| .ет мачибО |
 PsevdoNanalon написа
Клиширана изповед, която никога няма да излезе от мода, плюс малко надежда, че някога ще събера смелост и ще я покажа на този, за когото седях до три часа, за да я измисля. А ако не се окажа като яко копеле и си затрайкам, се надявам поне като е постната някога, в някой друг живот, той сам да попадне на нея и да му стане поне малко хубаво.
Обичам те.
Още от онази безсънна виртуална вечер. Заболяха ме пръстите да пиша, ти трябваше да учиш листовки, но прекарахме шест часа в глупави закачки. И още шест часа след това. Когато сега препрочитам чатовете, виждам колко смешни сме били всъщност. Две деца играят, но не с играчки, а с думи… свирят на струните на въображението си, опъвайки ги до скъсване с надеждата, че ще избягат от паническия ужас на самотата. Но без да го осъзнават. Толкова ли сме прозрачни, наистина?... Трябвало ни е само едно бързо скролване нагоре, за да счупим играчките, да се разплачем и никога повече пътищата ни да не се пресекат. Радвам се, че не сглупихме да го направим.
Обичам те.
Още от първата ни среща. Дойдох по-рано, за да мога да си събера малко мислите, да успокоя дишането си и да спра да се оглеждам плахо. Тогава се съмнявах, че ще те разпозная. Сега мога да те позная и сред хиляда души, достатъчен ми е един бегъл поглед. Защото тогава, седейки върху студения камък на оголената си душа, те усетих. Не знаех какво ми предстои, не знаех дали щеше да ме харесаш, но знаех, че ще продължавам да те усещам, даже когато си далече. Повярвай, дори и нищо да не беше станало между нас, онази неопределена емоция, която бликаше от средата на сърцето ми тогава, щеше все така да витае в пространството. Както витае и сега, но вече със собствена форма и име.
Обичам те.
Още от първия ти подарък. Донесе ми пепси, а аз не обичам. Бях ти го казвала. А беше най-вкусното пепси на света. Газирани балончета извираха от усмихнатите ти очи и сякаш угаждаха на непослушното дете в мен, което не бива да пие на големи глътки, защото го боли гърлото. Но така му се иска, че чак не му пука. Жадна съм. Жадна съм за повече от елексира на присъствието ти. Не знаеш, но ми подари и още нещо тогава - подари ми щастието от живота.
Обичам те.
Още от първата ни целувка. Умирах от студ, а сега умирам от срам, защото не помня къде точно ме целуна. Може би беше по бузата - след това цяла вечер гореше и ми ставаше приятно, когато я докоснех... Всъщност не ме интересуваше студа - в прегръдките ти беше топло. Говорихме глупости. Аз говорех глупости. Дори сега се разсмивам само като се сетя колко нелепо изглеждах. Ти се направи, че ти е забавно. Благодаря ти. Защото иначе щях да избягам с плач, знаех го. Дълго се целувахме в тъмното и се прегръщахме с измръзнали ръце, без да ни дреме за минаващите хора. Болеше ме езикът. Искам да усещам тази сладострастна болка завинаги.
Обичам те.
Още от първата ни нощ заедно. Не знам дали го усети, но се притеснявах сякаш щеше да ми е за първи път. Помня хотела, помня двете легла и ужасната дупка между тях, в която все пропадахме... Все по-дълбоко и все по-близо до своя грях. Искам да те чувствам в мен. Искам отново да проникваш бавно между бедрата на моята интимност, да чувам учестеното ти дишане, да усещам, че ти е хубаво. Искам пак да съм твоя отново и отново. Помня и трамваите, които ни събудиха от вълшебния унес и грубо ни върнаха в евтината хотелска реалност. Никога не съм страдала толкова много от настъпването на зората… Чудя се, толкова ли ти хареса тогава, колкото и на мен?
Обичам те.
Още от първото ти „Обичам те!” Вървяхме. Смеехме се. Правех се на интересна, защото се надявах да ме харесаш още повече. Тогава ми го каза. Чух го някъде между моите незначителни думи и се сепнах, а ти започна да се оправдаваш. А нямаше нужда, отдавна се бяхме разбрали безмълвно… Краката ми се подкосиха и може би щях да се разплача от радост. Не знам дали разбра. Смотолевих нещо набързо, за да убия неловкото мълчание… Просто трябваше да кажа нещо, знаеш. Или може би не трябваше да казвам нищо. Иска ми се този миг да може да се повтаря като развалена касетка. Дори сега сладко ме свива стомахът, когато си спомням, и се усмихвам глуповато на себе си. Целунах те.
Тогава и аз ти казах, че те обичам, но някак си не прозвуча искрено. Затова се мъча да го облека в думи, но не съм толкова добра, колкото ми се иска да бъда. Не зная дали съм достатъчно добра и за теб. Мисля че сърцата ни бият в един ритъм, но моето е твърде своенравно и не знам дали ще имаш силите и търпението да се вслушаш… За да разбереш, че всъщност то не прескача тактове, а отчаяно се мъчи да не изпусне мелодията на твоето… С цялото си същество крещя - обичам те.
|
Публикувано на 24-03-2008 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4
Гласове: 28
|
|
|
|
