Етюд за четири литра спирт и пакетче ментов чай
дата: 27-06-2011 @ 13:16:25 EEST
рубрика: злоборадостно
С Краси Ватмана се запознах през далечната 1990 г. Няма и година след "промените", като именно преди тях Красчо беше довтасал в София, за да кара железния кон и (евентуално) да получи лелеяното софийско жителство.
Всъщност тогава Краси беше известен като Слейъра, поради обстоятелството, че култовата банда му беше любима, а той самия беше целия накичен с техни нашивки и значки (тогава такава беше модата, да ходиш накичен с кое от кое по-изчокани нещица и колкото се може по-раздърпани). С Ватмана ме запозна нашия общ приятел Иво Кучето. Върл трезвеник, той все пак се беше вписал в цирозната ни компания, покрай музиката и покрай самите нас. Още помня деня, когато за пръв път прекрачих прага на ватманската квартира - тогава Краси я делеше с друг, непознат човек. На едно малко бюрце се подвизаваше малко касетофонче "Унитра" с две ръчно направени тонколони. С Краси се сдушихме от пръв поглед, въпреки, че той все още не се беше развихрил в пълния си блясък - все пак и той беше съвсем млад, макар и пет години по-голям от мен.
Годините летяха една след друга, а ние трупахме по малко мъдрост и по повечко килограми. Влязох и излязох от казармата като насън, след това Ватмана реши, че ще се завръща в родното Елхово, където обаче претърпя пълно фиаско и ето ти го след няма и три години обратно в Големо село. Двамата вече се надпреварвахме кой ще събере повече и по-изродски банди, а и беше задължително тъй дългата раздяла да бъде удавена в мощни и дълги вакханалии.
Някъде по това време се появи и Борисчо. Неосъзнат блек метъл, доста по-малък от нас, който впоследствие се оказа това, което подозирахме, че е, а именно завършен педераст. Слава Богу, поне пред нас се правеше на целомъдрен, иначе твърде вероятно е някой от компанията да го наденеше на шиша при някоя от поредните збоджи. От Борисчо обаче имаше голяма полза. Оказа се, че майката на метълчето работи като лаборант към някаква спиртоварна (дали не беше държавна?) и като такава съответно имаше достъп до неограничени количества спирт. Чист медицински - 96 октана. Какво е лъгал, какви ги е говорил Борис, никой не знае, но ето ти го завалията една петъчна вечер пристига с една торба, в която весело подрънкват две двулитрови бутилки, обзаведени на всичкото отгоре с етикет, на който ясно пишеше таман на два езика "Spiritus aethylicus - Етилов спирт". Понеже в онези времена (че кога ли не е било така?) кинтите бяха кът, спирта ни дойде като манна небесна. Разбира се, минахме го на повторна проверка при друг наш човек, чиято майка също беше лаборант, ама към ХЕИ - все пак на никой не му се ослепява или мре за едното къркане. Както и предполагахме, течността се оказа превъзходен етилов спирт с много добри вкусови качества. Да, обаче с какво щеше да го разреждаме? Ако бяхме на мястото на Любчо Каркаса, нямаше и да му мислим, защото той и до ден днешен понякога си го надига чист или умешан с малко чешмянка. На този коктейл Любо му вика "Водка Каркас". И може би си е прав човека, защото нормален организъм би станал на мърша след едномесечни промивки с такъв препарат, обаче Любчо беше направен от някакъв спиртоустойчив материал, който му дава живот и до ден днешен. Но това е друга тема, на която няма да се спирам сега.
Нека видим какво се случи с четирите литра хубав качествен медицински спирт. Вариант първи се оказа не какво да е, ами добре известния ни компот. Хубав домашен компот от кайсии или дюли, гордостта на социализЪма! Да, ама и компота беше кът - майка ми, лека й пръст, беше спряла да се занимава с такива трудоемки дейности, изискващи клечене пред казана, врящ на огъня, стъкмен от съседите пред блока. Все пак, намерихме няколко компота, като накрая от тях останаха само два, понеже останалите бяха изпели песента "Мистър Бомбастик" и освен за лекуване на запек, за друго не ставаха.
