| ТЯ |
 cataphractus написа
Истинските жени обичат котки .
Останалите ... останалите обичат кучки.
Мъх Чоу
Тя беше красива. Удивително красива. Всъщност беше толкова хубава, че спокойно би могла да служи като единица мярка за красота – бют или нещо такова. Притежаваше онази рядка, известна от легендите комбинация на гени и излъчване, която караше мъжете да се въздържат от дишане в нейно присъствие, и същевременно беше толкова мила, че жените не я мразеха.
Това обаче не променяше факта, че никой не я възприемаше като човешко същество – с присъщите му кофти настроения, хормонални полуразпади и махмурлучести утрини. Дори децата, този безпогрешен лакмус, се объркваха и я пипаха с пръст в опит да установят дали е истинска. Самата тя гледаше на красотата си като на бреме. Просто не беше нормално даже при ставане от сън да изглеждаш така, сякаш около теб има сюрия стилисти и осветители. Като капак притежаваше и остър, търсещ ум, което съвсем я изолираше от болшинството хора. Владееше съвършено четири езика, ползваше свободно още два и в момента готвеше докторат върху венецианското куатроченто, допълнително работейки в една галерия.
Беше избрала образованието си, освен заради вродения си усет към красивото, също така и с надеждата, че покрай шедьоврите на изкуството хората ще спрат да я зяпат като извънземно. Къде ти – независимо дали я смятаха за фея от приказките или за ходещо помагало по естетика, кошмарът продължаваше. Години наред, всеки ден. Понякога много, ама много й се искаше да е грозна ... или поне обикновена на вид, но не намираше куража да се обезобрази сама. Записа се на бокс, само за да открие, че има перфектна двигателна координация и издържа на натоварвания повече от мъжете*. Дори не можаха да й счупят носа, когато реши, че ще бяга от възторжени погледи високо в планината, катерейки скали по методиката на Катрин Дестивел. Капитална грешка – след като неколцина алпинисти се пребиха в опит да й направят впечатление и едва не стана жертва на разгонени козари, тя осъзна, че не можеш да избягаш от съдбата си. Сега просто минимизираше контактите до възможния предел. Така или иначе не съумяваше да проведе свестен разговор: в единия случай я гледаха томително и мучаха някакви глупости, а в другия започваха да говорят за диети и пластична хирургия – неща, които й бяха толкова чужди, колкото и теорията на относителността.
Не е за чудене, че беше самотна. Един от многото самотни хора в големия град, с тази разлика, че непрекъснато усещаше нечий упорит поглед върху себе си. Разбира се, беше имала връзки с мъже – интелигентни, в общия случай зрели, но най-дългата такава бе продължила около година. Нещо не се получаваше, и поради очевидната невъзможност вината да е у нея, партньорите й накрая решаваха, че не са достойни за такова съвършенство.
А Съвършенството се разкъсваше от болка. Имаше онова, което би направило милиони други жени
( и мъже ) щастливи, но нямаше нито приятелка, нито приятел. Понякога й идваше да зареже всичко и да се посвети на благотворителност нейде в Африка, но си казваше, че вече има една такава там, а и не усещаше особено силен вътрешен подтик. Как би могла да даде на другите щастие, след като самата тя не го познаваше ?
И, да – разбира се, че вината беше у нея, буквално беше изписана на челото й. Не беше лесно да се живее с мечта, още повече когато тя се оказваше мечтата и на милиони други мъже ( и жени).
Отгоре на всичко не се беше влюбвала. За всичките двадесет и две години на живота си не беше срещала човек, способен да породи у нея ефектите, които тя ежеминутно причиняваше – поруменяване, нестабилен сърдечен ритъм и/или разпокъсани мисли за кревати, детски кошарки и ритуални зали. Противно на онова, което хората си мислеха, тя много добре ги забелязваше и дори изучаваше, но те пропускаха да разберат, че докато я зяпат, чифт светли и внимателни очи сканира самите тях.
Не търсеше нещо конкретно – например някой класически красавец, защото не й трябваше човек, подобен на нея. По-скоро търсеше реакцията у себе си, която би й казала “ето, това е той”. Най-точно, търсеше някаква реакция у себе си. С времето бе започнала да вярва, че не е способна на каквито и да било чувства.
И един ден то взе, че се случи.
Асистентката й в университета – ерудирана стара мома, която тя много уважаваше ( може би защото виждаше в нея себе си след години ), спомена, че котката й е отбила четири малки и ако някой има желание ... Един от колегите й усмихнато вдигна ръка, след него едно момиче, и в този момент, неочаквано и за себе си, тя каза “Бройте и мен.” Останалите бяха толкова изненадани, че чак след минута последният кандидат за домашен любимец успя да каже “И мен.”
