| Даниил Хармс - Случаи (part 2) |
 blondie написа
Новите алпинисти
Бибиков се изкатери на планината, замисли се и слезе от планината. Чеченците го вдигнаха и пак го качиха на планината. Бибиков им благодари и пак се спусна по склона. След миг го изгубиха от поглед.
След туй на планината се изкачи Аугенапфел, огледа се наоколо с бинокъла и видя някакъв конник.
Ей! развика се Аугенапфел, има ли наблизо духан*?
Конникът се скри зад планината, после се показа иззад храстите, след туй се скри зад храстите, после изникна в долината, после се скри зад склона, после отново се показа и приближи до Аугенапфел.
Има ли наблизо духан? повтори въпроса си Аугенапфел.
Конникът посочи ушите и устата си.
Да не си глухоням? попита Аугенапфел.
Конникът се почеса по тила и посочи корема си.
Какво има? попита Аугенапфел.
Конникът извади от джоба си дървена ябълка и отхапа половината.
От това на Аугенапфел съвсем му призля и той заотстъпва назад.
А конникът си изу ботушите и като викна:
Хал-галай!
Аугенапфел отскочи встрани и се изтъркаля по склона.
В това време Бибиков, паднал повторно по нанадолнището още преди Аугенапфел, дойде на себе си и започна да се надига на четири крака.
И не щеш ли усеща, че някой пада отгоре му. Бибиков се отмести пълзешком встрани, надникна оттам и съгледа: лежи гражданин с кариран панталон. Бибиков седна на един камък и застина в очакване.
А гражданинът с кариран панталон лежа, без да помръдне, четири часа, след което надигна глава и попита неизвестно кого:
Чий е този духан?
Какъв ти тук духан! Това не е духан! отвърна Бибиков.
А вие кой сте? рече човекът с карирания панталон.
Аз съм алпинистът Бибиков. А вие кой сте?
Аз съм алпинистът Аугенапфел.
Така Бибиков и Аугенапфел се запознаха.
12 септември 1936 година
Лекция
Пушков каза:
Жената е стан на любовта.
И мигом получи един по мутрата.
За какво? попита Пушков.
Но тъй като не получи отговор, продължи:
Смятам, че към жената трябва да се подхожда изотдолу. Жените обичат това и само се правят, че не го обичат.
Пак цапардосаха Пушков по мутрата.
Ама на какво прилича това, другари! Щом е така, хич няма и да говоря каза Пушков.
Но след като изчака четвърт минута, продължи:
Жената е устроена така, че цялата е мека и влажна.
Но тук пак го цапардосаха по мутрата. Пушков се направи, че не е забелязал, и продължи:
Ако подушиш жената...
Но толкова силно го халосаха по мутрата, че той се хвана за бузата и каза:
Другари, абсолютно невъзможно е да се изнася лекция при тези условия. Ако това се повтори още веднъж, ще млъкна.
Изчака четвърт минута и продължи:
Докъде стигнахме? А, да! Та така. Жената обича да се гледа. Сяда пред огледалото чисто гола...
При тези думи Пушков пак получи един по мутрата.
Гола повтори Пушков.
Бух! халосаха го по мутрата.
Гола! викна Пушков.
Бух! халосаха го по мутрата.
Гола! Гола жена! Гола женичка! дуднеше Пушков.
Бух! Бух! Бух! удряха го по мутрата.
Гола жена с черпак в ръце! викаше Пушков.
Бух! Бух! сипеха се ударите върху му.
Върти си опашката! крещеше Пушков, като се мъчеше да се предпази от ударите Гола монахиня!
Но в този момент го удариха толкова силно, че той загуби съзнание и рухна като покосен на пода.
12 октомври 1940 година
[Реших да разпердушиня една компания]
1
Веднъж отидох в Госиздат и там срещнах Евгений Лвович Шварц, който, както винаги, беше облечен зле, но с претенции.
Като ме видя, Шварц започна да сипе остроумия, също както винаги неудачно.
Аз го правех доста по-успешно и скоро туширах Шварц в умствено отношение.
Всички наоколо ми завиждаха на остроумието, но не предприемаха нищо, тъй като буквално умираха от смях. И най-много умираха от смях Нина Владимировна Гернет и Давид Ефимич Рахмилович, който за по-благозвучно нарича себе си Южин.
