| ЗОР |
 genclerbirligi написа
Малка случка с голямо значение в моя живот
Една малка, наглед невинна историйка, случила се с мен преди празниците.
Идваха празници. Мразя ги. Цялата суетня, пазаруването тип "След Нова Година светът свършва" и цялото престараване, което ебава майката на старанието. Но най-гадно е усещането колко сам съм всъщност. Никой не ме обича мене. Сигурно щот' съм тъп и грозен, ама да не съм пък само аз. Всъщност гаджето на братовчеда на един приятел познавала една, дето ме харесвала. Тя така ми каза, ама нещо не ни запознава. Защо ли? Както и да е, не това е темата.
Та значи, във фирмата се организира коледно парти. Добре замислено, съобщено няколко дни по-рано, състоящо се от две части: турнир по боулинг в Студентски град и след това престой в някое от заведенията там. Пусна се писмо до всички: в един от последните работни дни в 16:00 /демек 4 следобед/ в боулинга. Супер. Във въпросния ден поизлезе работа, мислех да отида до вкъщи да се поизкъпя, че знае ли човек, ама не успях. Поизмих се малко на чешмата в работата и айде към С.Г. Спрях колата на паркинга на паркинга пред зала "Христо Ботев" и отидиох в боулинга. Колегите в приповдигнато настроение, мятаме, пийваме си, някои се кефим на музиката, колежките се поизпънали като за събиране (едни прашки, едни ниски талии, едни блузки с повечко цици) и така. Поиграхме, поснимахме се, полигавихме се и хайде у кръчмата. Наздраве за тъй, наздраве за онуй, за българо-съветската дружба, за на майка ти.... и т.н. Тук се сещам за един виц, който ще вмъкна уекичко и незабележимо. Събрали се като всяка сутрин пилотите в авиобазата, обаче времето било гадно и не ставало за летене. Седнали летците в една стая, а командирът и подчиненият му, май се казва ординалец, в друга. По едно време командирът казал на ония: "Иди ги виж пилотите к'во правят!". Отишъл той, понаправил се на луд, върнал се и казал: "Абе говорят си за коли". Командирът казал: "Добре". След малко пак го пратил, ония се върнал и казал: "Говорят за жени, кой, коя, кога, колко пъти и т.н.". Командирът пак казал: "Добре". Пратил го така няколко пъти, веднъж си говорели за спорт, веднъж за лов, докато накрая дошъл и казал: "Говорят си за работа". Тогава командирът оставил това, което вършил и казал: "Щом говорят за работа, значи вече са наляли пиенето. Айде да ходим да се присъединим." Та и нашата работа, след един етап нататък разговорите бяха основно за работа, да не кажа, че не се говореше за нищо друго. Лека - полека, стана някое време, тоз си замина, онзи си замина, аз трябва да тръгвам на път в 6 сутринта, накъм малко след 10.30 казах на народа довиждане, извиних им се, че сме се видели и потеглих към триъгълника пред "фънтастикуту" да ловя некоя маршрутка. Пътьом се сетих, че фотоаратът ми е на седалката на колата, и минах да го преместя в багажника, за да не се вижда. Тук искам да спомена една особеност на моята физиология, когато изляза от топло на студено, ми се допикава зверски. Гадното, че мястото, от което съм излязъл, е имало някаква тоалетна, а когато ме удари студът навън, трябва да ходя по дървета и храсти. Не че нещо, ама все пак. Та и в случая така, премествайки апарата в багажника, усетих повика на майката природа. Мразя това усещане. Заключих колата, казах и, че утре, щом изтрезнея, идвам да си я взимам, и я оставям така самичка само за тази нощ. Огледах се наоколо за място, където да направя малко жълт сняг, обаче навсякъде гъч. Нормално, Студентски град, петък, преди 11 вечерта си е направо като мравуняк. В същото време отсреща идва моята маршрутка, разтоварва пътниците, обръща и застава за кратка почивка, тъй като там и е нещо като "обръщало", както казват в Плевен (малиииииии, тез плевенчанки). Като не знам