НАРОДЪТ СРЕЩУ Н. Ф.
дата: 11-06-2003 @ 12:00:00 EEST
рубрика: хоро-скопяване
(дело № ХХХХ на Вселенския върховен съд)
Когато стана на определена възраст Н. Ф. бе обзет от странни чувства. Първо го налегна самосъжалението и то трайно. Коварно подвеждащо усещане за собствената значимост, крепящо се на малодушието и гордостта. Заедно с това обаче се появи и нещо неразбираемо. Вината на неизброимите грешки се стовари отгоре му с тежест и безсъницата го приласка в мрачните си ъгли.
Не минаваше и ден, в който да не обмисля надълго и широко с някакъв тягостен страх постъпките си. Прииска му се незабавно да овъзмезди ощетените, обидените и изобщо засегнатите от него през целия му дотогавъшен живот. Но нямаше как да им върне болките и материалните загуби освен по един крайно благороден според него начин. Като признае и им се извини публично и официално. Прие тези нови терзания като наказанието си за извършеното. И си представи, че така поне отчасти ще се откупи. И тъй като не му стискаше да се изправи на площада пред хората както Разколников и да се поклони доземи на всички в четирите посоки, взе решение да състави документ, в който да запише престъпните си деяния и който да бъде публикуван. С една дума, зае се да състави сам на себе си обвинителен акт. Документът щеше да включва и по-значителните прегрешения от морално естество, непреследвани от закона, което бе доста рисковано и можеше да доведе до нелепия извод за вината, че се е родил. Но без това не можеше да мине. И наивникът започна да записва. Нареждаше ги "по важност" като се стараеше да хване и подробностите, някои от които съвсем незначителни или тъпи. Бяха се врязали в съзнанието му.
Най-напред записа кражбата на автомобилни части от автоморга, за която в полицията му съставиха досие. Не би започнал с това, ако не бе фактът, че родителите му си нямаха и представа от прономероването на сина им и продължаваха да ходят из улиците с вдигната глава. И с мисълта, че тяхното момче, което получаваше отлични бележки до осми клас не е чак толкова лошо. Те лесно ще простят. Докато течеше процедурата по снемането на отпечатъци, се забавляваше. Игра. Мастилото от дланите обаче се измиваше трудно, търкаше трескаво, до израняване.
После документира обира на момчето във влака. Селянчето си седеше свито в ъгъла на купето, с касетофон на коленете и гледаше през прозореца. Имаше проскубан и жалък вид, който сигурно се дължеше на разбитото гнездо, в което е израснало. Вагонът бе празен. Влакът мина Своге и продължи за София. Н. Ф. и другарите му започнаха да го притискат. "Дай да ти държа касетофона. Тоя пръстен ще ми го продадеш ли? Я да го видя. Колко искаш за него? Сваляй го. Тоя излиза от затвора, с него ли искаш да говориш? Давай бързо, че ножа ми го сърби. Пари имаш ли? Това ланче златно ли е? Я го свали!". Момчето заплака. "Ми аз по-добре да скоча от влака", простена. Нещо трепна в сърцето на Н. Ф., но тогава сърцето изобщо не бе на почит. "Скачай", каза един от другарите и отвори прозореца. Онзи се сви и заскимтя. Изтърсиха се на София-Север припряно, Н. Ф. се затича, но чудно защо никой (нищо) не ги преследваше. Бе му кофти за бедното момче, което навярно е получавало тези неща като подаръци от разведените си родители, а за него се грижеше баба му.
После дойде ред на оскверняването на селското гробище. Отидоха за почивните дни да ядат, пият и подобни. След изпиването на всичкия алкохол един се сети, че трябва да навестят гроба на сестричката му, която починала в кърмаческа възраст. За да си поплаче. Някои от гробовете имаха само дървени кръстове с петолъчка отгоре. Чуден колаж. Изтръгнаха кръстовете на "мръсните комуняги" и ги наредиха край шосето като пътни знаци. На следващия ден селото изживя най-жестокото си унижение. Н. Ф. и другарите му чакаха автобуса за града и до ушите им стигаха коментарите на старците. "Тези като ги хванеш, малко им е да ги утрепеш. Бой, бой, докато мърдат. Като куче да лази докато пукне." Заподозрени бяха всички цигани и пияници, а в хрисимите деца никой не се и усъмни.
Последва поругаването на паметника на руските пилоти, паднали край града. Откачиха и раздробиха бронзовия монумент, а след седмица, когато се сетиха, че могат да го продадат на търговците на цветни метали и се върнаха, той бе изчезнал. Едва след години тая случка доби смисъла си за него.
Заредиха се обирите с взлом на магазинчета за цигари и пиячка. Някои от тях фалираха. Не искаше да мисли, че заради него.
Пребиването на заспалия на плажа, който остана само по слип и почувства болката и студа чак когато изтрезня.
Другите побоища.
Кражбите на автомобилни стереоуредби по време на казармата.
Пак там гаврата с новобранците. Залепи дулото на автомата в тила на заека и го кара да прави лицеви опори.
В столовата им подхвърляше хляба.
Един от тях си отряза палеца на машината за рязане на хляб. Н. Ф. взе пръста и го размахва под носовете на обядващите. Заподритваха си го. И го сложиха в буркан. Когато се върна от болницата да си вземе багажа, новобранецът не вярваше, че са постъпили така с част от неговото тяло. И с част от своите души.
С всяко следващо мазолът на сърцето загрубяваше. Но тогава сърцето... Изобщо.
Мечтаеше за револвер, с който да постави ултиматум на света. Налагаше се да придаде смисъл на нещата, които сякаш друг вършеше.
За финал Н. Ф. записа обира в Приморско. Още усещаше мачкащия поглед на огромния като гризли хазяин, който му даде стая в разгара на сезона, за да работи като барман. Трябваше да му се изплати в края на първия изтекъл месец. Хазяинът го срещаше всеки ден в коридора и подозрително го разпитваше. Чистите очи на Н. Ф. обаче го успокояваха, а и бе уверен в злокобното си излъчване. Н. Ф. взе парите от ресторанта. Огледа се, ослуша се и метна раницата в маршрутката.
Това, което не записа, не го извърши. Подготвяше се да обере бензиностанцията. Учуди се, че не го е сторил.
Натяганата струна бе отпусната, пред него стояха събрани думите на признание и разкаяние. Н. Ф. ги прочете отново и потрепери. Заслужаваха да бъдат изсечени в камък. Не му стана по-леко и когато ги публикува платено в най-четения ежедневник. Радваше се на наказанието си, това му остана. Сънят взе да се завръща, носейки кошмари. Нещо го изяждаше. Не го интересуваха нито признанията, нито прошката. Нищо не можеше да му върне свободата и той го осъзна.
Един подир друг започнаха да го търсят различни типове, твърдящи, че са му простили или че ще го дадат под съд. Пращаше ги на майната им.
Може би на ред за записване бяха измамените жени. В отделен обвинителен акт. С безброй точки.
През една есенна вечер на входа му се изпречи познатият от сънищата силует на гризлито. Бе го издирил и дошъл чак от Приморско, за да се срещнат. Заслужаваше да си свърши работата. Вкусът на собствената му кръв бе метален и кисел. Събуди се в болнична стая, увит в гипс и бинтове. Бе му леко като на новородено.
Вече не изпитваше нищо друго освен задоволителна физическа болка в костите. Удивително, не изпитваше дори и капка самосъжаление - бе му благодарен за това.
Може би трябваше да му напише отворено благодарствено писмо.
Николай Фенерски
|
|