Старият роял
дата: 22-10-2013 @ 10:18:56 EEST
рубрика: литера-туря
Есента вече напомняше за себе си. Вятърът гонеше листата по улиците, а денят ставаше все по-къс, отстъпвайки място на вечерната тъма. Бездомните кучета се скитаха по улиците, сякаш предусещайки скорошните студове.
Небето беше тъжно и сиво, пръскаше лек дъждец, който някои оприличаваха като плачът на отиващото си лято.
Младата чиновничка, която приличаше на проститутка с късата си пола и тежкия си неестествен грим, напусна работното място по-късно от обичайното. Омразният й началник беше дал една купчина документи, които трябваше да обработи до края на деня и това досадно начинание я забави неимоверно много. Всъщност забавянето беше не повече от половин час след края на работния ден, но това за нея беше много – тя обикновено си тръгваше поне час преди официалния час. На излизане погледна стария роял, който незнайно защо бяха сложили в нейната стая. О, колко грубо и досадно нещо беше този ненужен роял! А и за какво служеше? Защо, по дяволите, го бяха сложили именно в нейната стая, само да я пълни с огромното си тяло?
Стъпките от високите токчета бързо се отдалечиха. Старият роял въздъхна в ъгъла и отново потъна в спомени. Пред него се появиха бляскавите концертни зали, където прекрасните му звуци караха хората шумно да аплодират маестрото, който свиреше на него. После си спомни отново тъжната раздяла със същият този маестро, който му беше повече от приятел. Някакви хора бяха решили, че вече е ненужен и просто го изхвърлиха на улицата. Също както ставаше сега и със стария роял – стар и натикан в прашния ъгъл на стаята, умирисана от евтиния парфюм на младата чиновничка.
Но нека се върнем пак на тази млада чиновничка. Тя се казваше Къна и беше от село Глуха Забойна, забито някъде в полите на далечна планина. Понеже името й беше особено неблагозвучно, тя винаги се представяше като Кени, мислейки, че по този начин ще избяга от селския си произход и манталитет. Само че не осъзнаваше едно – тя беше успяла да избяга от селото, но селото не беше избягало от нея и щеше да остане там завинаги. Къна беше успяла да завърши и висше образование – баща й гледаше добитък, та с по едно прасе и тук-таме прясно телешко шкембенце беше успял да добута наследницата си до заветната тройка, която й даваше тапията в ръцете, а и възможността да живее в столичния град (който междувпрочем беше пълен с такива като нея). Къна беше примерна чиновничка. За няма и три години откак заемаше позиция във ведомството, беше успяла да създаде интриги и вражди, достойни за самия Йосиф Джугашвили, а поне четирима колеги паднаха жертва на тези нейни манипулации. Е, не точно както при Джугашвили, но бяха бързо изритани да търсят препитанието си на трудовия пазар. Единият дори влезе в затвора, след като от отчаяние се опита да ограби клона на банката в квартала, където живееше. За сметка на тях Къна се издигна до началник отдел. И именно тогава я сложиха в този кабинет, където беше омразния за нея роял. Та тя дори не знаеше що за инструмент е това! На село татко й свиреше на тамбора и гъдулка, когато се напиеше като свиня (а това беше перманентното му състояние) и тръгваше из мегдана с една дамаджана вино да черпи наред.
Няма как, споменахме и дамаджаната. Когато шефът на Къна я направи началник отдел, татко й, в знак на благодарност, изпрати любимата си дамаджана, пълна с люта ракия, като подарък за шефа. Да, ама шефът караше Бугати (официално идваше на работа със скромен мерцедес, все пак беше държавен служител) и пиеше само уиски, което беше поне връстник на Къна. Та дамаджаната с ракията си остана в новия кабинет на младата селска чиновничка. Съдържанието й беше преливано в бутилки, с които Къна поеше избраника на сърцето си – простия като баняджийски налъм Киро, който носеше звучния прякор Шомбъла. Киро беше трън в очите на Къниното семейство – за тях щерка им беше достойна само за английския принц, но всъщност именно този селски тарикат беше най-достойното за нея. Киро редовно прекаляваше с таткова ракия и използваше любимата си за боксова круша, но за сметка на това я изнудваше да иска от тейко си непрекъснати дотации с течния еликсир. Постепенно дамаджаната се опразни и остана да съжителства със стария роял. О, как смърдеше на нещо прокиснало и отвратително тази дамаджана! Понякога цялата стая се изпълваше с тази смрад, особено когато Къна идваше на работа след някоя тежка вечер на протести (Къна ходеше редовно на протести срещу сегашното управление, където й плащаха по 50 лева на вечер за това да вика като обезумяла, напоена с безплатна ракия като морски сюнгер). Роялът не се понасяше с дамаджаната още от самото начало. Въпреки това, като живял в културна среда, приветливо я поздрави за добре дошла още първия ден.
- Какво си ти бре! Ебах ти кютука! – това бяха първите думи на дамаджаната към него, с които тя окончателно скъса и без това крехката връзка, който се беше образувала помежду им с влизането й.
