| TO |
 blondie написа
Ако котките можеха да говорят, светът щеше да е
по-добро място.
Марк
Поправка – ако хората можеха да чуват.
И светът си е съвършено място.
Мъх Чоу
То беше малко, кльощаво и миловидно. Имаше тъмнорижите коси на майка си и сините очи на баща си, плюс лунички, които си бяха лично негови и щяха да изчезнат с времето. Всъщност, ако не изчезнеха, би било още по-добре.
Сред хората е разпространено мнението, че децата на двама красиви родители рядко са приятни на вид. В случай че това изобщо е вярно, Марк представляваше велико изключение. Майка му казваше, че прилича на невръстния ангел с червената дреха от Ботичелевата “Мадона дел Магнификат”, и въпреки специалните си знания, не беше права.
Беше в пъти по-хубав.
И точно днес бе решил да я изненадва. Тя пишеше съсредоточено нещо на лаптопа си, когато усети подръпване и яката на блузата й се впи в гърлото – типично негов номер.
- Кажи, Марк ? Гладен ли си ?
- Мамо, как се запозна с татко ?
Жената се усмихна. Самата тя беше необикновено красива, но усмивката й би накарала Мона Лиза да изглежда като захапала лимон. После оправи яката си, прелисти книгата, която лежеше до компютъра и рече :
- Питай Мъхчо.
- А защо ти не ми кажеш ? Защо ??
- Първо, защото мама спешно трябва да си довърши статията. И второ, защото точно него трябва да попиташ.
Малкият се намръщи и отиде до креслото, в което лежеше Мъхчо*. Коленичи пред него, опря главата си на лакти и взе да подухва към котарака, който недоволно свиваше уши.
- Питам го, питам го, питам го ... И го пхи-там, пфи-там, пуи-там ...
Ако можеше да прекрати това безобразие, Мъхчо би казал, че корените на историята са двама млади хора, за които съдбата имаше Планове, една асистентка, която имаше котка, и едно малко черно същество, което имаше физиономия (и настроение) на погребален агент.
И би добавил, че всичко започна от един панер с котенца и един тролей с повредени тиранти.
Котетата бяха четири – едно тигрово, едно бежово със сиви, бели и рижави петънца, едно черно-бяло и Сам Той, с козинка, черна като войнишка орис, мустаци на вдовец и зелени очи, които можеха да принудят всеки смарагд да изумрудее от завист. Докато братята и сестра му мячеха жалобно, стреснати от първото си излизане навън, той лежеше с мрачна решителност и сякаш всеки момент щеше да започне да пише “Откровение на свети Котан Плъхолов”. Твърде естествено, студентите и докторантите го мислеха за болен, и никой дори не забелязваше зеления блясък на очите му зад полуспуснатите клепачи. А после дойде Тя.
Сведе глава над панерчето – в което бе останал Сам, и Той, усетил топлите вълни на аурата й, отвори очи.
Котките са способни на неща, за които световната наука и религия ще трябва да изчакат поне още хиляда години, и Мъхчо видя всичко, което му трябваше – момичето срещу него имаше златист ореол с тъмна сърцевина, което означаваше, че е добър човек с Голям Проблем.
А тя гледаше котето и не можеше да повярва на късмета си. И другите бяха сладки, но това ...
След края на упражненията го занесе вкъщи, увит в сакото й като някакъв мутирал кроасан, и за да се реваншира, му даде да лочи мляко колкото искаше. Само дето и той не знаеше колко точно иска, и като резултат храната започна да изтича неконтролируемо, едновременно от предните и задни региони на тялото му. Всъщност, последователно – първо от предните, а вследствие на повръщателните усилия – и от задните.
Докато той изтощено бълбукаше, легнал върху хавлиена кърпа в ъгъла на хола, чу разговор, който пряко го касаеше, но дори нямаше сили да обърне внимание на промените в аурата на събеседниците – които бяха доста зрелищни. Просто си каза, че вече е голямо момче и ако още веднъж кусне мляко, пък на.
