| NIL ADMIRARI |
 cataphractus написа
Първобитният човек Къци подсвирна на първобитното си куче, вдигна от земята примитивното си копие и се запъти по една подозрително първобитна пътечка към родовообщинния си апартамент. Ловът на елени бе минал добре, имаше обилна плячка от рога и кожи, както и достатъчно месо, за да изкара племето цялата идваща зима. Сега Къци отиваше да каже на жените да приготвят плъзгалките за влачене на трупове и стъргалата, а мъжете от ловната дружина бяха останали при дивеча, за да го пазят.
Ловецът си бе починал на средата на пътя, наоколо бе тихо и спокойно, а на душата му беше леко. Острият му слух долавяше само стъпките на кучето, цвъртенето на няколко птичета в клонака и вятъра, милващ върховете на най-високите борове. Той вдигна поглед и си позволи да го задържи за миг върху издължените аметистови облаци, които му приличаха на китов скелет. Горе явно духаше злобно, защото скелетът плуваше в небесното море доста бързо.
Сипейната пътека обаче му изигра лоша шега – докато изучаваше облаците, тя поддаде под краката му и светът изведнъж се завъртя. Виждаше ту лилавите пухчета в небето, ту рунтавата земя под носа си, инстинктивно бе пуснал копието и беше започнал да крещи, но го осъзна едва петдесетина крачки по-надолу, когато спря да вика и раздвижи ръце, търсейки любимото оръжие. Не беше контузен, ала това не му попречи да изхъмка полугласно нещо за Великата майка. Кучето скимтеше до главата му, той се обърна да го успокои и буквално се вцепени от ужас : на педя-две зееше дупка с ръбести краища, вероятно начало на пещера. Падането му можеше да се нарече късметлийско, но на този етап от развитието си хората нямаха изградено понятие за късмет, затова той само потупа Аргх и се изправи на ожулените си крака.
След като се увери, че раните му са повърхностни, Къци не можа да се сдържи да не надникне в дупката. Виждаше единствено чернота, но за всеки случай пусна вътре едно камъче и се ослуша. Камъчето скоро направи “туп”, после “туптуп”, а след кратка пауза и последно “ТУП”. За човек, който поне малко разбираше от тези неща (а Къци ги разбираше отлично), това означаваше, че дупката наистина е вход към извита пещерна галерия. Искаше му се веднага да слезе и да провери предположението си, но, първо, не беше готов за дълго спускане, и второ, имаше далеч по-важна работа от това да угажда на личните си капризи. Измери на око необходимите ориентири – каменно натрупване в основата на сипея и дърво, което се намираше точно над отвора на пещерата, откри копието си и след като беляза кората на дървото, забърза с повишено внимание към долината, където го чакаха нетърпеливите женоря.
Два изгрева по-късно, след като бе свършил всичко, което Съветът на мъжете и мрънканията на жените изискваха от него, ловецът най-после имаше време за себе си. Беше си взел кремък, дървесна пепел, борина, както и щедър запас от месо и вода, и най-после се чувстваше подготвен за навлизането в недрата на хълма. Нямаше да му е първица – въпреки че беше млад, имаше свое място в Колелото на лова, събирано от шамана в Голямата пещера от другата страна на планината. А никой не знаеше, че е открил три нови пещери, удобни за цял род, в които обичаше да се усамотява и да рисува животни по стените – занимание, привилегия единствено на жреца. Накратко, Къци беше от хората, които още тогава наричаха “бяла врана”, и обичаше да се рови в неща, които нормалният кроманьонец просто не считаше за своя работа.
Сега, пред зиналата дупка, чийто край не се виждаше, младежът изпитваше онова прекрасно чувство за тайнственост, което всъщност го караше да се катери по върховете на околните планини и да се пъха в неизследвани пещери ; онази жажда да открие, да разбере и да види, която правеше белите врани като него предвестници на величието на човешката раса. Той пръдна жизнерадостно – беше закусвал скоро, огледа за последно склона, окъпан в розова светлина, и заслиза с краката надолу в галерията.