Като видя, че не може да си играе с мен, Шварц започна да бави топката и най-после, като ме напсува на майка, заяви, че в Тифлис всички познават Заболоцки, а мен не ме знае почти никой.
Това ме ядоса и казах, че съм по-историчен, отколкото Шварц и Заболоцки, че в историята от мен ще остане светло петно, а те ще бъдат забравени на мига.
Като усети моето величие и съдбовно значение за света, Шварц лека-полека си сви перките и ме покани на обяд.
2
Реших да разпердушиня една компания, което и правя.
Ще започна с Валентина Ефимовна. Тази немарлива особа ни кани у тях и вместо храна ни сервира някакъв киселяк. А аз обичам да си хапвам и разбирам от хубава храна. С киселяка не можеш ме подлъга! Дори понякога се отбивам в някой ресторант и гледам какво предлагат. И не понасям незачитането на тази моя особеност.
Сега преминавам на Леонид Савелиевич Липавски. Той не се посвени да ми каже в лицето, че съчинява по десет мисли всеки месец.
Първо на първо, лъже. Не съчинява десет, а по-малко.
И второ на второ, аз съчинявам повече. Не съм пресмятал по колко мисли месечно съчинявам, но със сигурност е повече от него...
Аз например не парадирам пред всички, че, видите ли, притежавам колосален ум. А имам всички основания да се смятам за велик човек. Да, впрочем за такъв се и смятам.
Затова ми е обидно и болно да съм сред хора, които са по-долу от мен по ум, по прозорливост, по талант, и да не чувствам дължимото ми уважение у околните.
Защо, защо съм по-добър от другите?
3
Сега проумях: Леонид Савелиевич е немец. Дори и навиците му са немски. Вижте го само как яде. Абсолютен немец и това е! Дори и по краката му си личи, че е немец.
Без да се хваля, мога да заявя, че съм много наблюдателен и остроумен.
Ако, да кажем, вземем Леонид Савелиевич, Юлий Берзин и Волф Ерлих и ги наредим един до друг, ще видим, че са кой от кой по-малък.
Според мен това е остроумно, понеже е смешно, но с мярка.
И въпреки всичко Леонид Савелиевич е немец! Като се срещнем, непременно ще му го кажа.
Не се смятам за особено умен, но въпреки това мога да заявя, че съм по-умен от всички. На Марс може да има и по-умни от мен, но на Земята не познавам такива.
Примерно казват, че Олейников е много умен. А според мен е умен, но не много. Той например открил, че ако напишеш 6 и го обърнеш, ще получиш 9. А според мен това изобщо не е умно.
Леонид Савелиевич е абсолютно прав, като смята, че умът на човека е неговото достойнство. Ако няма ум, значи няма и достойнство.
А Яков Семьонович му възразява и твърди, че умът на човека е неговата слабост. По мое мнение това вече е парадокс. Защо умът пък да е слабост? Изобщо не е! По-скоро е неговата сила. Така мисля аз.
Често се събираме у Леонид Савелиевич и си говорим за това. Ако пламне спор, винаги аз излизам победител. И аз не знам защо.
Кой знае защо, всички ме гледат изумено. Каквото и да направя, все го намират за изумително.
А аз дори не полагам усилия. Всичко става от само себе си.
Веднъж Заболоцки каза, че ми идва отръки да управлявам сфери. Навярно се е пошегувал. И през ум не ми е минавало такова нещо.
Кой знае защо, в Съюза на писателите ме смятат за ангел.
Моля ви се, другари! Наистина не е редно да се прекланяте така пред мен! Аз съм като всички вас, само че по-добър.
4
Чувал съм израза: “Улови мига!”
Лесно е да се каже, но е трудно да се направи. Според мен този израз е безсмислен. И наистина, не може да се иска невъзможното.
Казвам това с пълна увереност, защото съм го изпитал на собствен гръб. И аз лових мига, но не го хванах и само си счупих часовника. Сега знам, че това е невъзможно.
Невъзможно е също така и да “уловиш епохата”, защото тя също е миг, само че по-голям.
Друго нещо е обаче да кажеш: “Запечатайте онова, което става в този миг.” Това е съвсем различна работа.
