Горнобанско after-парти
дата: 28-04-2011 @ 19:02:12 EEST
рубрика: хахо и хохо
(или как пияницата Чефо повърна върху Иванка Лудата)
След като спасихме бедния Збигнев от капана на шипковия храст, в който се беше озовал след пиянския купон в Сандо Попеца, с Краси Ватмана решихме, че вече сме набрали достатъчно студ, за да се постоплим в неговата малка, мизерна, но топла бърлога.
Тъкмо започнахме да си прибираме партакешите и допивахме бирите, когато от саксията с фикуса, подобно на зомби от филм на ужасите, изведнъж се изправи Любчо Каркаса.
Любо беше (и все още е, само че позагубила предишния си блясък) култова фигура от столичния метъл ъндърграунд. Както може би се досещате, прякорът му идваше от страстното увлечение към стила grindcore, основоположниците на който, естествено, са великите пичове от Carcass. Като завършек на образа на маниака можем да прибавим факта, че Любчо имаше известна прилика с един от основателите на култовата банда, а именно Бил Стиър, което пък му даваше допълнително самочувствие и гордост. Любчо Каркаса обаче пиеше. Не че ние не пиехме, но Любо попиваше като океански сюнгер — каквото има, без гипс и вода, че бързо стяга. Обстоятелството, че брат му живееше в страната, където неговите идоли творяха безсмъртните си творби, а именно Великобритания, не му даваше нищо друго, освен малко допълнителни средства за закупуването на пукница и цигарки. Въпреки постоянното си полутечно състояние, Любо беше страхотен пич и приятел (доколкото човек може да разчита на вечнопиян приятел) и с него ставаха много добри и качествени запои.
Та както споменах, от саксията с фикуса Любо възкръсна. Да си призная, леко ни поуплаши с Ватмана, защото вече бяхме забравили, че под сянката на внушителното растение е прекарал нощта наш съратник, повален след дълга и изморителна битка с алкохола. Любчо се озърна, видя ни и се ухили така, както само пиян човек на сутринта може да се захили.
— Има ли бира бе, свини такива — поздрави ни за добро утро Каркаса.
— Сега ще ходим във Ватмана, виж какво е останало в хладилника и ако искаш, стягай багажа и ти с нас. — викам му на свой ред, упълномощен от Краси, който тъкмо се чудеше кого да повикаме за компания.
— Готово! Иска ли питане! — очите на Любчо блеснаха като на манастирски котак, надушвайки яката пиячка за втора поредна вечер. — Краси, абе може ли да звъннем на Пешо? — обърна се към Ватмана с умолителен поглед.
Пешо, или по-известен с прякора си Пешо Клошаря, беше ценен продукт от школата на Кравай и Кръглото. Израснал в семейство само със сляп баща и позастаряла баба (майка му се беше споминала млада рано-рано, мир на праха й), Пешо пиеше и друсаше каквото му падне, като в друсането имаше мярка и никога и за нищо на света не се “закачаше” за някое психоактивно вещество. Беше сменил една гора трудови дейности, но отвсякъде го бяха отритнали поради неблагонадеждност и безотговорно отношение. В един период от живота си Пешо се изхранваше (или по-точно поеше) от инвалидната пенсия на баща си. Отрокът непрокопсаник редовно джобел тейко си, но понеже бабата била зоркото око, почти винаги се дънел. Тук обаче в роля влиза една много важна подробност — бабата била и тя пияница от класа, та сключила пъклен пакт с внука си — когато прибере парите за пукницата, една бутилка да има и за нея. Така хем вълка бил сит, хем агнето цяло. Изядения в случая бил само таткото. Когато се запознахме, Пешо вече работеше като пощальон в пощата към квартала, в който живееше. Работата му включваше разнасянето на писма, вестници и какво ли още не, наред обаче с пенсиите на баби и дядовци, абонирани за домашно обслужване поради невъзможност да докретат до пощенския клон. Любимият филм на Пешо беше "Танцуващият с вълци" с Кевин Костнър в главната роля. Незнайно защо, без да има видима прилика с известния актьор, Пешо се беше отъждествил с него и държеше да му викат Кевин. Точно тогава някъде излезе и новото заглавие с участието на Костнър, което носеше името... "Пощальонът". Всъщност преводът съвсем не беше буквален, но вече връщане назад нямаше — и името на филма, и на главния актьор, паснаха на Пешо Клошаря като пестница на нос. Разнасяйки пенсиите на бабките и дядковците обаче, Пешо имал една "клиентела" от дърти алкохолици, които в активната си трудова дейност били някакви важни клечки и като такива сега получавали доста тлъсти пенсии. В домовете им винаги имало отлежало шотландско, а по дух тези старци били млади и жизнени също колкото хайманата Пешо , когото черпели на корем от личните си колекции. Един прекрасен летен ден на предходната година, когато