Аргх беше дошъл с него, но отказваше да се спусне в тъмните теснини и жаловитото му хленчене дразнеше слуха на Къци. Донейде го беше яд на четириногия приятел, тъй като усетът му за посоките би бил много полезен, ако се загубеше из чупките на пещерата.
Човекът – слаб, източен и жилав, идеално пригоден за всякакви физически усилия, стискаше копието си здраво в ръка и крачка по крачка се отдалечаваше от сигурната повърхност, може би към смъртта си. Не се знаеше какво може да обитава тази дупка. Обонянието му не долавяше мирис на звяр, но това нищо не значеше. Пък и откак се беше гмуркал в студеното море, не можеше да надушва добре миризмите : нещо в носа му се беше повредило и разчиташе на Аргх за тази работа. Пустото му куче, голям е бъзльо, мислеше си Къци и осторожно местеше крака по грапавата стена на тунела. Ако вътре все пак имаше хищник, съборените камъчета досега биха го накарали да атакува, ето защо момъкът се успокои и хлътна в първата извивка на галерията, с лице напред.
Очите му, нагаждащи се към здрача, разкриха очертанията на голяма зала, подобна на онази, в която Колелото на лова играеше своите танци. Към средата й се виждаха бледи светлинки от ледени висулки, но разширенията по-навътре бяха черни и ориентацията – невъзможна. Време беше да се запали факла.
Огнивото цъкна три-четири пъти, преди да даде свястна искра, и на припукващия пламък от борината пред Къци се ширнаха два “салона”, всеки от които имаше по два изхода. Не можеше да не му направи впечатление твърде правилната подредба на пещерата. Сякаш някой много силен великан си беше изкопал обиталище по свой вкус, но това заключение все още не беше плашещо – истинската паника дойде, когато над един от изходите младокът видя нарисувано копие.
Беше дебело, плътно и с равни краища, а острието му бе широко. Оцветено беше в зелено, имаше на дръжката си някакви странни символи и сякаш казваше “ Тръгни натам, накъдето ти соча.” А сочеше именно галерията, по която ловецът бе дошъл ...
Къци преглътна, уравновеси дишането си и стисна още по-силно своето копие. Ослуша се толкова напрегнато, че ушите му замърдаха, но не можа да чуе нищо обезпокоително. Практически, не можа да чуе нищо.
С насочено напред копие и с треперещия светлик на борината в дясната си ръка, той запристъпя в тунела, над който стоеше зеленото острие. След като бе стигнал дотук, нямаше да излезе, преди да разбере кой е оформил такава пещера и кой е нарисувал тези съвършени знаци в нея.
Галерията, в която бе попаднал, сякаш беше безкрайна. От време на време извиваше или се разклоняваше, но на всяко такова място имаше копие с острие, насочено в обратната посока. До копията бе изрисувано малко бягащо човече. Имаше и други, начупени копия, черни на жълт фон, които сочеха към пода на пещерата. Въпреки студа, по челото на Къци изби пот. Не можеше да не забележи, че местата, откъдето минава, имат вид на древни човешки укрития : стените бяха заравнени, в някои части си личеше боя, само че времето бе направило цвета й неразпознаваем и бе изронило онова, което хората се бяха опитали да загладят. На места изглеждаше обратното : хората се бяха опитали да нащърбят онова, което би следвало да слиза плавно надолу. Всичко бе обрасло с мъх, влажно и тинесто, а Къци напредваше опипом и се проклинаше, че не взе със себе си Аргх, със или без косматото му съгласие.
В далечината се чу шум на вода. Ловецът огледа галерията, в която се намираше – вече нямаше представа колко се е отдалечил от изхода, толкова еднакво беше всичко, и прецени, че ако насреща му приижда подземна река, няма никакъв шанс да й избяга, затова със самоубийствено спокойствие продължи напред. Две чупки по-надолу по назъбените улеи на пещерата го чакаше невероятна гледка : четири свода, съвсем очевидно пипнати от човек, между които имаше равно място, украсено с някакви кривулици и образи на хора. До равното място обаче не можеше да се стигне, защото от двете му страни буйно течеше вода.