На следващия ден обаче закъсня за упражнения и когато нахълта, в панерчето я чакаше едно-единствено коте. Не че ако другите три бяха там, нямаше да избере пак него. За първи път сърцето й трепна – и причината не беше човек, а това малко пухесто нещо, което лежеше с глава върху предните крака и имаше мутричка на фалирал бизнесмен. Беше черно, кльощаво и гуреливо,белите му мустаци висяха надолу – сигурно заради фалита, а интензивното зелено на очите му би принудило всеки изумруд да се смарагдяса от завист. Тя веднага разбра, че е мъжко. И също така веднага схвана, че може да се влюбва.
Като всяка истинска любов, Мъхчо й донесе не само радост и блаженство. Поради импулсивността на постъпката си тя дори не беше съгласувала взимането му с хазяина, а заради неопитността си го накара да преяде и котето получи “стомашни усложнения”. Хазяинът й, от своя страна, заяви, че много държи на нея, но няма да му е приятно да се спъва в палаво коте и да вижда редките му скъпоценности на килима – и беше прав. Тя даже му бе благодарна за искреността.
Оттук нататък нещата тръгнаха толкова бързо, че не смогна да разбере как точно са протекли. Ветеринарят, при когото занесе Мъхчо, имаше приятелка, която работеше в офис “Наеми” на голяма фирма за недвижимости. Чуха се по телефона, тя я прехвърли на свой по-опитен колега и два дни по-късно мъжът я заведе в малък апартамент, разположен в идеалния център. Мястото беше тихо и озеленено, на две крачки от работата й и на пет – от университета, така че тя каза “Да.”. В добавка квартирата беше самостоятелна, а наемът – съвсем малко по-висок от досегашния.
За разлика от повечето жени, тя имаше утилитарен подход към вещите. Всичките й дрехи се събираха в три сака, всичките й книги – в тринайсетина кашона, така че за няколко часа предислоцирането бе извършено и Мъхчо започна да маркира нови територии. Идилията, изпълнена с аромат на палачинки и тихо котешко мрънкане, продължи точно три дни. А на четвъртия ден, рано сутринта, черният гологан изчезна.
Отначало тя не можа да разбере как го е постигнал. Вратата беше затворена, намираха се на петия етаж и ако бе паднал долу, щеше да се размаже – още не умееше да ходи както трябва, какво остава да контролира подобен полет. Тя слезе по стълбите (няколко пъти), претърси мазетата и таваните, доколкото имаше достъп до тях, междувременно се побърка от притеснение и дори се разплака, което не й се беше случвало от детската градина насам. Остави входната врата открехната и тъкмо започваше да пише “Изгубено малко черно ...”, когато чу тракване на брава на долния етаж, последвано от невъзможното за объркване “мяяяк”.
Надникна на площадката, но там нямаше никого. Тогава слезе надолу, протягайки врат над перилата, и видя онова, което бе чакала двадесет и две години.
Мъжът беше тъмнокос, блед и облечен в костюм. Въпреки официалното си облекло беше прегърнал Мъхчо и рошеше козината на главата му, клекнал до куфарчето си. Погълнат от котето, той изобщо не чу стъпките й, а тя беше толкова развълнувана, че не издаде звук. Просто стоеше и ги наблюдаваше, неспособна на рационално действие – за първи път.
Човекът вдигна глава, сянката й падаше върху стълбите и най-накрая я бе забелязал. Очите му излъчваха такова сияние, че бяха невъзможни за гледане, като слънцето. А тя ... тя най-после разбираше какво изпитват другите хора, когато я видят. В ума й пробягаха мисли за разкъсано бельо, кревати и детски кошарки.
- Вие сте го намерили ... – почти прошепна. Сърцето й се беше качило в гърлото, но утехата й бе, че той е не по-малко стъписан. – Благодаря Ви, нямате представа колко съм Ви благодарна! Мислех, че се е загубил окончателно...
- Ъъ, моля. – успя да каже той. После бавно осъзна какво следва да направи, качи се до нея и й подаде фалиралия бизнесмен, който напусна прегръдката му с нежелание. Тя взе питомеца си внимателно и му протегна ръка :
- Името ми е Мария, аз съм новата Ви съседка от девети апартамент. Заради Мъхчо още не съм направила закуска, но Ви каня на палачинки. Това говедо много ги обича – надявам се, и Вие.
- Обожавам ги. – кратко отвърна мъжът. Чак сега Мария видя, че очите му са сини. – Впрочем, казвам се Александър. Приятно ми е.
Той заключи вратата си, взе куфарчето и се усмихна :
- Не е ли твърде малък да го храните с твърда храна ?
- Ъъ, от течната следват някои странични ефекти ...
Котето замърка на гърдите й, а изражението му подсказа, че “Дау Джоунс” стабилно се качва. Тия двамата май бяха добро вложение.
* Каяците в залата хлътнаха до един. За пръв път, а при някои - и за последен .
Бележка: blondie: препоствам статията за да излязат в пакет трите
|
Публикувано на 05-03-2008 @ 10:43:02 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.13
Гласове: 15
|
|
|
|