Направихме сефтето на спирта точно следващия петък. Първо го сипахме в една тенджерка, след което го горнахме с кибрит - все пак, колкото и да е чист, в спирта има винаги нечист дух, затова братушките, преди да надигнат големия стакан с водка, прекръстват чашата с думите "Да излезе нечистия дух, да остане чистия спирт!". След горенето на спирта капнахме вътре малко глицерин, който предвидливо бяхме закупили от аптеката, която се помещаваше на две преки от Ватмана и чиято продавачка последния упорито сваляше, особено в нетрезво състояние. То момичето не че беше много хубаво, обаче нали е ясна разликата между хубавата и грозната жена - три гроздови - та на Красчо му беше простено, защото той обикновено ставаше много напорист чак на седмата ракия. А който изпие седем ракии без упойка (мезе), ей Богу, и Медуза Горгона ще му заприлича на Лепа Брена по прашки.
Компотът наистина беше добър. Най-вече беше от домашни дюли, които един приятел на баща ми му ги беше дал, след като двамата ги бяха брали от дворното му място извън София. Спирта придаде един особен стипчив вкус на сладкия компот, карайки ни да залакомим и да вдигаме наздравици през няма и пет минути.
Този ден на гости ни беше Пиги - блек метъл-пияница и тотална щета, който не подбираше ни пиене, ни жени, нито пък музика, когато се натряска. Даже веднъж такива гьобеци мяташе на "Три кила банани", че и най-опитния циганин би му завидил. Момчето обаче си носеше водка "Селект" и чинно си я смучеше, което пък даде повод за радост на мен и Краси - така за нас оставаше повечко спирт. А и след като се натровихме на един купон в Оги Бароги именно с водка "Селект" и Краси повърна във врата на една мастита леля в автобуса, не щяхме и да чуваме повече за подобно извращение.
Не след дълго, благодарение на сладкия компот и бързите наздравици, градусите се повишиха застрашително. Почти четвърт шише спирт вече беше сгряло морните ни тела, а лошото беше, че ни се пиеше още. Има една много вярна аксиома по повод пиенето: "Една чаша - добре. Две - още по-добре. На три - спри! На четвъртата вече няма спиране, ами направо до посиране...". Само дето на нас ни бяха развалени спирачките или по-скоро бяха необратимо закърняли, та надушехме ли пиячката, спасение нямаше. Лично на мен носът ми ставаше червен като септемврийска капия, а Ватмана го избиваха някакви петна, досущ хиена.
Та значи нямаше още и полунощ и ние тримцата бяхме страшно пияни. Касетките (дисковете още бяха рядкост) се въргаляха по пода, сменяни една след друга, тъй като един след друг се сещахме за някоя любима песен на някоя култова банда. Да кажа, че изпихме литър спирт, ще излъжа. Обаче че си беше повече от половинка, и малко дете щеше да го види. Събудихме се към десет сутринта. Пиги го нямаше - после се оказа, че е заспал пред вратата на Иванка Лудата - дотам му е стигнало горивото на несретника, преди да се изпружи като прани гащи на простор пред вратата на хахавата комшийка на Краси. Ние с Ватмана се чудехме защо имаме толкова окаян вид, гледайки се в пукнатото му огледало. Очите ми спокойно можеха да ми изкарат "Оскар" за ролята на зомби в някоя холивудска продукция - бяха кръв червени, а от устата ми се носеха зловонни изпарения на втасал компот, маринован с етилов спирт. Ако отнякъде някой донесеше дрегер, гарантирахме му от воле строшаването още на първо лъхване. Краси се изказа много положително за вкусния компот и искрено съжали, че няма повече. Тогава в главата ми се роди пъклен план, свързан с проникване в мазето на съседите, които живееха срещу нас, но пък мазето им се намираше точно до нашето. И вратата им се отваряше навън - сиреч пантите бяха външни и можеше спокойно да бъде извадена от тях, а мазето - претършувано. Речено-сторено. Беше събота и нашите бяха на вилата, така че у нас чеше чисто. Купихме десетина-петнайсет бири, за да изтрезнеем, хванахме трамвая и, пиейки вътре, след няма и половин час слязохме на спирката. Беше юни. Прекрасен юни, със синьо като очите на руса шведка небе, с топъл южен полъх и мирис на живот. И на бира. Пътят към нас минаваше през култовото заведение "При неостаряващите". Там наистина никой нямаше шанс да остарее, доказа го и самият собственик, който почина от цироза. Оцеляха единствено най-коравите квартални пияници - Копринков Машиниста, Сержант Косигин, Маникат Ловджийски, Владо Крушов (това не му беше фамилията, а издаваше афинитета му към крушовата ракия, въпреки че от безпаричие жулеше hand made водка) и Гошо Старшината. Те бяха от породата на Любо Каркаса - много пиеха и трудно мряха.