Къци облиза устни и се надвеси над ръкава, в който бълбукаше реката. Очакваше да е мътна, но се оказа обратното : дъното се виждаше съвсем ясно. Две дълги черти преминаваха по него и се губеха под сводовете, а над тях сегиз-тогиз присветваха гръбчетата на странни риби. Ловецът си каза, че дори пътят назад да се окаже невъзможен, поне има достатъчно вода и храна, за да преживее много време, докато намери изход. Питаше се от колко ли зими тече тази река тук, за да стане водата й толкова бистра, и леко тръпнеше от хладината, която вееше покрай свода. После кривна глава и се съсредоточи върху изрисуваните хора отсреща.
Онзи, който ги беше изобразил, или наистина беше великан, или онова, от което бе гледал, имаше потресаващи размери. Фигурите бяха грамадни, но много прецизно нарисувани и на Къци му изглеждаха като живи. Почти се засрами от онова, което бе драскал в своите тайни пещери, и му дойде наум, че все още нито жрецът, нито той самият са посмявали да изписват човеци. Още по-малко пък така, с такава точност и големина. Художническото му око не можеше да не забележи пропорциите на телата, странното облекло и прически на тези хора. Някои от тях бяха с почти бяло окосмяване, а изглеждаха млади. Сториха му се невероятно красиви.
Казахме по-горе, че Къци беше от породата кроманьонци, които не мирясват, преди да си докарат проблеми. Сега, преценил разстоянието до равното място, по стените на което бяха хората и символите, той все пак реши да стигне отвъд. За да си усложни живота докрай, остави храната, която носеше, и леко метна копието, така че да падне там, където му се искаше да скочи.
Сърцето му се разблъска силно в гърдите, но той опита да укроти дишането си, присви очи и се засили към водата. Не очакваше повърхността да е толкова гладка – при приземяването изтърва борината и за малко не падна в другия речен ръкав, но успя да се задържи и се изправи с вид на победител.
От стената на свода го гледаше кошмарно създание с кръгла блестяща глава и странни крака. Върху му минаваше редица от символи, подобни на онези, които виждаше навсякъде в пещерата още от дебелото копие на входа. Докато разбере, че нещото не е живо, Къци бе успял да вдигне оръжието си и да застане в бойна стойка, което го накара да се засрами. Що за игрички си играеха обитателите на тази пещера ??
Онова, което се простираше пред очите му от другата страна обаче компенсираше изцяло страха преди миг. Ловецът взе факлата си и се приведе над водата, към най-близката фигура. Въпреки пукнатинките си личеше, че е жена, но нито една от жените на племето нямаше такова лице – с малък чип нос, очи, синьовиолетови като облаците отпреди два дни и коси, подобни на сняг, огрян от слънцето. Къци за малко не й протегна ръка, толкова силна беше илюзията, че е жива.
От двете страни на момичето стояха две момчета (нямаха бради) със същите светли очи, а през средата на фигурите минаваха символи, еднакво дълги, за които би дал шест боброви кожи да разбере какво значат. Преброи редовете – четири реда, в които знаците от време на време прекъсваха. Имаше някои, които му се сториха вече познати, ала не видя копия, нито бягащи човечета.
Когато се обърна натам, откъдето беше дошъл, борината освети дълъг низ от по-големи знаци, който сякаш изчезваше в мрака. Къци отиде бавно до най-близкия свод, газейки поникналите в цепнатините гъби, и изви глава, за да види каквото можеше да се види.
Освен блясъчетата на водата и тихото свистене на вятъра нямаше нищо, достъпно за сетивата му. Таванът на този тунел бе разделен на пръстени, чийто край не се виждаше, но не беше украсен с рисунки, поне доколкото сочеше слабото пламъче на факлата. Помисли си, че ако можеше да се спусне с някой дънер по течението, сигурно би намерил безброй интересни фигури и места, но реката не влачеше нищо. И от тази страна по дъното й минаваха двете черти, сякаш легнали огромни копия, а гръбчетата на рибите бяха дори повече от оттатък.
