| Ждрелото на Ерма |
 notis написа
Палиме колата и тръгваме. Май месец, слънце, зеленина, птички пеят, чудо...
Перник- Мерник, Брезник, стигаме. Паркирахме колата, после по пътеката, мостчетата, реката, през тунела и ждрелото свърши. Въх, туй ли беше? Малко разочарование се появи в групата.
Сигурно от многото разкази преди това, очаквахме ниагарския водопад, едва ли не. Бях чувал, ч е мащаба е нечовешки, че спира дъха. Макар че сега, като си мисля не е лошо, даже си е много хубаво. Ама с тия легенди, че Кенеди идвал като войник, че не знам си кой се вдъхновил за най-великите си дела, очакванията надхвърлят реалността.
Та качихме се горе на най-високото, после си направихме барбекю. Барбекю силно казано, опърлихме няколко наденици на огъня от три шепи съчки и толкоз.
Отиваме в Трън Васко и Таня да търсят печата. Пазителя на печата ни препоръча да отидеме до скалния манастир в края на градчето. Намираме го, в подножието му има десетина цигански къщи. Оглеждам се къде да паркирам. Появява се едно цигане – пет-шест годишно. Тоя малкия пич започна да ме напътства – лев, лев, дай, дай, на дясно. Голям симпатяга, върти въображаем волан и ръкомаха. Естествено в командите му няма една вярна, просто копира жестове.
Слизам от колата и в някъв прилив на добро настроение му давам един лев. Малкия е щастлив, не е гнусно цигане, симпатяга е. Идва и сестра му, на нея Васко и Митко и дават стотинки.
Васко вади фотоапарата и понеже видя, че нещо се симпатизирах, вика - „ я застани тука да те снимам с тях“. Щрак две снимки, показва ми ги, после ги показва и на тях. Тогава момиченцето, на десетина години беше, каза репликата. Докато се гледаше в дисплея на фотоапарата каза - „Колко сме жалки“.
Всички замръзнахме. Няма такава такава констатация. Три думи изречени наивно, без търсене на съчувствие, без яд, без злоба, без ирония, без нищо. Просто така - колко сме жалки.
Това дете много вероятно да не знаеше точния смисъл на това което каза, може би като братчето си копираше думите и жестовете на големите, но ни даде много за размисъл.
Често си спомням тази случка, често повтарям – колко сме жалки.
Всеки си гледа от неговата камбанария – жалки сме стиснали чашите водка, жалки сме пред богатите, жалки сме пред Слънцето, жалки сме пред Небето, жалки сме пред Природата, жалки сме пред Бог. Просто сме жалки. Но наистина сме жалки, ако не можем да кажем – КОЛКО СМЕ ЖАЛКИ!
|
Публикувано на 16-01-2008 @ 14:55:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.67
Гласове: 40
|
|
|
|
