| Човекът със синята престилка |
 Demonwind написа
С малкото градче на северозапад от столицата се запознах още като дете. Приятел на баща ми имаше там нещо като вила (а именно стар фургон, превърнат в място за съботно-неделен отдих), та ни поканиха с жена му и сина му посемейно му да им гостуваме.
Още с отиването градчето взе акъла на майка ми. Аз бях още толкова малък, че главата ми разбираше само от двора на близката детска градина, където ритах футбол с кварталните авери до припадък. Още с прибирането ни в София решението беше взето. И дългите години на ходене по мъките (които, сега като се замисля, бяха нищо в сравнение с това, ако сега се бяхме хванали с жена ми да строим къща на гол задник) започнаха... Летата минаваха едно след друго, а отношението ми към това прекрасно местенце се променяше постепенно, но сигурно. Изчезна детската безгрижност (въпреки, че идиота в мен живее и до днес) и заедно с това се появи необходимостта от уединение някъде извън растящия, но не стареещ град. Градът, който някога по Коледа се превръщаше в една красива зимна приказка с почти затворен за коледни празненства център, където човек можеше да се наслади на истинския коледен дух, а не на мириса на изгорелите газове на хилядите трошки и луксозни новобогаташки возила, пълнещи състава на зимния смог с изгорелите си газове. Разположеното на по-малко от час път китно местенце все повече ме примамваше със спокойствието, красотата си и чистия въздух.
Започнахме все по-често с жена ми (тогава тъкмо се бяхме запознали) да ходим на вилата (която всъщност си беше масивна къща на два етажа).
Срещнахме го случайно един ден. Дори се уплашихме от него — една кола спря насред шосето и шофьора започна да ми вика нещо. Викам на жената — “Тоя нещо се припозна, я давай да си ходим по пътя, пък ако тръгне да слиза да ни гони, ще му мислим.„ Обаче той не слезе, а си продължи. Ние също. Центъра беше на около половин час път от къщата (път, който като дете ми се струваше цели километри, а сега — все едно да отида до бакалията на ъгъла). Вечерта отидох до една съседка, от която си купувахме мляко. Прясно надоено, още топло краве и овче мляко, за което умните глави от Брюксел постоянно ни набиват в главите, че било я канцерогенно, я замърсено. Овчето заквасвахме и винаги имахме гъсто като халва чисто кисело дъхаво мляко, а кравето пиехме — на който както му харесва, но дали от канцерогенността или от мръсотията, за почти година живот по подобен режим нито един от нас, включително малкия, не се разболя от нищо, дори от тривиалната хрема. Изненадата ни беше пълна, когато го видяхме седнал в беседката, облечен със същата синя престилка, с която шофираше няколко часа по-рано. Отново ни заговори, а ние му отвърнахме, видяхме, че не случайно е решил да ни спре.
— Къде си бе, комшу - вика ми от масата.
Тогава осъзнах, че всъщност това, което не бях разбрал, беше думата “комшу„, а не името “Гошо„, което ми се беше причуло и накарало да не отвърна на приятелския поздрав.
Запознахме се. Казваше се Емил, ама всички му викаха Мимо. Оказа се, че ме познава задочно от няколко години, покрай майка ми, която почти се беше преселила в градчето, оставяйки панелката в София в “сигурните„ ръце на наследника си и приятелите му, които съседите определяха като алкохолизирана, космата, брадясала и слушаща непоносима музика “шпиц команда„.
А Мимо си е бил там. Току що се е бил върнал от дълго странство из български градове и необятните територии на бившия Съветски съюз. Още тогава видях нещо различно в този човек. Нещо, което не се виждаше в заобиколилите го негови съграждани. Въпреки, че вече беше изпил сигурно поне кило домашна водка с вкус на леко изветрял терпентин, пак беше по различен. Не с поведението си, а с вътрешното си излъчване. Дали защото отново проработи старата поговорка за краставите магарета, дето през девет планини в десета ще се съберат, дали защото Човека в Мимо личеше (поне за нас с жена ми) от километри, дали заради двете заедно, не знам, но оттогава не минаваше и ден, когато сме на вилата и го видим, да не се залафим на по бира пред местния хоремаг.