Например: раз, два, три! Нищо не става! Така запечатвам мига, в който не е станало нищо.
Споделих това със Заболоцки. Хареса му много и цял един ден седя и брои: раз, два, три! И отбелязваше, че нищо не се е случило.
Така го завари Шварц. Той също се заинтересува от този оригинален начин да се запечатва онова, което се случва в нашата епоха, тъй като епохата, както е известно, се състои от мигове.
Но моля да се обърне внимание, че родоначалник на този метод съм отново аз. Пак аз! Навсякъде аз! Просто невероятно!
Онова, което на другите се удава трудно, на мен ми се удава с лекота!
Мога дори да летя. Но няма да разказвам за това, понеже все едно никой няма да повярва.
5
Когато двама души играят на шах, винаги ми се струва, че единият мами другия. Особено ако играят за пари.
По принцип всяка игра за пари ме отвращава. В мое присъствие не разрешавам да се играе за пари.
А комарджиите направо бих ги екзекутирал. Това е най-правилният метод на борба с хазартните игри.
Вместо хората да играят на карти, по-добре да бяха се събрали да си почетат взаимно морал.
Впрочем моралът е скучно нещо. По-интересно е да ухажваш жени.
Жените винаги са ме интересували. Винаги са ме вълнували женските крачета, особено над коленете.
Мнозина смятат жените за порочни същества. А аз не! Дори обратното, намирам ги за много приятни.
Закръглена младичка жена! И защо да е порочна? Изобщо не е порочна!
Децата обаче са друго нещо. За тях казват, че били невинни. А според мен дори да са невинни, са много отвратителни, особено когато играят. Винаги напускам мястото, където има деца.
И Леонид Савелиевич не обича децата. И то по мое внушение.
Изобщо всичко, което говори Леонид Савелиевич, преди това вече съм го казал аз.
Пък и не само Леонид Савелиевич.
Всеки се радва, ако се сдобие поне с късчета от моите мисли. Чак ме напушва смях.
Да кажем, вчера при мен дотърча Олейников и ми каза, че съвсем се е оплел в житейските проблеми. Дадох му някои съвети и го пуснах. Отиде си ощастливен от мен и в приповдигнато настроение.
У мен хората намират подкрепа, повтарят думите ми, чудят се на постъпките ми, а не ми плащат.
Глупаци! Носете ми повечко пари и ще видите колко ще съм доволен.
6
Сега ще кажа няколко думи за Александър Иванович.
Той е един дърдорко и страстен комарджия. Но онова, за което го ценя, е, че ми е предан.
По цели дни и нощи дежури около мен и само чака дори намек за някаква заповед. Достатъчно е да намекна нещо, и Александър Иванович полита като вятър да ми изпълни желанието.
Заради това му купих пантофи и му рекох: “На ти, носи ги!” И той ги носи.
Когато Александър Иванович идва в Госиздат, всички се подсмиват и си приказват, че е дошъл за пари.
Константин Игнатиевич Дровацки се крие под масата. Казвам го в алегоричен смисъл.
Най-много от всичко Александър Иванович обича макароните. Винаги ги яде със счукани сухари, изяжда близо кило, а може би и доста повече.
Като се справи с макароните, Александър Иванович се оплаква, че му се гади, и ляга на дивана. Понякога макароните излизат обратно.
Александър Иванович не яде месо и не обича жените. Макар че понякога ги обича. И май че доста често.
Но пък жените, които обича Александър Иванович, според мен са грозни до една, затова можем да смятаме, че това дори не са жени.
Ако казвам нещо, значи е така.
Не съветвам никого да спори с мен, все едно ще изпадне в глупаво положение, защото в спор мога да надвия всекиго.
Пък и не е лъжица за вашата уста да се мерите с мен. И по-отракани са се опитвали. Всички ги натръшках. Може на пръв поглед да не умея да говоря, но като почна, не можеш ме спря.
Веднъж почнах у Липавски и като тръгна! Уморих ги до един с приказки.
После отидох у Заболоцки и надприказвах и тях. После отидох у Шварц и надприказвах и тях. После си отидох вкъщи и приказвах половината нощ!
[1930-те г.]
|
Публикувано на 20-09-2008 @ 00:00:00 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.72
Гласове: 11
|
|
|
|