колко време и е престоят, и като не знам до колко часа се движи, предпочетох да не рискувам и да си се кача на нея. Би трябвало като се стопля, да спре да ми се пикае и да изкарам до Люлин. Качих се аз в парашутката, седнах на едно от крайните места на последния ред и зачаках да тръгне. Чичката беше позатоплил вътре и, действително, отделителната ми система спря да напомня за себе си. Сетих се за рекламата "Простатата ви алармира". Деба тъпата реклама, к'ъв гьон трябва да си да пускаш това в ефир. Та седя си аз, чакам си, зяпам мацките отвън и по едно време маршрутката тръгва. Към вкъщи, където има тоалетна, и удобно, за жалост, празно, легло. Да осводя организма си от излишните течности и да се наспя, ми се видя адски хубава възможност. Всъщност не бих отказал да прасна някоя натокана бамбина , ама мечтиииииии...Малко по надолу се качи едно симпатично момиченце,слабичко, стегнато, с малко дупенце (б.а. много ми харесва комбинацията дълги крака, малък задник и големи цици), и седна до мен. Поогледах я, доколкото вечер в маршутка можеш да огледаш човека, седнал точно до теб, установих, че мирише приятно, и си продължих да се возя. Лека полека, Рено-то преодоляваше светофар след светофар, някой път и на плътно червено, докато не изпитах усещане от дълбините на тялото си. Този път не отделителната, а храносмилателната ми система напомни ясно, ама много ясно за своето присъствие. Казано с думи прости: Присра ми се. Ама зверски. И изведнъж. Да му е*а майката. Люлин, накъдето съм тръгнал е още доста далеч, а да изпускам напрежението лека-полека в маршрутката е еб**и гадното. Така де, какво са ми виновни хората. Особено това момиченце до мен. Хрумна ми идеята да и кажа, че е готина, но природата си е природа, и след това да освободя газовете в тялото ми да ходят при своите братовчеди в атмосферата, съпроводено с всички възможни звуци. Това, обаче, е гадно дори и за моите разбирания. И е просташко. Въпреки че аз съм си простак, така че не е толкова фатално. Продължаваме нататък, аз заемам стойка, при която тялото ми е под точно прав ъгъл спрямо седалката, за да няма място храносмилателната ми система да напомни и на останалите за своето присъствие, и си се возя. Тъкър-тъкър-тъкър. По едно време момиченцето до мен слезе, и аз реших, че това е за добре. Поне ако случайно излезе нещо, няма да се излагам чак толкова много. Ама йок. Няколкостотин метра по-надолу бусът спря и се качи една лелка. От тези, на които ширината на ханша винаги по-голяма от мястото, през което трябва да минат. Особено когато това са две седалки в т.нар. градски транспорт. И понеже единственото свободно място беше това до мен, лелката се настани на него. С онова характерно движение, което се състои от няколко части: 1. Обръщане с гръб към седалката. 2.Спускане на седалищните части. 3. При усещането, че въпросните части са опрели в нещо, различно от седалка, движение наляво-надясно, заедно с движението надолу. По същия начин работят някои тунелопробивни машини. Та, най-накрая се настани, като ме сплеска до стената,и пътуването продължи. Напомнянето от червата ми- също. И тоя танкер къде се настани точно до мен. Мило слабичко момиченце, което беше до мен, прости ми, че се зарадвах като слезе. Толкова ми липсваш сега, когато усещам особено ясно присъствието на човека до мен. Усещам го с цялата лява половина на тялото си, до която са прилепнали различни части и крайници. Бедро до бедро, г*з до г*з и т.