Времето минаваше, големия град все повече заприличваше на гротеска, излязла изпод перото на Виктор Юго, и на нас ни писна. Писна ни от жегата, която през лятото ни мореше в панелния апартамент на последния етаж, от мъртвешкия студ, който сковаваше целия блок през зимата (поради факта, че почти всички съседи бяха решили, че ще се откажат от парно, като междувременно бяха натрупали царски борчове към Топлото, без явно намерение дори да ги обжалват), от простотията и напрежението, което се усещаше навсякъде. И така, един прекрасен пролетен ден заминах за малкото градче (за да направя един хубав основен ремонт на къщето). То не че ремонтът не беше съпътстван с няколко чудовищни запоя с участието на стария герой Краси Ватмана и новите такива като Ицо Гробаря, Дюлата, Ваньо Депресията и университетския ми авер Рангел, ама и това е тема на друг разказ.
В началото на май къщата вече беше полуготова за обитаване и се пренесохме почти изцяло там. Пътувах всеки ден до София и се връщах обратно след работа. Ден след ден... тежест в душата, напускайки градчето, неистова радост, хвана ли пътя обратно.
Мимо не пропускаше ден да не ни се обади. Нищо, че повечето време беше доста пиян, човекът се държеше и намираше време да размени по няколко приказки с нас, както и да се порадва на детето. Не беше отказал никому нищо, но в малката общност го имаха за нещо долно, което може да работи постоянно и безропотно, ей така, заради едната ракия. Мимо беше приел съдбата си такава, каквато беше, живеейки без да направи лошо никому и стараейки се да помогне на всеки. Редовно помагаше в близката мандра, откъдето му даваха по половинка кашкавал, сирене или масло, заедно с някоя бутилка гроздова. Мимо запазваше гроздовата за себе си, а останалото идваше и го даваше на нас, да има за детето. За пари не можеше и дума да стане, рискувахме да се скараме доживот, ако настояваме да му платим.
Лятото беше доста горещо (както стана напоследък в България, в резултат на безразборната сеч на вековни гори и липсата на сурови и изпълними закони за спирането й), но за разлика от задуха в София, настрани от нея беше прохладно и поносимо. Очаквайки предложението за работа, което щеше до голяма степен да предопредели живота ми поне до пенсиониране (дай Боже да доживеем заветната пенсия на крак и с всичкия си), започнах да ходя по-рядко на работа (длъжността, която заемах, ми позволяваше гъвкаво работно време и доста клинчене, кръшкане и от време на време махмурлук). Отдадох се на семейството, почивката и от чат-пат на някой запой под топлото лятно небе. Един ден Мимо дойде с бутилка ракия, като от дума на дума се сети, че един съсед (когото аз лично не познавах, родителите ми, тогава вече покойници, са познавали) има рожден ден, та от негово име предложи да ни покани. Жена ми не беше много склонна на такъв подвиг, обаче търпи ли такава оферта сърце юнашко? Речено - сторено. Вдигнахме се и хоп - на две преки, та в съседа. Човека се зарадва - хората там не са като в София, щом ни видя с Мимо, значи реши, че сме си "наши" хора. (Между другото, този съсед и семейството му бяха едни от малкото, които считаха Мимо за нормален човек, макар и по една или друга причина отдал се на пагубната страст). На масата имаше всичко — дебели мезета (нищо, че беше посред лято), бира и люта домашна пукница. Под мрачния поглед на благоверната се нахвърлих на изкушенията като вълк върху овче стадо. Мимо не остана по-назад. Моабета вървеше, ракията също. По едно време Мимо реши, че трябва да си ходи. Хората си бяха направили нещо като лятна кухня навън, в която бяха поставили една малка масичка и една печка "Раховец". Ставайки от стола, Мимо направи две-три несигурни крачки, след което траекторията му заприлича на НУРС (неуправляем