| ВМА Третия път |
 notis написа
Ако трябва да съм хронологически коректен – не е третия път, а примерно петия, но не е толкова важно. С Митака, иначе казано Джими, щото една варненка му викаше Джимитър, та с него си пишехме писма. Писма.....,ехеееее баш си писма, на хАртия, в плик...
В тая романтична кореспонденция решаваме да отидем на море, то море хубаво, ама как двама срочнослужещи излизат по едни и също време? Заковаваме датата първи септември, тогава и свободните ни приятели ще са на Созопол. Джими е сериозен и аз съм сериозен, в личен план ги виждах така нещата – вариант едно – отпуска по болест, вариант две – полагаемата.
Действам по първия вариант, задачата въобще не лека, щото с мойто досие ме гледат под лупа.
Време за кроене на планове – бол, август месец в полите на Витоша, през ден караули, за кво да мислиш? Една е мисълта в главата - как да се изчепи от тая мизерия.
То мойта работа малко като на затворниците - влезе некой за една кокошка, а там научи сто чалъма за пакости.... Та и аз - в ВМА-то чух секви начини за симулация, някои си бяха легенди, в други имаше изкривена истина, трети абсурдни. В общи линии нищо не можех да копирам, просто си ги преповтарях наум и се инспирирах за моя си личен, перфектен, брилянтен удар...
Началото на август вече бях теоретически напълно готов. Всяка точка от плана проиграна на ум, никаква засечка. Избрах да атакувам Инфекциозното. Избрах го поради няколко причини, първо - там приемат по спешност, а спешността там не е свързана с необичаен инцидент, който да обърка нещата, просто насиране. Второ – ако ме изпишат от там с отпуска, командния състав не би рискувал да ме задържи в стационара, както се случи когато си бях навехнал крака....
Тия основни две причини определиха избора ми. По- нататък с детайлите – за да попаднеш в инфекциозното има два начина – отиваш в спешното, зле си, приемат те; втория не отиваш в спешното, а направо в инфекциозното. На пръв поглед разликата е минимална, но агентурна ми информация гласеше следното – в спешното питат за оплаквания, мерят температура, дават някви хапченца и отпращат, в малко случаи пренасочват към инфекциозното; все пак не могат да приемат за изледвания и лечение всеки дошъл със разтройство. Но отивайки направо в инфекциозното нещата са по-различни, там ако си изиграеш добре скеча – нема връщане, просто веднага оставаш...
Инфекциозното отделение си има отделен вход, в деня Х трябваше да бъда закаран точно там. Дежурен джипкаджия на поделението – Боята, приятел, стабиляга. Викам му - „ Боичка, някоя вечер, ако те дигнат по спешност и видиш, че мене ще возиш, нема да ме караш в спешното, направо в инфекциозното....“.
Предварителния план се простира до приемането ми, за по-нататък нямам концепция.Викам си - аз да влезна, пък после нещо ще се импровизира. За престой бях предвидил макс – десет дена, тоест, ако денят Х е петнайсти август, десет дена до двайсе и пети и от там отпуска.
Петнайсти взе да наближава, а аз неможех да си избера дата. Исках за деня на шоуто да съм караул, щото по-ефектно стоеше, и също така дежурния да е някой спечен. Ако не бях караул трябваше да ходя да мрънкам в дежурната стая, че нещо ми е лошо и т.н, а ако дежурния е некой бруталист можеше да каже - мини друг път....
Зареди се една шибана серия – гадни дежурни, некви проверки, некво напрежение, дните вървяха, а аз бездействах, нервите ми на няколко пъти не издържаха и решавах да дам старт на простотията, но се отказвах. Викам си – търпение му е майката.... Търпение, търпение – дойде първи септември и нищо. След първи дойде втори и хоп трети. Мдаааа, това е денят на истината.
Ходя си цял ден небрежно, събирам си акъла и разни дребни нещица дето ще са ми от полза.
