| Жега |
 DJ_BARMAN написа
Беше жега, Жегата, при която шофьорите на автобусите откачат, а пенсионерите се заричат този път да си спрат парното завинаги; хората от континента мечтаят за море сякаш то ще реши всичките им проблеми, сякаш на едно коляно под морското равнище се търкалят весело златни кюлчета и морски диаманти (каквото и да значи това последното), но и да не намерят златото поне могат да пратят много целувки от М О Р Е Т О.
Във въздуха има повече вода отколкото в дупките по улиците, така че никой няма да се учуди ако над нас шараните се мерне и някой друг делфин. Преди си представях ада като място, където зъзнеш от студ - гол, бос и прозрачен. Е, може би все пак Барманът е дявол с въображение – и жегата върши работа, жега, при която шоколадът се топи и Нощта е единственото място, където да изкараме тоя мръсен, прашен ден, Нощта - утеха и спасение, глътка въздух преди да потънеш отново под тежката непоносима светлина, бленувана като Истина, но страшна като съд. И ходя в мрака, в милостивата сянка, която Земята прави за мен - Нощта – почивка и отмора за изтерзаните съзнания, приближили се прекалено близо до Слънцето.
Да продължа нататъка, тоест още от началото – беше жега, Жега, при която шофьорите на автобусите откачат, а ароматът на мекия асфалт навява спомени от детството. Ходех като някой избягал, бесен, болен, замаян от задух. Картинка – крещящ от ярост човек, размахващ към небето стиснатите си до лудост юмруци, проклинащ цяла вселена, а Слънцето отгоре, в средата на синьо-бялото небе му се усмихва мило, като на любим син.
Знаех, че откачам, но това не ми помагаше въобще. Знаех, че не трябва да се ядосвам, че ще мине, че само да изчакам малко, да проявя Т Ъ Р П Е Н И Е и ще се успокоя. Да, знаех всичко това, но исках да очистя някой. Да размажа мръсната му мутра на асфалта и след това да се самоубия с голи ръце. Да изтръгна това хладно, пластмасово сърце от себе си – не можех дори да се изпотя, камо ли да заплача. Откачах, знаех, че откачам. А Нощта е толкова далече – някъде в Камчатка. Къде си Залез мой - почивка и утеха, спасение от лапите на този огромен ден, който ме натиска като със светлината на хиляди изкуствени слънца, сякаш насочени към мен от някаква тъпа, жестока тълпа, за да ходя в тъмата на заслепението гол и прозрачен, неспособен да се скрия или поне да виждам нормално. И тези лъчи, които падат тежко около мен като решетки на клетка. Мечтая за Мрак, а получавам Беладона. Разширените ми, невиждащи от плътната светлина, която ме обгражда зеници се въртят, въртят се и търсят някой нагъл мада фака, който ще ми пресече пътя, който си го заслужава, но нима ще намеря някой, който да заслужава ужасната съдба, колкото я заслужавам аз! Надали ще намеря дори наполовина толкова лош човек, колкото съм станал. Вървя като проклет. Та нали аз все пак отдавна заслужавам да умра. Хайде копелета, покажете се, и да свършваме! Последното решение. Отчаяна работа. Хайде боклуци мръсни, къде сте днеска! Дано по-скоро да ми се изпречи някой джип! Не, ДВА джипа! И нека да се едри! ВСИЧКО ще изцапам с вас гадовеее, ВСИЧКОО! Обаче точно днеска гадове няма. Нормално – като сравнявам всички със себе си е нормално да ми изглеждат ангелчета.
Беше преди време в една прекрасна нощ. Вървях си сам и си мислех за моите си неща. Благословена варненска есенна нощ – няма никой, особено там, където ходя аз. Музиката от самотните ми стъпки в мрака ме прави почти щастлив. Бях се пак замечтал нещо и видях двамата натрапници чак, когато бяха на 6-7 метра от мен. Бяха 30 и няколко годишни и изглеждаха ужасно гладни (настървени). Бяха се насочили точно срещу мен (срещу кого друг?!). Аз не направих нищо. Просто продължих да си ходя и ги погледнах в очите. И видях поглед на крадец, който току-що е попаднал на убиец. Минаха покрай мен и си заминаха тихо.
А сега е мръсен летен ден, когато шофьорите на автобусите откачат, а вихрушките от нажежен прах образуват обърнати кръстове точно над главата ми. Отровните газове от колите се увиват около птиците като черна магия и те се блъскат в сградите, и чупят прозорци с плашеща злоба за малките си бързотупащи сърца. Чайките се стрелкат към хладното морско дъно, за да останат там, а кучетата спят под паркирани коли, апатично положили глава пред гумата, безразлични и… майната й днеска на сигурността. А аз вървя проклетия си път като някой потресаващо виновен малък дявол и си търся враг. Вече съвсем не мога да мисля. Хаосът е завладял това отчаяно, объркано съзнание – всеки момент щеше да се случи нещо ужасно. И всички хора около мен минават с такава невинна безгрижност, неподозирайки чудовищният бяс обхванал този изверг, който има наглостта да ходи по същата земя, по която ходят и тези почти ангелчета. Та те са толкова невинни!!! Постапокалиптичната пустота в душата на другият, лудият, лошият. Идеше ми да изрева, но само седнах на високия тротоар хванал здраво главата си с ръце сякаш така можех да обуздая тоя бушуващ вътре звяр.
Дочувам глас отвънка, отдалече: „А! Туй той, ве! Ко праиш, мой? „
Аз вдигам бавно глава. Това са ми познати, момче и момиче. Аз: ”Ми ко да стаа, седя си.”
„Ае надолу! Жорката днеска има рожден ден.”
„Супер.” – казвам аз. Поглеждам ги весели, безгрижни – явно не ми личи. Всичко ще бъде наред. Ставам и се опитвам да се усмихна: ” Ми да ходим да му честитим тогава!” Все пак може да съм всякакъв, но поне не съм чак толкова невъзпитан мада фака, че да не отида на рожденния ден на моя приятел и да му честитя…
Луната лицето си скрила
вятър от мрачния Запад с тайнствена сила
не казва неказвани нивга Слова
небето трепти и опива
потъват в дълбинна закрила
гмурци във Нощта.
|
Публикувано на 15-07-2009 @ 00:00:00 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 2.80
Гласове: 41
|
|
|
|
