| Мечти |
 NE написа
- По тротоарите танцуваща вода!
Пиян, разголен, волен, вакханален,
но с черна маска - ти танцуваш безсмисления танец на скръбта.
Гео Милев
Класическа събота вечер. Все още лято, въпреки мрачните прогнози на синоптиците и жалките им опити да всеят смут в душите на почитащите ежеседмичния празник. Въздухът е топъл и при всеки лек повей сякаш най-нежната, неземна ръка те гали и обещава неописуеми преживявания. Навсякъде летят хормони, напрегнато очакване и малко наркотици-подготовка за предстоящата нощ. Това са последните дни на лятото и трябва да бъдат използвани, изтискани максимално, изживени като за последно.
Всеобщата еуфория застана пред прозореца ми, поогледа се и навлезе бавно, тържествено под звука на фанфари. Насочи се към мен и завладя всичките ми сетива. Усетих се като в центъра на пожар, вълнението ме изпепеляваше отвътре, а отвън бях опасна и привлекателна като стихията или поне така си мислех, но това ми беше достатъчно да се почувствам добре. Хиляди въпроси, изпълниха съзнанието ми, но придобитата самоувереност ми позволяваше да ги прогоня още преди да съм чула тревожните им вопли. И все пак нали причината за всичко това беше той. Поредния единствен, когото се опитвах всячески да изгоня от болното си съзнание, но неговият образ така удобно се беше настанил там, че по всякакъв начин отказваше дори да се помести, камо ли да го напусне.
Времето течеше, телефонът мълчеше, моята самокритичност растеше. И както става в приказките, на финалната права от приготовленията (задължителен съботен ритуал за всеки бохем) звън разтърси ходещия пожар. Всичко вървеше по план, бях доволна. Мислех си , че съм невероятно прозорлива, защото бях убедена, че ще се обадят, а и никак не ми се щеше цялото това контене да бъде за някой друг. Усмихнах се на себе си и погледнах машинално телевизора, който предупреждаваше за нещо апокалиптично. Погледнах навън, беше топло и приласкаващо. Това ме накара да се изсмея ехидно на загрижената дама от кутията и самодоволно да напусна моята крепост. Навън всичко беше още по-прекрасно. Хиляди усмихнати, обичащи се хора се хора се разхождаха по улиците и пръскаха феромони с пълна сила. Сякаш нирвана бе обзела целия град-хората, сградите, всичко. И така летях по улиците. Една водна капка се опита да ме извади от бляна, който си бях спретнала, но не успя. След нея още няколко, възмутени от нехайството ми, ме връхлетяха. През главата ми бавно премина стих на Лилиев, чиито край не можех да си спомня и това ме ядоса и изцяло обсеби вниманието ми. Ети защо и не усетих кога капките са станали хиляди... по-скоро милиарди и сякаш всичките мен искаха. Докато стигна до навес, или нещо подобно, вече бях мокра до кости. Спрях за миг и успях да изрисувам две решения на тази доста банална ситуация в живота на пешеходеца. Да се обърна и да се скрия в моята крепост или да продължа напред към заветната цел и после да му мисля. След не повече от 10 секунди продължавах пътя си, убедена, че съм по-силна от стихията, която изнасяше зрелищно представление около мен. Естествено грешах. Природната сила, очвидно предугади еретичните ми мисли и извади на показ още от реквизита си. Отвсякъде хвърчеше вода, горещ вятър нежно докосваше лицто ми, след което изращаше нова доза течност директно в очите ми. По всякакви видове заслони и заслончета беше пълно с хора, които ме гледаха с празни поглди и виснали чейнета. Нямах време да им обръщам внимание, аз имах мисия. Вървях сама в бурята около мен летяха откъснати клони от дърветата, които сякаш се покланяха, когато мина покрай тях. И така успях да нахлуя при моите другарчета, които тихичко запиваха на сухо. Очаквах доста бурни рекции като се появя в този си оригинален вид, мисълта ми рисуваше прекрасни картини, в които Афродита е проста перачка до мен. Е, бях доста далеч от истината. Единственото, с което бях наградена бяха погледи пълни със съжаление или завист (бях заподозряна, че взимам нещо по-силно, което не споделям с моите другарчета). И все пак той беше там, погледнах като пребозало теле, докато се опитвах да изглеждам суха и да се сливам с обстановката. За награда получих прекрасен изглед на тил. Бях малко разочарована, но винаги мога да продължа да си фантазирам. Изпъчих се гордо, изгледах всички със снизходителене поглед, наградих ги чаровна усмивка и, подобно дон Кихот, се отправих към своите мелници, в случая бурята.
Усещах стихията, бях част от нея. За водните капки тялото ми нямаше тайни. Начинът, по който те ме докосваха не можеше да се сравни с нищо усещано досега. И с лек танц се завърнах в моята крепост като победител, въпреки поражението, претърпяно в контакта с homo sapiens recens.
|
Публикувано на 15-09-2009 @ 00:00:00 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.16
Гласове: 18
|
|
|
|