Три часа – развод, четри часа – застъпвам първа на бункера. Подредбата на звездите вещае успех - събота е, Барбата, най-големия спеченяк е дежурен;помощник дежурен- старшина с благ характер; Боята – е на линия с джипа; началник караул – Пепи, играч от класа. При тази конфигурация на звездите имам всички шансове да разцепя мрака, като един същински метеор...
От четри до шест ми е първата стойка, обикалям маршрута и се любувам на прекрасната гледка.... Към пет въртя ТКО-то - „Господин началник караул, имам проблем, мисля че не мога да нося службата“, неква е такава глупост му изтърсих на Пепи. Той пристига след малко ухилен до ушите, викам му - „ кажи на дежурния, че повръщам и имам разтройство“, Пепи е отзивчив, разбрахме с две думи...
От шест до осем съм почиваща смяна, лежа в караулното и дебна. В седем и половина свири тръба за вечеря, тогава дежурния слиза надолу към ротата и минава покрай караулното, този момент дебна през пердето. Набутал съм си в устата три филии хляб, местя го наляво на дясно и не го гълтам.
Нещо се размърдва в дежурната стая, оп излиза, дигам една бутилка вода и при тестото в устата ми добавям и двеста-триста грама вода, изчаквам няколко секунди и с трясък изскачам пред караулното. Дарайфам звучно, като скоростна кутия на Джуган съм, плювам, давя се, дишам тежко.... С периферното отчитам, че Барбата е минал на десетина метра от мене, точно в подходящия момент. Сега пак чакане. В десет пак застъпвам на бункера, тъмно е, всичко е по леглата, изчаквам двайсетина минути и търся Пепи, новините от него не са оптимистични – два пъти му е казал на оня гьон Барбата, а той само кимал. „Пепи давай пак, кажи му, че е сериозно“ Минава един час, нищо. Бре деба мамаму, няма какво повече да направя.
Тогава чух един меден звук, звука от паленето на двигател, двигателя на джипа. Чух го от далече, там долу от автопарка, после и фаровете проблеснаха в далечината. Плесвам си един шамар да скрия доволната физиономия и слагам страдалческо излъчване.
Настава шумотевица, Пепи идва с един новобранец, който ще ме смени, джипа също идва до оградата на поста. Качвам се съпроводен от блесналия поглед на Пепи.
Спираме пред спалното да си взема тоалетна хартия, глупости - взимам един малък плик с важни неща. Пак в джипа, до Боята е тоя благия старшина, а аз отзад, никой не говори.
Сучеме се по завоите, викам си – до тук добре. По едно време - айде още една сценка - искам да спрат, слизам и се правя, че сера в храстите. Продължаваме. Стигаме. Сюблимен момент – Боята подминава отклонението за спешното, старшината озадачен, нещо почва да дава акъл, Боята го резна умело - „Знам, знам, аз и друг съм карал за тука....“
Със старшината слизаме пред инфекциозното, леко превит намигнах на Боята и влезнахме.
Една сестра ни посрещна и ме заразпитва:
Разтройство?
Да
Колко пъти?
Мммм от обяд – десет- петнайсе...
Болки?
Малко, да.
Повръщане?
Три-четри пъти...
Дава ми един термометър и аз го мушкам под куртката. Седя на една кушетка, старшината и сестрата отидоха в другата стая, да и диктува там некви си техни отчети. В тия няколко минути махам термометъра, вадя си моя, който е същия модел, но нагласен на 38,7.
Връщат се. Давам термометъра, тя цъка угрижена....
На стъпка съм от финализиране на дълго обмисляния план. Това което чувам ме кара да ликувам.
Трябва да останеш тук няколко дни.
Идва ми да й кажа - „едвам ме нави“, но играя до последно:
Не може ли само някви лекарства да ми дадете, не ми се стои в болница.
Старшината се намесва, с което всички цели са постигнати:
Сега не се прави на умен, щом ти казват да оставаш, значи оставаш. Аз не поемам отговорност да се върнеш.
Примирявам се, кво да правя.
В мазето ми взимат дрехите, дават ми пижама, и се качвам в стаята. Инфекциозното не е като другите отделения, доста по-неприветливо е, гнусничко даже, ама кусури нема му търсим.