синьото утринно небе покривало града с прекрасната си завивка, а птичките се надпреварвали коя ще пее по-хубаво и по-силно, Пешо отново тръгнал на работа. Обаче как да ти удържи сърце в такъв ден да не близнеш сериозно до края на задълженията? Та минавайки през всичките пиещи дядовци, Пешо раздал пенсиите им, а те, също така въодушевени от красивия летен ден, го почерпили на богато. След последната визитация на Пешо оставали още двайсетина адреса, на които бедни стари хорица си чакали неголемите си пенсийки (хитреца първо минавал през тлъстите клечки, за да намаже пиячката, че с пуста лакомия излизане на глава няма). Още след половината адреса на богатите старци, Пешо ходел на пенджуек, обаче след последния вече не се знаело дали не е минал в друго измерение на тялото и духа. Намерили го чак на другия ден, заспал в някакви гъсти храсти в Борисовата градина, а около него се търкаляли две празни шишета от водка "Царевец". И нито следа от чантата с пенсиите. Това, разбира се, бил и последния работен ден на Кевин Костнър, чиито баща и баба обаче този път не издържали и го натирили от скромния им дом. Така "героят" от Холивуд се превърнал в Пешо Клошаря, както си го знаехме ние. В момента "скитникът-евреин" живееше със Стефка Вампира — алкохолизирана метълка, луда фенка на Cradle of Filth и конкурираща се с половинката си в употребата на спиртни напитки. Поради обстоятелството, че родителите на Стефка били дипломати и издържали чедото си със средства над средното за работещите хора ниво, Пешо се беше сдобил и с мобилен телефон. Освен телефона, поне вече не спеше в кофите за боклук и не се завиваше с бездомни песове, чиито тела го топлели в студените нощи.
Любчо все още гледаше умолително Ватмана, който накрая, видял вече че колата е на път да се обърне отново, му отговори положително. Пешо щеше да ни чака на Сточна гара след около два часа. През това време ние трябваше да се доклепаме от Горна баня до доста отдалечената точка на срещата, досами която живееше и самия тазвечерен домакин на after-партито.
И така, след няма и десет минути, тримата от запаса напуснахме луксозната, но вече “кръстена” във войната с най-големия враг на човека, обител и поехме по дългия път към топлата малка квартира, която, заедно с обитателите наоколо, беше излязла сякаш изпод перото на средновековен писател на приказки и легенди. По пътя закупихме мастика и мента — и тримата единодушно взехме мъдрото решение, че тази вечер трябва да се пие облак. Всъщност особено силно ни се пиеше облак, но нито един от трима ни нямаше и най-малка представа какво щеше да ни докара това решение. За из път купихме бира. Много бира.
Трамвая петицата беше сравнително начесто. Щяхме да го хванем до Съдебната палата, а оттам с друг трамвай щяхме да се придвижим до жилището на Ватмана, само че откъм Сточна гара, а откъм пътя за Орландовци. В събота особено много хора нямаше, така че се разплухме на три седалки и отворихме бирите. Люш-люш, гъл-гъл и на Съдебната вече бяхме росни-росни. Доклатихме се до двойката (следващия трамвай) и зачакахме на спирката с бири в ръка и леко поклащайки се, като три тополи по време на лятна буря. Не минаха и двайсетина минути (двойката беше доста по-нарядко) и ето ти голямото жълто превозно средство дойде. Тримата се нахлузихме вътре и отидохме на кръга, демек по средата на трамвая. Изведнъж отзад се чу познат глас:
— Ааа, мамицата ви, отсега сте се подкарали, пияници такива! — Пешо Клошаря идваше оттам, откъдето идваше и двойката, та по стечение на обстоятелствата беше вътре. Но не беше сам. Ватмана така или иначе вече беше индиферентен към ставащото около него, та много не му направи впечатление изпадналата фигура, която Пешо водеше със себе си.
— Запознайте се, това е Чефо — единия пройдоха представи колегата си.
Чефо (така и не разбрахме истинското му име) беше герой от медийния живот на столицата — бяха го снимали чисто гол пред ЦУМ, а в последвалото интервю за известно по онези времена столично списание несретникът беше заявил, че “майка му е алкохоличка, баща му е алкохолик, а той ще направи всичко възможно да подобри постиженията и на двамата в тази област". Това като че ли изчерпва описанието на новодошлия, така че се прехвърлям направо към смъкването от двойката след няколко спирки.
Слизайки от трамвая, лицето Чефо се стовари като чувал с картофи върху две морни лелки, отиващи най-вероятно на гробищата (нали беше събота), което предизвика бурни дюдюкания от страна на хората, чакащи на спирката. Досущ на война, вдигнахме “ранения” и го понесохме към щаб-квартирата на Ватмана.