н. Накратко - тяло до тяло. Плътно. Без изход. По принцип не бих искал да обиждам никой, само защото е дебел, но в този момент, ако зависеше от мен, бих направил много неща против хората с наднормено тегло. Времето течеше, пътят вървеше, зорът ту се усилваше, ту намаляваше, и дойде кръстовището на метростанция "Вардар". зарадвах се, защото след нея е тунелът, след него още един светофар, една дълга права и съм вкъщи, вкъщи, вкъщи. Вече си представям как сядам на тоалетната чиния с любимото си списание. Сетих се за една много готина реклама на Johnnie Walker с шефа на пожарната: "Когато влизаш си един, когато излезеш, си съвсем друг". Адски много уважавам пожарникарите, и през целия си живот не съм направил нещо, дори и на една десета опасно от тяхната работа, но в случая тази фраза можеше да се отнесе и за моята тоалетна. Мястото, което в мислите ми се виждаше като оазис сред пустиня, като нещо, за което жадуваш толкова много, че не си сигурен дали е съществувало , или е било само в сънищата ти. Рязкото потегляне на маршрутката ме извади от мислите ми и ме върна с груба сила в реалността. В гадната реалност, в която това, което допреди няколко часа е било храна, сега иска да излезе навън, да завърши естествения цикъл, без да му пука къде си, как си и дали може точно сега. В следващия момент бусът спря още по-рязко, отколкото беше тръгнал. Винаги съм се чудил, дали тези шофьори знаят, че педалите не е задължително винаги да се натискат с ряз и докрай. Спряхме. На средата на пътя. Без някой да е поискал да слезе. Поглеждам напред и видях задръстване. Огромно. Поне километър и половина. В 11 вечерта. В събота. Когато съм зверски на зор. Не е справедливо. Много мразя чувството, което залива човек в такъв момент. Безсилие. Ужасно. Лека-полека влязохме в тунела. За тези, които не са запознати в градоустройствения план на столицата, ще вкарам малко пояснение: ж.к. Люлин е квартал на София с население, мисля, около 130 000 души официално, реално много повече. Наричан още "спалнята", тъй като преобладаващата част от хората работят в други части на столицата. Целият този народ (сред който и моя милост) се оттича сутрин навън, а вечер се прибира обратно. Нещо като прилив и отлив. (К'ви метафори бича само, а?). Целият този поток минава през сравнително малко места, като може би най-натовареното е тунелът, който е най-пряката връзка с центъра и източна София. Въпросният тунел е дълъг, по моя преценка, около 800 метра, след изходите от двете му страни има по около 400 метра път, докато се стигнат светофарите. Та в този въпросен тунел беше задръстването по никое време, идващо в много неподходящ за мен момент. Напредваме лека- полека, с тръгване с пълна газ и спиране със скок върху спирачката. Светът за мен е нужда. Голяма нужда. Разбрах какво е да си заобиколен от хора, а всъщност да си сам. Само ти и нуждата ти. Двубой един на един. В този момент чух глас от лявата си страна: "Ко й туй зъдръствънье в идинайси вичиртъ?" "Да ти е*а п*****а лелина, сплеска ме на пита и сега ми мрънкаш, да ти го тури кон дано ,*******************************." си помислих аз, но се въздържах да го кажа на глас. Въздържах се изобщо да казвам нещо, за да не употребя не особено почтителни думи и изрази.
Не се движим. Зор. Придвижихме се един метър.Зор.Не се движим. Зор. Придвижихме се един метър.Зор.Не се движим. Зор. Придвижихме се един метър.Зор.
Усещам как става все по-трудно да удържам положението. Капка пот потича по слепоочието ми. След нея още една. Мамицата му. Представям си как слизам най-накрая, входната врата, стълбите, вратата на жилището ми, коридора, и бленуваната крайна цел - толкова близо, на по-малко от километър, което е 2 минути с кола, и толкова далече. И в този момент, представяйки си цялата картина, една мисъл ме удари. Болезнено. Ключовете ми останаха в колата. Да му **************** ***************. Когато тръгвах от работа за Студентски град, ги оставих в колата, за да не ми издуват джобовете. Тъпак! Идиот!******! Защо всичко се струпа така? Защо живея сам?