В стаята с четри легла имаше само едно момче. Още в първия половин час разбрах от него всички важни неща. Той откарал вече двайсетина дена, та знаеше всичко. Първо разбрах, че ни държат като затворници, всеки етаж е заключен постоянно, решетки на прозорците, на втория били по-тежките случаи. Ядене няма, няма и откъде да се намери. Събота и неделя няма лекари, само дежурен, но той нищо не предприема спрямо новопостъпилите. В понеделник щели да ме почнат - три пъти на ден шомпула в гъзеца, и така четри дена. После изследванията излизали за още четри-пет дена.
Радвам се че имам един ден на разположение да обмисля нещата. Любопитствам след като излезнат резултатите какво се случва? Просто било – ако са положителни отиваш на втория етаж, ако са отрицателни те изритват, без отпуска, без нищо.
Заспивам пребит от умора. Цел номер едно е осъществена, но тепърва предстоят да се случат истинските неща.... Все пак цялата тая индустрия е за да излезна отпуска, а не да обикалям като хамстер заключените коридори.
Събуждам се от няква глъчка. Карат нов във стаята. Баси, а аз си мислех, че изглеждам болен, глупости. Това момче едвам стоеше право, блед като платно. Настаниха го на първото легло до вратата, на системи. Питам го некви неща, заговарям го - само мъца неразбираемо.
С първия съкилийник, забравил съм как се казваше, отидохме в коридора до един прозорец да пушиме. Разговора върви тегаво, аз се опитвам да разбера колкото се може повече за реда в отделението, а той нещо прикрива, явно е връзкар.
Връщаме се в стаята, той влиза да се къпе, а аз чета стар вестник. По едно време тоя новия взе да пъшка, гледам го става, сваля си системите, откача иглите и ме гледа с един безумен поглед.
Викам му - „кво става бе, колега“, а той измуча нещо и се запъти към тоалетната. Е да де, ама оня вътре се къпе!
Свил се тоя в коридорчето и потропва от време на време на вратата на тоалетната, а отвътре се чува - „кой бе, да му еба майката, е сега, чакай малко“. Аз наблюдавам какво се случва над вестника. След няколко минути вратата се отваря, а тоя дето чака, за пръв път каза некви разбираеми думи - „е късно е вече....“
Че е било късно усетих след секунди, когато в стаята се разстла една миризма на болнаво войнишко говно....
С къпания колега се чудиме да плачеме ли, да се смее ме ли, викаме си - тоя ни еба майката, бахти олигофрена.... Дрисльото се къпе. Вика ни. Аааа, искал нова пижама, отиваме при дежурната сестра – така и така, момчето се насра, да дойдете там системите да му сложите и една пижама да му дадете.
Нагласиха го, проветрихме малко и отидохме в няква друга стая да гледаме телевизия. Вече към три през нощта да е било, десетина човека зяпаме емтиви, когато нахлу некъв едър, сънен и крещи – „Абе ква е тая смрад бе, събудих се от тая миризма“. Разказвам му за инцидента в нашта стая, всички излизаме в коридора, където наистина не се диша.Викам си - тоя се насрал втори път.Всички душат. Епицентъра е нашта стая. Влизаме вътре - ужас, нечовешко. Некви пръскат с дезодорант от което става неописуемо задушливо, отваряме насрещни прозорци – стана перфектно течение, издуха се пердетата, тракат щорите – оправи се положението. Дежурната сестра и тя се показа, даде ни ключа от стълбището за по една цигара.
Петнайсе човека залапали по-една цигара, сме се нацвъкали по стълбите в тиквени пижами, като неква нова порода гълъби.... Разказваме си за ротни, ефрейтори, столови, гесепета и т.н.
Дежурната ни вика да се прибираме, оп изненада - посреща ни отново нечовешката смрад! Не е истина, баси филма, уж бяхме проветрили, без да душиме излишно отиваме в нашта стая. Първия дето влезе изскочи на секундата, приведен се едно е под обстрел, втория си стисна носа наду си бузите и си задържа псувнята, която дойде от края на коридора, като гръмотевица....