Имаше фигури по дългата стена, които от предишната си позиция не беше забелязал – непознати зверове, птици, двама души, седнали в нещо като издълбана скала, и отново тази млада жена, само че изправена зад тях и леко усмихната. Този път символите минаваха над главата й, бяха по-малки, но брояха пет реда. Къци вече се ядосваше на тези загадки и мушна нарисуваното куче с копието си. Напомняше му за Аргх.
Нямаше какво повече да прави тук. Метна ядно копието обратно и се затича, за да скочи, но в последния момент осъзна, че хлъзването първия път е било предупреждение : краката му поднесоха по гладката повърхност и той отново загуби контрол. Цопна в ледената вода, превъртя се и веднага някой като че заудря с камък по челото му – старата болежка от морето се завръщаше с нова сила. Изпусна ненужната борина, стисна зъби и се опита да заплува срещу течението, там, където бяха сводовете, храната му и красивото момиче. Стиснатите челюсти обаче само увеличиха натиска върху черепа му, той се обърка и реши просто да се задържи на повърхността, доколкото може. Без факла и оръжие нямаше големи шансове, дори да не се удавеше, но предпочиташе да мисли за това извън водата.
Проблемът беше, че това “извън” се намираше много далеч – от двете му страни тъмнееше плътната стена на тунела, мускулите му се схващаха от студа, нечий юмрук стискаше сърцето му, а главата така го болеше, че му идеше да вие. Цапаше неумело, молейки се рибите да не го нападнат, и тъкмо когато се беше отчаял, се натресе в някаква странна колиба, полупотопена в реката. Болката от удара прогони онази в главата му за няколко мига, достатъчно време да се хване с разрязаните си пръсти за твърдата повърхност и да се оттласне от водата. Едва дишаше, но се покатери по колибата и легна върху тавана й, току под пръстените на свода, които очите му лесно различиха от толкова близо.
Не беше се допирал до толкова студено и хлъзгаво нещо. Ако не беше нащърбено – именно неравностите бяха срязали ръката му, никога не би успял да се качи отгоре. Дишаше тежко, сърцето му, отпуснато от незнайния юмрук, биеше с такава сила, че чак ушите му свиреха, от раната течеше доста кръв, а изход нийде не се виждаше. Всъщност имаше два пътя, кой от кой по-прекрасни – да скочи обратно, да замръзне и да се удави, плувайки по течението, и да скочи обратно, да замръзне и да се удави, плувайки срещу течението. Тъй като нито един от двата не му харесваше особено, той се обърна по корем и запълзя упорито по нагънатата, начупена – ясно се виждаха следи от удари, и застанала косо в тунела колиба. Не приличаше много на колиба, обаче си имаше стени, през отворите на покрива се виждаше и под, значи все пак беше ... ами, колиба. Нямаше на какво друго да я уподоби.
Само дето не разбираше защо на незнайния строител, господар на този особен материал, му е било да слага колибата в сърцето на ветровит тунел, който лесно можеше да се наводни – и очевидно се беше наводнил. Загадките на тази пещера явно нямаха край, обаче животът му лесно би могъл да намери своя. Раната продължаваше да пулсира, с всеки тласък изтичаше по малко кръв от бездруго замръзналото му тяло, а главата си го болеше, дори повече отпреди. Знаеше обаче, че ако се отпусне, пробитият таван ще бъде негов гроб, затова продължи да пълзи, напред и напред. Колибата явно беше дълга и тясна, водата я бе смачкала в невъобразими извивки, понякога му се налагаше да ....
Я чакай малко.
Колибата беше дълга и тясна. Тунелите бяха дълги и тесни. Двете копия по дъното на реката сега отчетливо му напомниха за следите, оставяни от плъзгалките, с които ловната дружина придвижваше еленовите трупове. Това нещо, толкова гладко и същевременно криещо толкова остри ръбове, не беше колиба. Беше плъзгалка. Разбира се, повредена. И също влачеше трупове.