Така, да видим какво можем да направим. Най- лесното, което ми хрумва, е да отида до кака, която е на три спирки с трамвая, и тя има ключове за вкъщи. Дано има трамвай по това време! Звъня и, но не вдига. Сефте. Звъня на мама, която им е на гости, и след няколко сигнала вдига. Казвам и , че ще мина след малко,тя ми казва, че ме чакат, и така. Зорът продължава. Удължих си заради собствената простотия пътят с няколко спирки. Маршрутката седи. Понеже задръстването е в тунел, въздухът е ясно видим, а лелката до мен решава, че трябва да обясни на всички около нея как по това време по принцип няма задръствания. Така ми беше докривял светът, че ако бях станал, щеще да яде яки тупаници. Не че нещо ми е виновна тя. Най-накрая стигнахме до светофара, където две таксита се бяха ударили и запречили целия път. Да ви е*а бакшишите, точно сега и точно тук ли намерихте да се удряте. Както не мога да ги дишам, съвсем ми идваше да пребия някой от тях. Така. Маршрутката завива, а след завоя е спирка на трамвая. Ставам, излизам някак си от обгърналата ме телесна маса, шофьорът спира и аз изскачам. Сам. На въздух. Без хора около мен. Освобождавам червата си от газообразното им съдържание, като внимавам то да не повлече със себе си твърдото такова. Леко удоволствие. Но все още не достатъчно. Зорът е тук. Запътих се към някакъв строеж срещу спирката, но пред него имаше огромна локва,замръзнала по краищата. Аз пък се бях помъкнал със едни летни Найк-ове, които ми ги донесоха наскоро от Щатите. Изобщо не бяха подходящи за това време, но нали трябва да съм гъзар. Представих си само за момент усещането да ми се намокрят краката при тази температура. В това време видях, че трамваят идва. Може би последния. Леко ме беше поотпуснало, така че се метнах вътре. сетих се , че нямам билет, но първо, съм за три спирки в Люлин, и второ, в това състояние, нека някой да ми се направи на мъж. Ще си събира зъбите после. Трамваят тръгна и мина покрай задръстването, в което бях допреди малко. При тръгването от едната спирка един чичка стана и отиде до кабината на ватмана. Другата спирка беше още далеч, така че веднага се усъмних, че е контрола. Да му *** майката. Тоя само да ми направи проблем. Ще го разглобя. Той обаче, си изчака спирката и слезе на нея. Още една спирка. Зор. Голям. Светът се превръщаше в едно-единствено усещане. Как нещо иска да излезе навън. Зор. Зор. Зор. Спирката. Тротоара. Кака живее почти между двете спирки. Има си вървене. В моя случай-почти тичане. Всеки знае, че в такава ситуация може да поосвободи малко газове, да спечели няколко секунди. При мен вече не можеше. Смляната и преработена храна сякаш ми казваше: "Ходи се *** някъде, моето място е навън!" Тротоар. Много бързо ходене, щото не смея да бягам. Строеж отдясно. Може би спасение. Не, отново огромна локва. Нищо, кака е ей там. Зор. Вече съм пред входната врата. Звъня. На пожар. Не ми пука кого ще събудя. Нищо. Зор. Поглеждам градинката. Подредена и осветена. В краен случай....Облекчение ще има, въпросът е дали ще има и унижение. Зор. Баси. Вратата се отключва. Газ нагоре по стълбите. Зор. Вече усещам, че изтървам окончателно контрола. Неееееееееее. Вратата е близо. Мама и кака ми се усмихват, че съм забравил ключовете, а аз казвам само: "Пай се!". Коридорът. Мамка му, толкова е дълъг. Тоалетната. Най-после. Влитам вътре. Ужааааас. Ципът на дънките заяжда. Мамка му, не накрая. Да, откопча се. Седнах, или по-скоро скочих върху тоалетната чиния.
И в този миг светът стана по-добър.
|
Публикувано на 14-03-2009 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.42
Гласове: 19
|
|
|
|
