| Писмо от адаша |
 lechugo написа
Скъпи Николай,
Реших да не си губя времето сега да отговарям на обърканите ти представи относно решението ми да се откажа от писането. В името на дружелюбния тон, който се надявах да установим, ще подмина твоите ръзсъждения без да споря, без изобщо да им обръщам внимание. Вече ги забравих! Забрави ги и ти!
Преди да отговоря на молбата ти, бих искал да ти разкажа една малка история. Чувствай се свободен да се усъмниш в достоверността й, след като все пак ти я разказва бивш писател.
И така моят племенник – Михаил – е тридесетгодишен в момента. Още от малък той започна да се интересува от испанската култура. Впечатляваше го всичко у испанците! Като се почне от звученето на езика им, мине се през музиката и танците им и се стигне до малоумните им обичаи да съсипват тонове домати като се замерят с тях по улиците.Във всичко това моят племенник откриваше някаква страст, която го изумяваше. Също така много харесваше и испанския футбол. Не спираше да ми изтъква преимуществата му пред английския и по този начин да ми вдига нервите. Испанският футбол – казваше той – е много по-мъжки от английския, тъй като не търси да надиграе съперника с бързина или изненада, а с единоборство! Ето защо там можели да се видят най-майсторските качества на играчите.
Преди десетина години Мишо се записа на уроци по фламенко.Веднъж ме взе със себе си в някакъв бар, където се събирали разни откачалки като него да танцуват. Беше много приятно, а самият той танцуваше наистина добре. Когато го попитах дали смисълът на тези танци не е просто момичетата да могат да си покажат бедрата, той се ухили снизходително – Не можеш да я разбереш тая култура – каза! Аз вдигнах рамене и се съгласих с него.
По-късно направи един опит да ми обясни какво точно се криело в испанската култура. Да, наистина бедрата на момичетата били важна част, но основата на испанската страст била именно в непримирението, в търсенето на свободата да се развяват голи женски бедра в игрите на бушуващата кръв и така нататък. Аз отново вдигнах рамене.
И така, мина известно време, Мишо замина на почивка в Испания. Оттам ми прати няколко писма.
В първото ми разказа как е ходил на мач. За жалост Валенсия и Хетафе завършили нула на нула, но моят племенник никак не съжалявал, тъй като мачът не бил лишен от емоции. Самото преживяване да стои между истински, обикновени испанци, да слуша виковете им, за Мишо било достатъчно вълнуващо.
В следващото си писмо ми разказа, как посетил Кармен, как присъствал на сбиване в автобус и разни такива преживявания, в които отново намирал всички характерни черти на испанската страст. Аз се опитах да му обясня, че и в България може да присъства на сбиване в автобус, и дори много по-често, отколкото в Испания, но той не ме разбра и това не повлия на все по-нарастващият му ентусиазъм.
По-късно получих друго писмо, в което Мишо ми описваше посещението си на корида. „Нали знаеш как всички в България се чудим как испанците са толкова безсърдечни, че да се радват на убийството на горкия бик – пишеше ми той – Е, най-после разбрах какво се крие и зад този обичай. Когато дойде време да се убие измореното животно, и сърцето ми се сви от съжаление, обърнах внимание на всички около мен. Никой не изпитваше удоволствие от този момент, в погледите на всички ясно се различаваше същото съжаление, което изпитвах и аз. Разбира се, след като бикът се свлече под огромната си тежест на земята в кълбета прах, всички изпадаха в екстаз и аплодираха тореадора. Но секундата, през която наблюдавах неподправеното им съжаление, за мен си остава незабравима.”
Моят племенник тълкуваше коридата като празнична интерпретация на живота – никой не иска да види страдащ бик, никой не се радва на смъртта му, празникът е в чест на победата на човечеството над звяра, победа с грация и елегантност. Също както било в природата, когато гледаме по телевизията какм лъвче преследва сърничка – ако я хване, ти е жал за сърничката, ако не успее – лъвчето остава гладно. Това е животът, това изрязявала и коридата. Тя е празник на живота...
Аз отново вдигнах рамене.
И така един ден се стигна до момента, когато получихме обаждане от болницата в Памлона. Моят племенник Мишо, беше пострадал тежко, след като се включил в традиционното надбягване с бикове на фестивала Сан Фермин. Винаги съм се чудил защо хайваните продължават да спазват този обичай след като всяка година имало поне по един смъртен случай. Не можех да го разбера, но не се впечатлявах, само защото не можех да го разбера, както се впечатляваше моят племенник.
Чухме се по телефона с него на следващия ден. Всичкото му уважение и обич към испанската култура беше изчезнало от изнемощелия му глас. Три счупени ребра, пукната кост в свивката на лакътя и премазан десен крак, са всъщност най-лекото,с което можеше да се отърве.
- Но мен не ме боли от това – мрънкаше гласът му от слушалката.
Когато пуснали биковете, Мишо бил съвсем в началото на колоната от мераклии. Хората само се подхилквали и подтичвали кротичко. Не можел да усети тръпката моят племенник. Затова забавил крачката малко, отивал постепенно назад, проправяйки си път между също така безразлични към събитието хора. И изведнъж се случило. Зад ъгъла се чули грохот и викове. Изскочили двама – трима, тичали много бързо с изплашени лица. Всичко живо започнало да вика или да се смее. Моят племенник не реагирал навреме, тъй като всичко му дошло прекалено изненадващо, без никой да обяви. Докато се усетил, всички хора вече търчали пред него, а зад гърба му пръхтяло ядосано разяреното животно. Без проблеми го настигало и било въпрос на секунди да го качи на рогата си. Племенникът ми изкрещял и се хвърлил към стената за да избегне удара. Проработило – бикът го подминал и продължил напред. И тогава, както наблюдавал почиайки си отдалечаващия бик и хората пред него, зад ъгъла излязал вторият бик. Този не го пропуснал. Стоварил цялото си туловище върху племенника ми, претиснал го към стената. Дори не го забелязал. Просто не успял да вземе завоя. Потъпкал на едно място известно време в опитите си да потели, разярен като...бик! А племенникът ми бил отдолу.
След малко отворил очи и някакви весели момчета минавали тичешком около него. Хвърляли му по някой весел поглед и продължавали. Никой не спрял да му помогне.
- Не заслужавах ли вниманието им?! – хлипаше племенника ми в слушалката – Не заслужавах ли испанското им признание?
Никой не му обърнал внимание. Чак след половин час го качила линейка с още четирима пострадали. Всички освен него се смеели. Единият дори бил прободен и само от време на време се свестявал, за да се посмее.
|
Публикувано на 14-01-2009 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.6
Гласове: 10
|
|
|
|