— Ау, млади хора, как е възможно така да се провалят... Нехранимайковци... Непрокопсаници! — до нас долитаха гласовете на ядосаните граждани.
Ватмана има сили само да се обърне и да им покаже среден пръст, след което продължихме по пътя си. Всъщност пътя беше около 200 метра до двора на къщата, етаж от която обитаваше нашия боен другар. Вече беше превалило пладне, а ние бяхме преполовили и последните бири. Залитахме вече от бордюр до бордюр, а идваше ред на мастиката и ментата. Пешо Клошаря пък имаше снаряд водка, с която близкото бъдеще изглеждаше определено розово.
Пристигайки до двора на Ватмана, станахме свидетели на трагикомична гледка — Иванка Лудата (дето живееше под Краси) се караше с ужасно пияния циганин Аладин (който пък живееше в двора в храстите под стария кестен). Аладин вечерта явно е бил още по-пиян, когато изсрал огромно лайно насред двора, което Иванка беше настъпила още с излизането от дома си рано сутринта. Отказът на адаша на приказния герой да почисти стореното от него през нощта беше вбесил и без това неуравновесената женица, която замерваше несретника с де що й падне. Аладин пък, от своя страна, ръмжеше нещо нечленоразделно и се криеше под кашоните, с които се завиваше, като куче, чиито стопанин го хока и бие. Виждайки ни обаче, Иванка Лудата реши, че е по-благоразумно да се прибере у дома и в крайна сметка тя точно това и направи с думите:
— Ето ги и тия, алкохолиците! Пак няма да се спи и тази вечер, мамичкооо! Що не си ме взе с теб, мамичкооо! — започна да увива психото, визирайки явно отдавна починалата си родителка.
Бурен смях се разнесе от пияната компания. Аладин пък най-после беше оставен на спокойствие — не стига, че видял зор човека през нощта, ами от сутринта чумата го беше подкарала.
— Еее, Аладине, запознай се с едни хубави хора — успя да профъфли Ватмана.
Манго се надигна от убежището си, ухили се като варена тиква и поздрави компанията, като не пропусна да поиска пари за пиячка.
Да, ама пари нямаше — отдавна бяха втечнени. Полека, в индианска нишка, се запътихме към леговището на Звяра, както обичаше да го наричат Краси. От стаята на Ниязи и семейството му се носеше тънка мелодия на маане и мюезин. Както вече споменах в предишния летопис “Горнобанско парти”, в съседната на Ватмана стая живееше съквартиранта му турчин Ниязи, заедно със семейството си — жена му Севгюл и дъщерите Гюлбахар и Хатидже (произнасяно с френско “х”, или Атидже). Ниязи се страхуваше от Краси, който беше заклет дяволопоклонник и блек-дет-грайнд метъл, и гледаше много-много да не се показва пред него и компаниите му.
Ватмана успя да нацели ключалката от първи път. Добро знамение, предвид трудния път до дома му. Малей, вече беше четири без десет следобед! Че то си беше направо ракиено време! Домакинът веднага успя да зареди в аудио системата новият (тогава) албум на Falkenbach, въпреки шумните протести на Любчо Каркаса, който разбира се, искаше "Симфониите на болестта” на любимците си от Carcass. Ватмана обеща, кълнейки се в живота си, че те ще са следващите, само да мине страхотния албум на самотния германец с латвийски корени, пеещ във възхвала на Исландия. Краси намери едно празно пластмасово шише от литър и половина, в което умешах умело шишето мастика с ментата (която между другото носеше марката "Скорпион 16" и беше произведена в неизвестен цех някъде по релацията между Злокучене и Горно Нанагорнище). Бутнах сместа в камерата на малкия, но мощен хладилник на Ватмана и взех чашки за водката на Пешо. Чефо като че се посъживи и започна да пее. В бърлогата на Краси винаги имаше безалкохолно. И винаги "Боровинка", от онази на Аспазия. Нямаше нищо по-хубаво от водка, разредена с "Боровинка" — хем газиранко, хем боровинката убиваше вкуса на спирт и сместа беше много пивка и приятна на вкус.
Няма и пет минутки и водката, примесена с ароматното безалкохолно, разля своята благодат по уморените ни тела. Стана ни някак си по-леко и по-отпуснато. Знаехме много добре, че след няма и половин час от махмурлука няма да има и следа, а на негово място ще дойде жаждата за ново качване на черешата, и то жажда, по силна от всякога.