На кръчмата, която всъщност представляваше тенекиена барака с изнесени стари пластмасови масички отвън, от ранни зори седеше Крушов. Всъщност вече никак не беше рано, а милия беше издънил поне 5 водки, които караха очите му да изглеждат като зад стъкло в аквариум. Това обаче не му попречи като ни видя да ни покани на по питие. Нямаше как да откажем - човекът беше самотен, а и ние не бързахме заникъде. Обаче в това заведение безопасното питие беше единствено бирата. Всичко останало си беше направо радиоактивно - като започнеш от наливната ракия и свършиш с наливния джин, който кръчмарката Леля Лили (завършена дърта алкохоличка) разливаше от една мръсна пластмасова туба.
Биричките казаха божественото "Дрън" и с Ватмана захапахме джама отново. Крушов си беше отписан - фъфленето вече почти не му се разбираше, като от всичките приказки ставаше ясно само, че има претенции към нечия майка и някакви неизвестни лица, с които иска да осъществи груб полов акт. С Ватмана изпихме бирите и станахме. Блокът ми беше на няма и 50 метра от тенекиената кръчма. А в блока беше мазето. Където ни чакаха компотите на съседката. Пресни и вкусни - беше ги правила миналото лято и се скъса да се хвали колко били сполучливи. Скоро щяхме и ние да си дадем оценката, цената беше няколко минути страх.
След няма и час с Ватмана мъкнехме пълна мешка с прекрасни компоти от малини, кайсии и череши, а операцията мина толкова чисто, че дори Шерлок Холмс нямаше да забележи, че някой е мастийствал на чужда трапеза.
След прибирането във Ватмана му ударихме един оздравителен сън. Събуди ни натрапчив телефонен звън, който нахално дрънчеше въпреки явното нежелание на домакина да се отзове. Оказа се не друг, ами самия Любчо Каркаса, който се беше запил отрано с Доктора - известен столичен фен на култовата банда King Diamond и окултист (поне според самия него). След няма и половин час и ето ти ги двамата другари на вратата на Краси. Махмурлукът въобще не ни беше пуснал, поради което Ватмана заяви, че единственото лекарство в случая е не какво да е, ами още спирт. С компот. Любчо носеше ракия, но като видя етиловия еликсир, заеба и ракия, и све живо. Накара Краси да му сипе чисто в чашата, след което гаврътна един хубав гълток. Огнената течност премина през гърлото му като японска къртица през тунел на метрото, след което Любо изрева с нечовешки глас, за "да изкара лошотията", както сам обичаше да казва. Докторът беше доста по-умерен, надигайки шише коняк, също обаче на сериозни гълтоци. Това не беше особено добре, понеже пича беше известен с това, че като погълне достатъчно количество пиячка, търси под дърво и камък албум на King Diamond, като пее заедно с него, което за нетренираното ухо лесно можеше да мине за изнасилване на вещица по време на сабат или за драно на живо бездомно псе. А Иванка Лудата само това и чакаше, за да сигнализира на куките. Ниязи, съседът турчин, ни беше свикнал на простотиите и заедно с челядта си кротко спяха в съседната стая. Конякът обаче си каза думата прекалено бързо и прекалено силно - има няма един час и Доктора лежеше възнак на пода, а ние го прескачахме като умряла котка на трамвайна спирка. Любо надигаше спирта, като след поредния гълток облещи очи и се гътна като прострелян на дивана в доста неестествена поза. Опитах се да го пооправя, за да не се схване горкия, обаче ядец - пича се беше сдървил като пес, назобен със стрихнин и кабардисал цяла нощ на минусов студ. Останахме двамата бойци на "тихия фронт" - аз и Ватмана. Нещо компотът обаче ни стана байгън, та решихме да разнообразим спирта с нещо по-така. Краси извади от шкафа си пакетче ментов чай. Тъй като нямаше под ръка джезве или тенджера (единствената такава беше пълна с някаква манджа), Ватмана тури на котлона една метална чиния, пълна с вода, а вътре пусна едно пликче с чай. Казахме си наздраве с остатъка от спиртния компот и... изведнъж всичко изчезна ей така!