Видя първия скелет през малък отвор, от който капеше вода. В натрупалата се тиня на пода стърчеше раменна кост и половин бяло яйце, двата отвора върху което можеха да бъдат само очи. Толкова се изненада, че ахна – след което продължи да се примъква нататък.
Силата на водата бе струпала костите в едната страна на плъзгалката, тази по течението, естествено. Рибите бяха влизали през множеството пробойни и добре бяха пирували : по черепите, пищялите, ребрата и тазовите кости не се виждаше никаква плът. Къци не беше гнуслив, веднъж-дваж дори бе ял месото на непознатите рунтави хора от северната страна на планината, но сега – от слабост или от ужас, му се прииска да повърне. Удари силно разрязаната си ръка в тавана, за да се пречисти с болка.
Когато беше влизал в извитата галерия, съзнаваше, че може би отива към смъртта си. Но не беше си мислил, че ще е толкова скоро. Тази пещера ... тези многобройни пещери, всъщност, замисляше се той, криеха повече, отколкото бе по силите на един човек да открие, види и разбере. Не искаше да си признае, но вече – с огромно закъснение – започваше да се страхува. Никога нямаше да излезе оттук.
Тялото му беше изранено, замръзнало и с първоначални признаци за отравяне на кръвта. Това, че раната течеше толкова силно, го спаси, макар и той да разбра по-късно. Наистина беше слаб, жилест, идеално пригоден за всякакви физически усилия, само дето волята да ги извършва го напускаше заедно с кръвта и топлината, която тя носеше в себе си. Сви юмрук и потръпна, когато този път кокалчетата му срещнаха тавана. Преди не беше обърнал внимание на кънтящия шум, който ударът причиняваше, и на ехото – явно бе загубил съзнание за малко. Ехо ...
Колкото и да беше безнадеждно, детинско и тъпо, той изкрещя. Звукът се блъсна в свода и отекна надалеч, така силно, че чак зъбите го заболяха. Пое дъх и кресна още веднъж, след което на лакти и колене продължи да се тътри по тази плъзгалка, колиба или каквото там беше. Гладкият таван, понякога с правилни отвори в него, а друг път – разрязан и сбръчкан, като че незнайният великан-строител го бе натиснал с ръка, не свършваше, а поради факта, че Къци пълзеше, безкрайността му изглеждаше още по-мъчителна. Съзнанието му вече играеше номера – представи си, че е в червата на някакво подземно чудовище, на моменти виждаше отново лилавите облаци и огньовете на Колелото, а кръвта продължаваше да блика. Нито едно човешко оръжие от тази епоха не можеше да причини такъв дълбок и прецизен разрез, но онова, което го убиваше, можеше да е поне за малко спасението му от ледената река.
Къци падна.
Нямаше повече таван. Нямаше и повече сили. Главата, ако изобщо беше възможно, го заболя по-силно, ръцете му – едната, оставяща дълга тъмна следа, загребаха, краката го тласкаха напред, все напред, устата му се отваряше конвулсивно като на риба, главно заради студа, и човекът се плъзгаше по течението, далеч от пълната с трупове плъзгалка. Просто още един труп, който за момента упорстваше.
Студена муцуна се отърка в крака му. Макар и бавно, той се сети, че тези риби ядяха мърша, тоест ядяха месо, тоест този път щяха да ядат живо месо. Кръвта ги беше заинтригувала.
Изкрещя с всички сили, сякаш се надяваше да ги уплаши, и разцапа водата в опит да избяга. Привиждаха му се много издължени силуети, и отляво, и отдясно, но допирът не се повтори. Вместо него Къци, който вече започваше да гълта вода, чу звънък лай.