Аз влизам с леко присвити очи и без да губя секунда отварям прозореца. Дрисльото лежи и ме гледа и той с благодарност. Пак не говори, само едно ту пръсте мърда. Питам го, какво става, а той взе че и китката си раздвижи. Сочи нещо към стената и мучи като Рон Джеръми, нали съм схватлив и решителен - влизам в банята, където под мивката стои насраната пижама.
След като локализирахме източника на отровния газ, дойде време да го обезвредиме...
Нали съм си късметлия, докато кажа, докато разкажа и дежурната ми набута в ръцете едни найлонови ръкавици....Айдеееее, честито. Всички се изпокриха, като мишоци. Аз взимам с отвращение лайняната пижама и следвам указанията на дежурната. Ама както си пише по дебелите книги - всяко зло за добро. Трябваше да занеса пижамата в една стаичка, където се държи прането. За тази стаичка има ключ, който е скрит при едни колички. Справям се отлично, без да знам на каква находка съм се натъкнал. Нещо толкова важно в последствие.
Остатъка от първата ми нощ в инфекциозното минава спокойно. Изненадата дойде сутринта. В стаята нахлу нова дежурна сестра с пластмасови лъжички и шишенце. Схемата е проста – сипва в лъжичката, надигаш се, изпружваш врат и изпиваш съдържанието. Нема искам – не искам, нема – ама кво е това, за какво е; докато се усетиш си го изпил, а тя е вече в другата стая.
Естествено не мога да ги оставя така нещата, проучвам из съседите и ме обхващат лоши предчувствия. Това лекарство запича. Нормално, след като всичките сме с разтройство. Да, ама аз не съм. На мене лайното ми е нормално, представям си от тая хума, че ще стане като Ц200.
Фана ме параноята, викам си - първо, некъв запек ще ми докарат тия идиоти, второ, в понеделник като ме шомполират – ще излезе измамата на лице. Представям си как на другите, дето са с разтройство, как им влиза мазно телчицата, а като дойде моя ред.... Ужас, аз сигурно няма да се изсера десет дена, ако тия продължат да ми дават от тая отвара. С тия мисли в главата отидох към психично разстройство....
Нещата не трябва да се оставят така. Трябва да се действа. Светкавично.
Имах две тениски - облякох тая с надписите на гъба, че по-цивилна изглеждаше, боксерки на цветя и джапанки. Отгоре пижамата. В тоя вид без никой да ме види отключих слкада за прането, заключих отвътре, от там праз прозореца върху покрива на неква барака, залепена за сградата. Преди да скоча от покрива набелязах обратния път. Имаше кофи от латекс, кото щяха да свършат работа за връщането.
До бараката си свалих пижамата, скрих я на кълбо до един храст, и по тениска и боксери поех и вътрешния двор на болницата. Крачех смело, без да се оглеждам, малко лятно го давах за септември, но поносимо. Леко, леко, покрай оградата, набелязах едно подходящо място и с минимум движения се прехвърлих в Медицинска академия.
Ух майка, там живот кипи, събота, свиждане, народ, ядат по пейките. Аз зяпам сандвичите, но си викам – има време, първо работата да свършиме. Излезнах на бул.Прага, в първата аптека – „Добър ден, нещо разхлабително да ми предложите“. Тая аптекарката естествено ми дава най-скъпото, само едно се пиело, ефекта мигновен. Прибирам си кутийката и хващам наобратно. В медицинска академия - яж сандвичи, кифли, баници, кафета, коли, почувствах се човек. Цигарки си взех, шоколадче, с Джими по телефона се чухме. Каза, че е в София и ще дойде на свиждане да се разбереме...
Прибирам си се в стаята с чудесно настроение, никой не е заподозрял за мойто излизане.