ракетен снаряд), падна върху телената ограда, която обаче беше добре опъната и го изхвърли обратно на тепиха, след което човека връхлетя утрепешката в лятната кухничка, карайки урагана "Катрина" да се чувства като лека лятна буря в сравнение с него. Тъй като всичко стана буквално за секунди, комшиите се бяха унесли в сладък лаф-моабет, аз бях доста нагризал джама, та жена ми се чудеше къде да се дене, никой не успя да реагира на ситуацията. Чу се трясък, вратата на кухничката падна от пантите, разкривайки неспособния да запази равновесие Мимо, който вършееше из малкото помещение. Накрая падна върху Раховеца и се свлече надолу. Всичко притихна, а секунда по-късно вратичката на фурната на печката се отвори, хлопвайки Мимо по главата. Чудехме се дали да се смеем, дали да плачем. Чак тогава станахме, вдигнахме горкия човечец, а домакинът, виждайки ми каяфета, взе, че сам се цани да изпрати човечеца до къщата му (която беше на още две преки от лобното място). На другата сутрин дълго се смях на това, което стана, смя се и жена ми, хокайки ме в същото време за снощната излагация (до вкъщи бяха около 50 метра, за които съм успял да падна около 5 пъти, загубил съм си ключовете поне още два пъти, като жена ми след това ги е издирвала в тъмното, та прибирането е било ни повече, ни по-малко 35 - 40 минути).
След две седмици заминахме на море. Мимо ни поръча да му донесем чирози, много му се ядяха. Даде ни пет лева, само това имаше и беше готов да ги скъса пред нас, ако му откажем да ги вземем. На морето намерихме чирози и му купихме два вида, за четири пъти по-голяма сума от тази, която той ни даде (без, разбира се, да имаме намерение и да си я искаме обратно).
Връщайки се, отдалеч видяхме синята престилка на Мимо, заедно със стопанина си, в беседката пред хоремага, заедно с една сюрия местни сараоши. Казах, че имаме нещо за него, а той, като разбра какво е, каза направо да го носим. Няма как, донесохме го. До сутринта беше останало няма и половината от това, което бяхме донесли. Мимо надали беше изял и един чироз. Поне си взе останалото.
Лятото беше на път да отмине, усещаше се полъхът на есента. По тези места въздухът е по-чист, но и по-студен от задуха в града. По Законите на Мърфи обаче парите взеха, че свършиха, а това, на което разчитах, се разсъхна напълно. Така или иначе в панелката парното беше спряно завинаги, та решихме, като ще мръзнем, поне да мръзнем на чисто. Аз все още чаках светлото бъдеще. Мимо идваше редовно - вече беше сменил синята престилка с едно вехто кожено яке, времето оголваше зъбите си. Случайно разбра, че сме закъсали с дървата - когато все пак успях да заработя някакви допълнителни средства, бяхме изтървали "влака", дето кара топлото. Но Мимо не беше човек, който ще обещае нещо и няма да го изпълни. Отначало мислех така, защото той обещаваше всичко толкова пиян, че едва се държеше на краката си, но на другия ден обещаното беше налице - независимо дали ще е работа за вършене или предмет. И най-важното, винаги поемаше ангажименти за това, което е по силите му, за да не излъже човека насреща. Нещо, което малко хора разбираха и оценяваха.
Така започна зимата - Мимо носеше дърва от гората (при това не извършваше незаконна сеч, а избираше само паднали дървета, затова доста от тях бяха мокри и горяха лошо, но все пак помощта му беше безценна), а ние му ги плащахме - той искаше половината от парите за кубик, както винаги не даваше да се спомене и дума за повече. Дойде ноември, а с него и добрите вести за мен. Това, което почти не очаквах, се случи и от края на януари вече щяхме да сме жители на друга държава, далеч от Родината, но все пак в Европа. Продължихме с доставките на дърва, все пак предстояха цели два месеца и половина, и то най-студените.
