| Сянката - част 2 |
 gwpower написа
Тъмнината беше непрогледна. Лампата зад гърба му сякаш сгъстяваше мрака пред очите му. Притвори вратата, взря се, но отново не забеляза нищо. Приведе се, пристъпвайки извън лъча светлина. “Някой от онези помияри.”, заключи Доналд мислено и понечи да се прибере. Нещо огромно и неимоверно могъщо обгърна глезена му. Почувства рязко дръпване. Светът се преобърна пред погледа му и влачен по земята, той забеляза на едва доловимото лунно сияние чудовищна сянка. Всичко след това стана много бързо и през мъглата на изгасващото си съзнание, по-скоро усети, отколкото видя кучето, което притича в тъмнината. Дребните му очи блещукаха и муцуната му бе разтегната сякаш се усмихваше. Под наметалото на мрака огромната сянка захвърли трупа на Доналд като ненужен парцал и със звук, наподобяващ едновременно хрущене и вопъл, се насочи към вилата.
Прекрасната гола жена не беше чула вика, защото такъв нямаше. Преобърна още тръпнещото си тяло в леглото. Протегна се, погали чаршафа до нея и се усмихна. Нечие присъствие я накара да погледне към вратата и с още влажните си от сласт очи тя съгледа Ужаса! Така, усмихната, тя пое пътя към Ада! Път жесток и мъчително дълъг.
* * * * *
Джордж Конър преглеждаше някакви документи, пътувайки за работа, когато мобилният му телефон му иззвъня. Беше едър мъж около четиридесетте, по-точно казано четиридесет и една. Строгият, но стилен костюм му стоеше добре – тъмносивото му отиваше и той го знаеше. Телефонът иззвъня втори път и Джордж затършува из сгънатия небрежно до него /сив/ шлифер. Естествено шлифер - положението му на детектив го изискваше – сякаш имаше нещо ритуално в това. Зачуди се кой ли го търси толкова рано сутрин, но се беше наспал добре, така че не се подразни. Най-после докопа машинката:
- Да, моля?
- Ало, Джордж, здрасти.
- А, Сам! Ти ли си, какво има? – колегата му звучеше глухо, но толкова рано сутрин беше нормално.
- Имаме спешен случай. Жестока работа, има жертви, – гласът му, като че ли трепна и Джордж свъси вежди – Къде си можеш ли да побързаш ?
- На път съм, почти съм стигнал. Спокойно, бе, човек! – вече говореше с раздразнение, смяташе да мине през сестра си преди участъка, но сега трябваше да го отложи и вместо това да й позвъни.
- За какво става дума ? – продължи той вече по-спокойно – Чак пък такава паника…. Да не е замесена някоя важна клечка или нещо такова ?
- А, бе…, идвай по-бързо, хайде – Сам продължаваше да звучи напрегнато, явно беше спешно.
- О.К. – каза Джордж и затвори.
“За какво ли става дума?”, човъркаше го подличко въпросче. Каза на таксиметровия шофьор да промени посоката. Налагаше се да отиде направо в участъка. Въртеше телефона в ръцете си и гледаше замислено през прозореца. Свъсените дълбоко вежди придаваха на израза му още по-внушителен вид. Определено създаваше впечатление за сила и всички, които бяха общували с него го знаеха. Не беше лош човек, но беше строг и сериозен при нужда. Особено, когато ставаше въпрос за работата му. Сутринта се бе настроил за обикновен работен ден, но сега май трябваше да се стегне, явно проблемът беше сериозен. Това решение го успокои и след минута мислите му отлетяха нанякъде. Такъв си беше.
Най-после, след мъчителна борба с трафика, таксито спря до дузината полицейски коли. Джордж беше платил вече и изхвръкна навън. С няколко скока изкачи стълбите и прекрачи входната врата на полицията. Полите на шлифера му се вееха след него, докато той с ловки маневри се измъкна от навалицата във фоайето и от няколкото досадни “Здравей”, “Здрасти”, “Как си?”. Въпреки всичко се наложи да проведе един – два безмислени диалога, преди благополучно да влети в кабинета си. Сам и Ани вече го чакаха, видимо напрегнати. Съблякъл се вече по сако, Джордж се отпусна тежко на стола, стрелна ги с ведър поглед и избарабани по масата с думите:
- Давайте сега да видим за какво става дума, че съм събрал енергия за целия китайски народ и после да пием кафе.