Оттогава роялът млъкна и остана сам в спомените си и тъгата по миналите години. А всъщност той беше напълно годен музикален инструмент! Само че хората вече не обичаха звуците на тези инструменти. Те слушаха една отвратителна музика, където мъже и жени (особено жени) виеха като одрани кучета и извиваха телата си в гротескни танци. Къна обожаваше тази музика. Особено когато пийнеше малко повече, пъхаше двата пръста в устата си и свиркаше като дърт каруцар, без да се свени от хората, които я гледаха с отвращение.
Нощта преваляше, небето се изясни. Скоро омразната чиновничка щеше да дойде отново, вмирисана на евтин парфюм и прокиснало. Роялът потръпна при тази мисъл. Зората вече оцветяваше в червено иначе синия небосклон. Утрото беше студено и свежо. Типично есенно. В какъвто период от живота си беше старият роял.
Вече бе съмнало, когато вратата се отвори с трясък. Вътре влезе Къна с една дебела жена, която се хилеше с пожълтели от цигари зъби. И двете смърдяха на прокиснало. Явно пак бяха ходили да протестират. Те протестираха срещу тази власт, която ги бе докарала дотук, но просто нямаха достатъчно мозък в главите си да го осъзнаят.
- Къде е, Кени, казвай – попита дебелата жена Къна.
Младата селяндура посочи стария роял. Старият инструмент потръпна, сякаш предусещайки нещо лошо.
- Това ли бе? Абе немаш грижи, още днеска се обаждам да го нацепят. Ще давам пари да го местя! Да, да! Към обед ги чакай!
Роялът нямаше как, иначе щеше да извика с глас. Как така ще го нацепят! Той, който беше свирил във Виенската филхармония! Трепереше целия от унижение и ужас.
- Ало, кютука, май днеска ще се разделяме? – дамаджаната ехидно се обърна към съседа си.
Роялът дори не я удостои с внимание. Беше под достойнството му да говори с подобно създание. Просто смирено чакаше последния си миг.
Беше обяд, когато вратата се отвори и в стаята влязоха двама цигани, предвождани от дебелата жена. Тя им посочи стария роял.
- И ми отделете две-три дървета за камината! От по-дебелите, ще горят много хубаво! – даде последни указания към циганите дебеланата, след което напусна лобното място на рояла.
Циганите започнаха да разкъсват масивното тяло на рояла. Странно, той не чувстваше болка, както предполагаше. Само едно безкрайно унижение. Във всяка откъсната от него част живееше по един спомен.
След по-малко от час в стаята имаше куп трески, останали от стария музикален инструмент. Дебелата жена щеше да прати служебна кола да ги закара в просторния й дом, където щяха да отпътуват към комина през някоя студена вечер.
Нощта мина неусетно, а на другия ден Къна влезе отново усмърдяна в стаята. Този път окото й беше синьо – явно любимия й отново беше опитал от еликсира на баща й. Отиде да позамете следите от кощунството, когато видя дамаджаната. В усърдието си да изпотрошат стария роял по-бързо, циганите бяха счупили заветното шише, което толкова много злорадстваше на гибелта на съседа си.
……….
Зимата дойде. Снегът и студът покриха земята и караха хората са ситнят по заледените улици. Беше дошло времето на треските на стария роял да огреят просторното жилище на дебелата жена, която бе негов съдник. Впрочем същата тази дебела жена беше успяла да измести Къна от сладката служба и да сложи там свое протеже. Сега бившата началничка на отдел тешеше мъката си с любимия Киро и бащината ракия, която вече идваше в пластмасови шишета от село. Разчиташе основно на протестите, на които все по-рядко я викаха – вече имаше достатъчно лумпени, които да ходят да викат без пари, само за едната гроздова на площада. А и тези протести вече не правеха впечатление никому – дори станаха туристическа атракция. Даже тези, които ги инициираха, тайнично си мислеха, че ако тези протести продължат завинаги, парите от туризъм щяха да се увеличат многократно и чужденците нямаше да ходят да снимат само смяната на караула през президентството, ами щяха да ходят да гледат и протестите. Е, понякога можеше да стават и сакатлъци – пияни лумпени да нападнат автобус с депутати или полицаите, които пазеха народните представители, но това беше премерен риск.
……………..
Дебелата чиновничка празнуваше Коледа. В камината бяха заредени парчетата от стария роял. Чудно, но той още беше жив в тях. Само дето му беше студено, много студено. Тъгата беше пропила старите трески. Скоро от тях щеше да остане само пепел. Но и да се разлее за последен път топлина. Умирайки завинаги, роялът щеше да даде топлина на едни хора, която не я заслужаваха. Но това беше мисията на добрите.
Огънят се разгоря буйно, разливайки топлината по парчетата от рояла. Той мислено се сбогуваше със спомените си, усещайки как огъня яде малко по малко от плътта му. Пепелта излиташе през комина и тръгваше нанякъде, понесена от зимния студен вятър. В последните си мигове на тази земя, старият роял за пръв път се помоли. Помоли се на студения вятър, който сякаш разбра молбата му и задуха още по-силно. Роялът имаше само една молба към вятъра – да отнесе пепелта му колкото се може по-надалеч. Далеч от калпавия човешки материал.
|
|