Дори умиращ, можеше да познае този звук. Аргх и само Аргх. Лаеше без прекъсване, призивно и съвсем близо – струваше му се, че е над главата му. После лаят спря, чу се пляскане във водата и човекът, подготвил се за атака на рибите, бе подхванат, захапан за дрехата и завлечен нататък от нещо, което решително не беше риба. Рибите не бяха космати, четирикраки и пъхтящи.
Свести се на друга площадка между сводовете – картините бяха различни. Аргх ближеше ръката му, сякаш за да изчисти последните остатъци от замърсяване на раната, и онова, което можа да запомни, беше многоцветният небесен лък, опасващ двата свода насреща му.
- Аргх. Добро куче. Аргх.
Грамадният пес го погледна с жълтите си, умни очи и изскимтя.
Воден от кучето, след кой знае колко време изпораненият кроманьонец Къци най-сетне намери галерията, по която беше влязъл – ако можеше да брои до толкова, би изброил няколко десетки погрешни свървания, дори Аргх се объркваше в приличащите си тунели. Без борина и на двама им бе трудно, но кошмарът свърши. Къци се втренчи в светлината, идеща от наръбената дупка, и заплака. Плачеше несръчно и шумно, така че песът не можа да се сдържи и зави. И въпреки това, в плача му имаше нещо като ликуване. Беше слязъл в най-невероятното място, създавано някога ( без сянка на съмнение бе създадено ), и беше оживял. Ръката му нямаше да стиска копието както преди, но това не беше от значение. След разказа за тази пещера племето щеше да има двама жреци.
Той изтри сълзите си, наведе поглед към виещото куче и си спомни, че освен от тесни тъмни пространства, Аргх се страхуваше и от водата. Това му се стори толкова забавно, че се разсмя с глас.
Хората от долината, които наричаха себе си руги, взеха решение да засипят входа към прокълнатата дупка с остри краища, за да не попадне погрешка в нея друг. Те разгледаха знаците в началото на галерията и се убедиха, че младежът казва истината, след което племето се сдоби с втори жрец. Къци Едноръкия. И ако не бяха проклетите шибани археолози, историята би могла да приключи дотук.
2009г. сл.Хр. , списание “Археология”, раздел “Новини”
“ .... колега д-р. Пиер Илишка е открил в департамент Х, в район със засега тайно местоположение, сензационна находка – три пещери, богати на изображения от късния палеолит, в сравнение с които рисунките в прочутите Шове, Ласко и Алтамира изглеждат не по-въздействащи от детски драсканици. Пещерите са сравнително близо една до друга и по използваните бои, както и от стила на рисунъка си личи, че и трите са били украсени последователно в много близък период от време, който можем да отнесем към 11 000 до 13 000 години пр. Хр. Както е видно от фотографиите по-долу, художествената стойност на тези стенописи е наистина огромна, но друго е заинтригувало доктор Илишка много повече. В отклоненията от осовата галерия на третата пещера (вж. схемата), наред с рисунките на животни (фиг. 14) , например прекрасното излегнало се куче ( 14-3), и хора – нещо невиждано досега с такова съвършенство в толкова ранен период (вж. фиг. 11-6, наречена “Русата кроманьонка”, която д-р. Илишка определя като “нещо средно между картина на Модилиани и фра Филипо Липи”), са намерени рисунки, които поразително напомнят символа, възприет в цял свят за обозначаване на “изход” – стрелка пред стилизирана човешка фигура. Нещо повече, фиг. 16 - ляво според френският археолог представлява стилизация на стълба, в епоха, когато е просто абсурдно да се говори за сгради и най-великото архитектурно достижение на човека е колибата от клони, кости и животински кожи. Не можем да се съгласим обаче с мнението на иначе уважавания ни колега, че сдвоените дъговидни форми, в които са вписани две успоредни черти, изобразяват някакъв опит за изчисляване на лунните фази. Според нас това е по-скоро лък, едно оръжие, което бързо се е развивало в посочения времеви ... “
И така нататък, и така нататък.
|
Публикувано на 15-04-2008 @ 00:00:00 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.59
Гласове: 32
|
|
|
|