Усмивката му остана несподелена. Нещо повече, напрежението, като че ли нарасна.
- Айде, бе, хора, дайте да преглъщаме горчивия хап и да действаме. – все още се усмихваше, въпреки че веселостта му бе отлетяла безвъзвратно.
С въздишка Сам се изправи, а това не бе толкова безпроблемно за човек от неговата категория. Джордж от години се чудеше как издържа сърцето му на това тегло и дебелина. Линиите на двойната му брадичка лъскаха от пот и подскочиха комично, когато той изтътна:
- Новините са лоши. За да съм по-точен – много лоши. – покашля се да прочисти напълно чистото си гърло и смутен продължи неслужебно, приятелски – Братле, Джени е в кома,……в болница – някакво копеле ги е нападнало с приятеля й, той е мъртъв. – каза го на един дъх, стисна очи, след което загледа почти виновно.
Джордж стоеше неподвижен, забил стъклен поглед в него, а вдигнатите му вежди заплашваха да надскочат челото му. “Джени, Джени, Джени, Джени…” пулсираше някъде зад тях име, лишено от всякакво съзнателно битие – поне за сега! Бавно, много бавно болката се промъкваше, но като добро момче, мъжко момче, реши да я отложи временно. Знаеше, че тя няма да го забрави. Бяха стари познайници. Инстинктивно разтърси глава и механично “изстреля”:
- Как ? – същия стъклен поглед, но мисълта зад него вече се беше завърнала.
Ани продължи да мълчи, без да отмества поглед от близкия ръб на бюрото, сякаш бе видяла нещо много ценно там. Пуфтейки и запъвайки се, Сам заизрежда фактите, като от време на време поглеждаше неспокойно към Джордж. Изглеждаше, че той слуша съсредоточено, но това не бе напълно вярно. Свел поглед върху бюрото, само подсъзнателно отбелязваше подробностите и сякаш ги складираше за по-късно. В действителност не мислеше за нищо в очакване да се овладее. Знаеше, че трябва, но никак не се получаваше. Дали професионално или шесто, не си даде труд да изясни, но някакво там чувство дотича отнякъде и доложи по войнишки стегнато, че паниката и отчаянието приближават със зашеметяваща скорост и скоро ще го навестят. Трябваше да предприеме нещо. Знаеше го! Трябваше да запази крехката си преднина. Засега!
Сякаш пронизан от светкавична тръпка, Джордж скочи, като прекатури стола. Мятайки шлифера на гръб, помете всичко по бюрото си. Просъска на Сам, прекъсвайки го на половин дума:
- Води ме! Първо в болницата, после на местопрестъплението. – вече излизаше от кабинета, когато запита припкащите по него Ани и Сам – Горе има екип, нали?
След утвърдителния отговор Джордж отново се затвори в себе си – беше дошло време за фактите.
* * * * *
Топла венозна кръв шуртеше от летящото към стената тяло. Човекът, още жив, усети зловонието, съпътстващо жестоката хватка на огромен крайник. Отметната му назад глава конвулсивно потръпна и последното, което човечеца успя да види и осъзнае беше огромна тъмна маса, заета с нещо над него. Край на това видение или по-точно отсянка от видение, сложи горещата капка кръв, която почти весело пльосна върху окото му.
Сянката отгоре продължаваше със смразяваща методичност да къса това, което до преди минути беше кротък хлебар, спокойно спящ в последната къща на селцето Бансайд. Мига, в който зловещото създание се отдалечи в сумрака на стаята, мястото му бе заето от две алчни очи и мърлява кучешка муцуна. Нищо друго не се виждаше, защото псето се сливаше с нощната тъма. Затова пък приглушеното хрущене и мляскане, даваха достатъчно материал за едно по-смело въображение.