Привечер, след лъжицата отвара, решавам да изпробвам моя илач. За всеки случай меткам два броя от тия хапченца..... Хм, не ми се разказва, ама си струваше парите.... Няма и десет минути, след като ги изпих, като ме пререза ниско долу, чак темето ми изтръпна.... В кенефа бех, като градинска пръскачка, пълна свинщина, баси напора ми даде тва лекарство – нямах време да седна, от метър и половина на капака на тоалетната чиния го метнах...
Викам си - снощи се смя на Дрисльото, на ти сега. Усрах се като свиня. То всичко се връща...
Престоя ми вече наближава десетия ден, минал съм всички тестове, секрети, щуротии, резулататите – отрицателни. Прогнозата е мрачна. Седя пред вратата на началника на отделението, чакам удобен случай да влезна при него, имам стратегия как да го корумпирам....
Около неговата врата се въртят още три-четри момчета. Поемам инициативата и ги заговарям, казвам им , че е ясно за какво чакаме, поне да уеднаквиме тарифите... Тия момчета нещо се беха превъзбудили, некви суми взеха да цитират, аз със мойте стотина лева, дето бях приготвил въобще не можех да се класирам....
Влиза първия – излиза намусен, втория и той, третия – също. Дойде моя ред - „Добър ден, аз така по мъжки, директно, ако може.... аз ще се женя, трябват ми петнайсе дена“ . Доктора - да си бех извадил хуя на бюрото му немаше да ме гледа така, пули се, премигва. Аз стоя до вратата и не отстъпвам. Гледаме се – аз с усмивка, той – изпод вежди. По едно време бацна - „Земи си полагаемата“. Отговарям светкавично - „взех я отдавна“. Пак се гледаме, малко се поусмихна, дойде до мене, потупа ме по рамото и ме насочи към врата с думите - „ше видиме каво може да се направи“. Мисля бързо – той не ме познава, не ми знае името, незнае от коя стая съм; какво ще направи – нищо, еби му майката. Вадя кинтите на руло, прас в джобчето на престилката.
Веднага се избистри картината – блага усмивка, блясък в очите; въпросите, които бях очкавал, също.
От тия уюовци дето чакахме само аз излезнах с отпуска. На другия ден. А на Созопол винаги е хубаво, мамка му.
И друго – да си свободен, значи да си се освободил, не може е така, просто да си свободен, не е сладко....
Отпаднали сцени -
1.Някъде третата или четвъртата вечер беше, играхме карти, после се прибирам в нашта стая и изненада - на чертвъртото легло, на системи, лежи Пинчера и се хили. Светльо – Пинчера е готвач в нашто поделение и много близък приятел. С него лаф до сутринта. И той неква симулация изиграл, обаче след него нещата доста сериозни станали. Готвач приет в инфекцозно отделение е опасна работа.
Пинчера използва мойте хапченца, аз едно му дадох и го предупредих, а той като съм заспал още две взел.... Добре се беше наредил...
2.Голема простотия беше като ни взимаха секрети, една такава малко, като циганка идваше. Ние един по един заставахме на прага на банята, а тя от коридора ни мушеше....Един ден я смениха, дойде неква ебаси нескопосаната - като ме натисна с тая тел между бузите и натиска яко. А телта не ми е на дупката, а точно между бузите, натиска говедото, а аз щях да изкъртя мивката...
3.Деня преди да ме изпишат дойде от поделението един тъпанар, медицинското лице. Разпитва ме, подозрителен, пита лекарите за мене, на агент се правеше. Казали му, че ще ме изписват след една седмица, той това доложил на командира. Обаче мен ме изписаха на следващия ден и командира без да се усети ми разписал отпуската. След седмица тъпанара пак ходил да ме търси в инфекциозното, ама уй.Тогава нещо се спекли, в главите им некъв филм се създал – звънят у нас, питат кой ми разписал книжката, та кога, та как. Те били решили да не ме пускат отпуска, аз как съм се измъкнал.... А не били тъпи копелета, ама ич.....
BMA 1 - http://e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=1989&mode=&order=0&thold=0
BMA 2 - http://e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2005&mode=&order=0&thold=0
|
Публикувано на 14-01-2008 @ 14:25:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.83
Гласове: 42
|
|
|
|
