извън приоритетите им.
— Виждал съм те, само че отдалеч, но въпреки това те познах — каза отново странния нощен пътник.
— Ще влезеш ли да изпиеш едно уиски с мен? — замотаната ми глава вече не подбираше събеседниците.
— Няма да откажа да вляза, но виж, уискито го запази за себе си — на свой ред побутна вратичката мъжът.
Мракът като че ли беше станал още по-непрогледен, а нощта започна да навява хлад, което в комбинация с тъмнината караше по гърба ми да лазят още повече тръпки. Странникът седна срещу мен на малката масичка. Незнайно защо нещо ме накара да не му предложа да седнем вътре, а и без това нямах и свещи.
— Пак ни оставиха без ток, същото е както си го помня от дете — подметнах на човека срещу себе си.
— Не е проблемът в тока, моето момче. Да се надяваме, че нощта е кратка — с недомлъвки отговори странникът. — А и без това утре е празник.
— Какъв ден сме утре? — от работа по къщата бях загубил представа за времето.
— Утре е вашият първи май, деня на труда, ако това може да се брои за празник. Но всъщност е и друг ден — отвърна ми възрастния мъж. После продължи:
— Знаеш ли, усещам, че те интересуват много неща. Някои са за теб, някои не. Искам да ти дам един съвет — не се интересувай много от неща, които не ти трябва да знаеш, особено тази вечер...
Това обаче, вместо да ме накара да млъкна, още повече разпали замъгления от уискито ми мозък. А може би именно това беше и целта на непознатия?
— Защо, какво й е на тази вечер? Освен че е тъмно като в рог, заради тези от енергото, мисля, че няма нищо страшно. А и имам още една бутилка от това превъзходно питие — надигнах бутилката срещу гостенина — Наздраве!
— Май не разбираш, моето момче. Казах ти, че утре е друг ден, с което нямах ама ни най-малко предвид тъй наречения празник на труда. Затова и днешната вечер е специална. — странникът стана още по-загадъчен.
— Още преди да дойдеш отново тук, аз знаех, че един ден ще те видя пак. За мен не е минал и един ден от онова лято, когато си разпитвал за мен в хоремага. — продължи мъжът.
В миг краката ми се подкосиха:
— Чичо Атанасе... — едвам успях да кажа, изтрезнял на мига.
— Да, аз съм, или поне пред теб е това, с което пребивавам тук. — въобще не ми стана ясно за какво говори човека.
Тъмнината като че ли ставаше все по-непрогледна, а от тишината направо боляха ушите.
Странникът, или чичо Атанас, както се оказа, продължи, а аз го слушах онемял, не можейки да си представя и осмисля това, което той казваше:
— Когато вашите дойдоха тук, майка ти много бързо успя да вникне макар и малко в това, което съм аз, макар и да нямаше почти никаква представа за какво става дума. Водеше я първичното, това, с което се раждате и това, което вие наричате инстинкт. Ще започна от името си. Нарече ме Атанас. Всъщност аз самия избрах това име, когато дойдох тук. Името ми в превод от старогръцки означава "Безсмъртен" — отрицание на бога на смъртта Танатос при древните гърци. Но не мисли, че това е всичко в енигмата на това име. Изопачена версия на името ми е името Анастас — човекът срещу мен не бе никак глупав, а напротив, което още повече засили тревогата ми от ставащото през тази нощ. — Анаграмата на самото име няма защо да ти я казвам, защото си достатъчно умен, за да я разбереш сам, стига да разместиш малко буквите и да махнеш само една...
В една кратка секунда мозъкът ми изпълни като по команда казаното от мъжа и в главата ми светна с големи червени букви това, за което той говореше, което ме накара вече сериозно да се замисля за това дали въобще беше разумно да пускам този мъж в къщата си. Човекът срещу мен явно разбра, че съм схванал за какво става дума и продължи, като думите му вместо да ме успокоят донякъде, накараха цялото ми същество да закрещи от ужас.
— Видя ли — казах ти, че си доста умен. Но не чак толкова, за да прозреш, че това е отново една прашинка в океана. Казах ти за енигмата в името ми преди малко, но не мисля, че ще ти е интересно цялата нощ да си говорим само за моето име, което е без никакво значение, поне за мен. Още като дойдох, ме попита кой ден е утре. Аз ти отговорих, че е вашия ден на труда, първи май. По вашия календар. Значи днес е нощта на 30 април срещу 1 май, нали така?