Някаква мебел “изстена” под тежестта на Съществото. То беше доволно, но не и спокойно. Целият този ужас, болката, шуртящата кръв, миризмата й, разстилаха първична сладост по вените му и все пак нещо препятстваше удовлетворението. То усещаше, вкусваше, помирисваше, с всяка частица от себе си помнеше, женското създание. Зловещ език пробяга по окървавения му десен крайник. Тежкото дишане, напомнящо грухтене се учести. Шкафът /или каквото и да беше/ под него изскърца. Тъмнината изхриптя. Кучето прекъсна за миг угощението си и веднага, но несигурно продължи, като нервно поглеждаше към другия край на стаята. Очите там просветнаха – чувстваше осезателно /и това разпалваше непознат огън в него/ - женската беше жива…и то знаеше, че ще я намери….и ще бъде красиво… и сладко… Сянката не познаваше ужаса, за да разбере, че ще бъде…ужасно, ако инстинктът му се окажеше верен. Но красотата бе опознало, помирисало, вкусило. Нещо далечно и древно в него обаче се бе събудило и не му даваше мира със своя жаден, несекващ зов.
Огромната маса се раздвижи и пое навън. Дълбок гърлен звук изпълни нощната тишина. Кучето се сепна. Отдръпна се на крачка от разкъсаните останки. От окървавената му муцуна висеше нещо. Направи две-три колебливи крачки към изхода и се спря. Изскимтя, стрелна се към вече бившия хлебар, изръмжа и захапа ядно нещо по него. Изви се и препъвайки се се втурна след мрачното създание в тъмнината.
* * * * *
Джордж едва ли съзнаваше, че неприятна гримаса бе изкривила лицето му. Болката го бе обсебила напълно. Беше на крачка от вратата на болничната стая и се колебаеше да я направи. Страхуваше се. По-точно изпитваше ужас. Милата му сестричка, какво я беше сполетяло - стомахът му се сви. С рязко движение отвори вратата и влезе.
Гледката не го изплаши. Вълна на мъка го заля, след първоначалното учудване. Едва мигове по-късно забеляза тялото й сред болничното бельо. Цялата бе омотана в гипс, шини и бинтове. Почти вечност гледа втренчено тази белота. Отмести поглед към лицето й и му прилоша. Залитна. Притихналите Сам и Ани зад него го подхванаха и сложиха да седне. Потресен, той гледаше като хипнотизиран. Красивото лице на малката Джени приличаше на пихтия, прорязана от грозните линии на хирургически шевове. От едната й страна, не можеше да определи точно къде, имаше неголяма, но видима дупка. Всичко това сред тръбички и апарати изглеждаше УЖАСНО! Влязлата да бинтова сестра изтръгна Джордж от транса му. Той затвори очи. Остана така дълго време.
Подпрян на прозореца, вече по-спокоен, високият мъж вдишваше свежия въздух, идващ от болничната градинка. Стремеше се да не поглежда зловещата белота встрани от него. Разговорът с лекаря беше поуталожил страховете му в определена степен. Най-зле беше лицето и то повърхностно, раните по тялото не бяха сериозни, защото вътрешни изменения нямаше, единствено десният крак беше счупен. Джени дори не беше в кома, но й трябваше време за да излезе от шока. Въпреки това нападението определено е било зверско и гледката на сестра му в това състояние на полукома най-малкото го тревожеше. Лицето на Джордж конвулсивно се сви. Беше видял и убития. Не му се връщаше към този спомен. Освен всичко друго и нещо го беше яло. Чакаше анализите. Паниката беше притъпена и умът на професионалиста заработваше на все по-бързи обороти.
Резки и бързи нареждания заваляха към сътрудниците му. Отдели се от прозореца. Трябваше да се действа. Може би копелето беше още някъде там. Сам се обади да поръча кола, а докато Ани се суетеше пред вратата на болничната стая, Джордж гледаше сестра си. Пристъпи към леглото и я целуна. Твърда буца заседна на гърлото му. Преглъщайки сълзи, едрият мъж погали разпилените коси и се отдръпна. Който и да беше, щеше да си плати! Остана така взрян в тъжната белота още няколко мига, след което излезе от стаята и се понесе по коридорите. Сътрудничката му едва успяваше да настигне развения му гневно шлифер.
http://www.vrubchev.com
|
Публикувано на 30-06-2008 @ 10:55:56 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.22
Гласове: 18
|
|
|
|