За споменатия половин час водката вече беше свършила, а децибелите растяха. "Симфониите на болестта" раздираха съботната вечер, а Любчо Каркаса мяташе дълга мазна косица из цялата обител на Ватмана. Извадих облака от камерата — беше целия изпотен и много студен. В чашите започна да се налива гъста като олио течност с приятен зелен цвят, изпъстрен с малки блещукащи кристали. Ароматът беше божествен! Вдигнахме набързо наздравица и отпихме от еликсира. Да, нямаше съмнение, че изборът беше добър, независимо от съмнителното название на зелената добавка. А беше още следобед. По едно време Чефо изчезна някъде, обаче това ни най-малко не ни притесни, защото от друга страна компанията беше намаляла с едно гърло. А при запоя важи правило, подобно на правилото на Мечо Пух, а именно "Колкото повече, толкова по-малко" и обратното. Повечето в случая касаеше броя на хората в компанията, а по-малкото — количеството пиячка (и обратното).
Ватмана извади някаква щафета салам, която си предавахме един на друг, ръфайки я като псета — вече бяхме толкова пияни, че наличието на нож в ръцете на някой от нас беше сериозна предпоставка за произшествие, а защо трябваше да си помрачаваме хубавата вечер?
Музиките вече следваха една след друга, а всяко парче беше поздрав за някой от компанията. От тонколоните едни след други звучаха Gorgoroth, Napalm Death, Haemorrhage, Brutal Truth, Sinister, Deicide, Dimmu Borgir и още куп знайни и незнайни музикални гении от целия свят.
Още беше сравнително светло — през февруари вече денят беше по-дълъг. В един момент нещо силно изтропа, което накара Ватмана да се сепне от пиянското забвение и да спре музиката. Отвън се чуваха викове (несъмнено това беше Иванка Лудата), пиянско фъфлене и ръмжене (Аладин или Чефо?) и вой и лаене на кучета. Някой започна да трополи по стълбите и само след секунди в стаята нахлу бясна въпросната психоболна съседка.
— Ей, говедо, веднага викам полиция, гледай на какво ме направихте бе, уроди такива! — неуравновесената жена започна да ридае, обръщайки се към домакина, преди да продължи да кълне. Ватмана гледаше облещен като златна рибка в кръгъл стъклен буркан.
Едва сега видяхме за какво става дума. Значи цялата история била, че Чефо, когато изчезнал, всъщност отишъл да пикае. Обаче до кенефа беше хладилника (който между другото се ползваше и от Ниязи и семейството му). Отваряйки хладилника незнайно за какво, Чефо намерил вътре лютеница (на Ватмана) и няколко банички със спанак и сирене (на турчина-баничар). Пиянския глад си казал своето и Чефо нападнал храната, необезпокояван от никого. След като погълнал над шест банички (според Ниязи, чиято собственост са били, преди да бъдат погълнати от пияндурника) и бурканче лютеница, Чефо изпил чешмата. След това излязъл на стълбищната площадка (стълбището беше външно) да изпуши една цигара. Отдолу на една пейка кротко седяла и галела една от котките си Иванка Лудата. Цигарата, баничките, лютеницата, алкохола и водата обаче извършили помежду си бърза химична реакция, което накарало Чефо да се оригне с нечовешки глас, преди да се случи непоправимото. Иванка чула оригнята, обаче било твърде късно и само след секунди била обляна от обилно количество вонлива запенена субстанция, миксирана професионално в стомаха на пияницата.
Сега вмирисаната на пиянска повърня жена стоеше на прага на ватманската бърлога и кълнеше страшно. Прическата й беше станала на масури от мазното съдържание на Чефовия стомах, а по цялата й домашна роба се бяха стекли потоци смлени банички, гарнирани с лютеничка и мариновани с водка, бира и още Бог знае какво. След като ни прокле всичките поне до десето коляно, шашавата женица се обърна и излезе, като за една бройка да се сблъска с Чефо, без дори да подозира, че по нея в момента е именно неговата храна. Пияницата влезе и се свлече на един стол, гледайки като теле в желензица:
— Копелета, повърнах... — успя да профъфли пияндурника, преди да падне от стола и да се пренесе в страната на Розовите сънища.
След това не помня точно какво стана, но знам, че на другата сутрин, освен главите, ни боляха и коремните мускули от смеха по повод създалата се ситуация. Иванка съскаше досущ тексаски кротал и сипеше огън и жупел наляво-надясно, пустосвайки бедния Аладин, който не смееше да се покаже изпод стария кестен.
За нас имаше още един почивен ден, след това следваха отново петте дълги дена до заветния петък, който никога не знаехме до какво приключение ще ни закара. И именно тук беше романтиката — какво по-хубаво от това да не знаеш къде ще бъдеш през следващите почивни дни, а с приятелите да обменяте спомени от предишната вечер, нали?
|
|