— Да... и какво от това? — въобще не разбрах за какво говори
— Чувал ли си за така наречената Валпургиева нощ? В германската средновековна митология Валпургиевата нощ е празник на вещиците,които заедно с други нечисти сили (Великият Сабат) се събират на деня на света Валпургия на връх Брокен в планината Харц и се опитват да попречат на идването на пролетта. Защо ли? Защото вашия свят е един от малкото, на който има светлина и топлина. А много от съществата, които го населяват, просто не са оттук. Вие, хората, възприемате живота по своя образ и подобие. Отричате всичко останало. Ти си умно момче. Знам, че мислиш, че има живот на други планети. Как приемаш този живот — зелени човечета на два крака или четириметрови великани, отново двукраки, или как? — запита ме чичо Атанас.
Вече бях достатъчно уплашен и объркан, за да мога да мисля каквото и да било, затова изстрелях първото, което ми дойде на ум. А може би то беше и най-правилното:
— Да, като нас, хората... или почти... — промълвих.
— Така си и мислех, но ти все пак отговори истината. Винаги първосигнално хората казват истината, защото мозъкът на човека в първичния му вид не е пригоден за лъжи. Лъжите са нещо като това, което вие наричате софтуер и са вградени в човешкия род вторично, за да могат да прикриват истинската същност на битието му. Мислиш ли, че във вашата слънчева система има други планети, на които има разумен живот? — отново попита мъжът срещу мен.
— Не, не мисля — отговорих отново първосигнално. — Поне не и разумен... защото на планети като Юпитер, Сатурн, Венера, или пък още по-малко на Нептун или Плутон...
— Чакай малко — прекъсна ме чичо Атанас. — Спомена Нептун и Плутон. Искам да ти разкажа нещо много интересно за Плутон. Чел си, предполагам, че тази планета е открита през първата половина на този век от един астроном в държавата САЩ. Впоследствие е обявена за планета-джудже. Наречена е Плутон, на името на бога на подземното царство в древен Рим. Ах, древен Рим... — въздъхна чичо Атанас, сякаш... си спомняше за някъде, където някога е бил. — Всъщност вие я нарекохте Плутон, а истинското име на тази планета на вашият език звучи като Йюггот...
— Какво? — това вече ме изправи на нокти. Този човек нещо си правеше майтап с мен, гледайки ме колко съм пил. Явно имаше за цел да си прекара вечерта някъде в компания, правейки на маймуна някой попрепил млад човек като мен. — Явно си чел някои книги, които напоследък излязоха — не издържах и го контрирах.
— Мислиш ли? — нееднозначно ме погледна Атанас и продължи — Земните астрономи смятат, че зад орбитата на Йюггот има още една планета, по-голяма от него. Но все още не могат да я намерят и тук са абсолютно прави. Защото тя е доста по-далеч от това, което те си мислят. Тази планета кръжи около зелени слънца-близнаци, чиято зелена, както се досещаш, светлина, не топли този мрачен свят. Нарича се Шаггаи...
— Не, това наистина си го чел някъде! — вече не издържах.
— Йа! Йа! Ктхулу фтагн! Ф'нглуи мглв'нафх Ктхулу Р'лиех вгах-нагл фтага... — тогава със зловещ тон засъска мъжът, а чертите на лицето му като че ли придобиха размити и неестествено изкривени форми. В това, което каза, разпознах звуци, за които бях чел в една книга, за която сега ме е страх дори да си помисля.
Написана под името Ал Азиф (Воят на нощните демони) от Абдул ал-Хазред, арабин, отказал се от исляма, впоследствие полудял, за Некрономикон се знае само, че някои от копията носят магически сили, които са толкова зловещи, че хората дори не могат да ги проумеят. Ал-Хазред пътувал из висшите, по-малко висшите, по-средните, средните, по-малко средните, по--малко нисшите, нисшите и по-нисшите измерения от изток на запад, от север на юг, отгоре надолу, отпред назад, а също и в посока ана и ката. Описал неописуемото, преживял непреживяемото, чул нечутото, видял невидимото, помирисал това, което не може да се помирише...
И точно тази нощ без капка светлина този човек редеше ужасните слова именно от тази книга, възпята в доста по-късни времена от мрачния гений Лъвкрафт.
— Какво, да не се уплаши — с ирония попита Атанас или каквото и да беше това, което седеше срещу мен.
— Знаеш ли, чичо Атанасе, мисля да лягам — излъгах госта си, за сън и дума не можеше да става точно в този момент — утре имам доста работа.
— Че аз тъкмо започнах, нали искаше да знаеш неща, които няма откъде да разбереш? Всъщност изборът си е твой — ако искаш, сега ще си тръгна, но повече никога, поне в този живот, няма да имаш възможността да ме видиш — отвърна ми странния човек.
Любопитството надделя над страха. Предстоеше ми да чуя още неща, за които нямах ни най-малка представа и които смразиха кръвта ми до ден днешен.
|
|