Първата му среща с ветеринар не мина добре. Завираха му разни разности в съкровените места, но поне не предписаха никакви лекарства. То не че ако бяха предписали, щеше да ги глътне. Но казаха на момичето нещо, от което ореолът й повиши блясъка си с няколкостотин вата, и Мъхчо се оживи – а тя, неразбрала, че именно нейната радост е причина той да се съвземе, грейна съвсем.
Няколко дни по-късно двамата се преместиха в нов дом, където си бяха самички. На него му хареса – долавяха се огънчетата на десетки съплеменници, както на тавана, така и в мазето, на улицата и в дворчето, но също и ... Също и един странен, по-силен пламък, непосредствено отдолу, който понякога се разширяваше. Откриваше го и на други места – на стълбището, по улицата, но сутрин и вечер присъствието му на двора ставаше неудържимо интригуващо. Въпросът плачеше за проучване.
Сутринта, когато Мъхчо реши да предприеме изследването, започна обещаващо: тиганът бе свален и подгрят, което означаваше, че ще се хапват палачинки. Но даже тази перспектива не беше толкова интересна, колкото раздуващия се сребрист нимб от долния етаж. Котето издебна мига, когато стопанката му изхвърляше черупките от яйца, и се шмугна на терасата. Оттам със скок на нинджа-стажант се прехвърли върху перваза, а от перваза хлътна в отворения прозорец на стълбището.
Voila.
Само дето, за негова изненада, сребърният огън беше почти загаснал. Усещаха се леки, разсеяни блясвания на жарава зад вратата, и Мъхчо се ядоса. Но тъй като вече беше излязъл, реши да поразгледа и се върна на перваза, откъдето имаше видимост към лястовичето гнездо под стряхата на блока. Мустаците му щръкнаха, при все че добре разбираше невъзможността на мисията. После надникна царствено към улицата, имитирайки гълъбите от покрива, и се разочарова – никой от минувачите не влачеше светъл шлейф зад себе си. Ама че работа ...
И тогава някъде зад него се разля сребристото сияние. Той скочи на площадката тъкмо навреме, за да се озове лице в гръб с висок мъж, който имаше затруднения с ключа си. Цялата горна половина на тялото му бе обвита от искряща мъглица, и това нямаше нищо общо със слънцето, надничащо през прозореца.
Мъхчо протегна врат и каза “ Пипнах те най-после, Светулков !”. Човекът се стресна, обърна се и котето усети същите вълни, които го бяха залели в панерчето преди седмица – само че много по-силни. Чак се притесни за секунда-две, но ласкавите пръсти на мъжа бързо го накараха да замърка. Козината му настръхна ... от удоволствие, но и от някакво предчувствие.
Мъжът, явно усетил същото, погледна нагоре и Я видя.
Трябва да кажем, че двамата с котето виждаха различни неща. Той, със сърцебиене и вероятно много глупаво изражение, гледаше най-красивата жена, която бе срещал досега, а Мъхчо, църцорещ като динамо, доволно зяпаше как сърцевината на нейната аура се избистря в бакърени светлинки, еднакви с тези, които лъчите на слънцето закичваха върху косата й.
Чуха се две кратки призвънявания. Жената се усмихна още веднъж – вече сме изтъквали като какво нещо беше усмивката й, и завърши :
- Общо взето, това е. Хайде сега остави Мъхчо и мама на мира и иди да отвориш на баща си. Окей ?
- И него ще го питам. Твоето ми звучи като приказка, пък аз вече не съм малък. – заяви Марк. След това погали котарака извинително и припна към вратата.
Мария отвори един файл от снимките на компютъра си и примижа. Да, май наистина синът й беше по-хубав...
*Вече не беше просто Мъхчо. Годините го бяха превърнали в забележителен Мъх.
Бележка: blondie: очевидно е че не съм аз автора, cataphractus е автора, но след последните еквилибристики да ги постна и трите не ми се иска да правя още толкова за да го сменя, а и ще се затрият коментарите.
|
Публикувано на 05-03-2008 @ 10:44:09 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.23
Гласове: 21
|
|
|
|