Разбуждането беше болезнено и мъчително. В стаята се тропаше яко, чуваха се някаква ругатни на турски, съскаше вода и всичко, ама всичко беше в пушек. Гъст задушлив пушек. Някой отвори прозореца и не след дълго две силни ръце ме вдигнаха от пода (където явно бях поспал). Не знам каква ми е била физиономията, обаче погледът ми се срещна с облещените от ужас очи на Ниязи, който на полубългарски мме зовеше, тръскайки ме енергично:
— Жив ли си бе, момче, жив ли си бе!
Поотърсил се след неочаквания шок, отговорих, фъфлейки:
— К-к-акво ста'а бе, ма'а му дебааа!
Оня седи и аха да заплаче от радост (преди мен беше свестил и останалите ветерани от битката), па току се обърна и взе нещо черно от перваза на балкона. Оказа се чинийката, в която трябваше да има ментов чай - сварен и готов за разреждане със спирт. Да, ама не! Колко часа сме били в безсъзнание, и Ниязи не можа да каже, но едно беше ясно - водата беше извряла, оставяйки пакетчето с чай на голото желязо, карайки го да пушляви като кремиковски комин до степен да събуди турчина посред нощ. Нас ни беше спасил отворения прозорец на Ватмана, а отчасти и положението, в което бяхме заспали - аз и Доктора на пода, Любчо Каркаса с увиснала почти до пода глава и Ватмана - под масата.
Ниязи ни остави, кълнейки на майчин език лошата си участ да попадне като съквартирант на сараошин от класа, че и с верни другари на всичкото отгоре. Спиртът ни изигра този път лоша шега. Тържествено си обещахме двата останали литра да не бъдат употребявани за нищо друго, освен за почистване на касетофоните на Ватмана.
Компотите на съседката отнесох вкъщи - на Краси просто не му трябваха, и без това си имаше постоянно "Боровинка" в бърлогата. Но и те бяха прокълнати.
През един от следващите дни на гости ни дошла съседката леля Монка (притежателката на мазето, от което извлякохме еликсирите). Майка ми (лека им пръст и на двете, бяха големи дружки - нещо, което сега почти никъде не може да се види) вече била опитала компотите и определено й харесали. Та леля Монка седнала на сладки приказки, когато майка ми решила да отвори един от компотите, за които пък бях казал, че са правени от майката на мой добър приятел и съученик. Още след първите глътки обаче леля Монка с известно неудобство констатирала:
— Абе, Ленче, знаеш ли, че това май са моите компоти, дето ми изчезнаха от мазето преди няколко дни...
Тогава на майка ми й светнала червената лампичка коя е "майката на моя съученик", обаче резилът бил налице така или иначе. Което обаче не попречи на добрите отношения със съседката.
Съседката и майка ми отдавна вече ги няма, апартаментът също вече не е мой, но винаги, когато минавам покрай стария панелен блок, наред със спомените за детските ми лудории се сещам за четирите литра спирт, компотите на леля Монка и торбичката с ментов чай...
|
|