Дните минаваха един след друг и накрая дойде часът, в който трябваше да напуснем райското, но обрулено от беднотия и пълно с освирепели и почти загубили човещина хора място. Времето беше необичайно топло за януари. Когато запалих колата и се обърнах за последен път към къщата, давала ни топлина и подслон за почти цяла година, разбрах, че в живота ми се отваря нова страница. Пред хоремага беше Мимо - същия, със синята престилка, сякаш беше открил отрано сезона. Махнахме за довиждане, той дори извика нещо след нас, което дори не чух. Той отдавна бе прочел книгата си, страницата си стоеше на едно и също място в края, беше хванала прах и надали някога щеше да потърси продължението. Беше ми едновременно мъчно и радостно. Мъчно, че напускам спокойствието и тишината на бащиния дом и радостно, че щях да открия нови светове пред себе си, допринасяйки по този начин за благото на семейството от една страна и запознавайки се с много други култури, от друга.
Дните в чуждата държава не ни даваха повод да мислим за много странични неща. С горчивина разбрахме, че нещата навън въобще не са толкова розови, както изглеждат отвътре - мошеници има навсякъде по света, а мързела на местните хора беше довел в иначе красивата и уредена държава всякаква измет с всякакъв цвят на кожата. Беше довел тази сган с една едничка цел - да работи за по-малко пари, но социалната политика, която е насочена в полза на лентяите и пияндурниците в тези държави беше превърнал тези хора в пиявици, които никога няма да се откъснат от гостоприемника, а думичката "Страсбург" беше сакрална за тях. Вечерите понякога си спомняхме за Мимо, цялото време прекарано в тишината, веселата история в лятната кухничка на съседа, и се смеехме от сърце.
Дойде и лятото. Дълго чаканото лято, което тук, макар и не толкова горещо, дава поводи за радостни тръпки в душата. Бях взел номера на съседката, която живееше до нашата къща, хората бяха от града, но идваха за цяло лято да живеят на спокойствие. Реших да звънна, за да чуя какво става с къщата, дали е все още на мястото си или братя Мангасарян са успели да я овършеят през остатъка от зимата, когато си тръгнахме. Не очаквах обаче, че ще чуя такива новини - къщата си беше на мястото, но Мимо вече го нямаше. Завинаги. Отишъл си от този свят навръх празника на града, и то напълно трезвен (нещо, което му се случваше извънредно рядко). Събрал се с няколко лумпена, и то не от тези, които заедно познавахме, изпил само една бира, когато пияните скотове решили, че ще ядат шкембе (било е сутринта, а тия не били изтрезнели от два дни). Яхнали се на старата Жигула на единия и подкарали с бясна скорост към чорбата, от която ги деляли около 8 километра междуселски, но хубав път. Успели да стигнат, но заедно с шкембето употребили още пукница. Дяволът чакал именно на връщане, на последния завой преди градчето. Колата с бясна скорост влязла в завоя, ударила се в скалите отстрани и излетяла в плиткото дере от другата страна на пътя. Като най-трезвен от компанията, Мимо решил да скочи от колата, преди да е станало късно, дори не подозирайки, че вече е късно... Всички пияндета оцелели, Мимо останал завинаги там, под купчината стара ръждясала ламарина. Единственото хубаво, ако въобще в тази история има нещо хубаво, било факта, че в насрещното нямало други коли, иначе касапницата можело да е пълна.
Лятото се прибрахме с новата си кола. Вече нищо, освен къщата, не ме привличаше в това място. Все се надявах това да е някаква гнусна шега и очаквах Мимо да ни посрещне с неизменната синя престилка. Каква ирония - много пъти сме си говорили какъв подарък да му занесем, даже не един, дори не подозирайки, че на него нищо няма да му трябва вече. Още докато живеехме там, виждахме яда в очите на хората, че ние се отнасяме добре с този човек, че сме му приятели. За тях той не трябваше да има никого, да бъде товарното безропотно муле. Самите те не осъзнаваха, че и ние, и той, стоим толкова много над тях, колкото те си мислеха, че стоят над него. Паркирайки новия джип пред хоремага, видях погледите им - нямаше нищо общо с тези погледи, които гледаха образования бедняк само преди половин година. Отношението също се беше променило, докато накрая не им теглих мислено една тънка и дълга. Пих едно за Бог да прости и просто се промених. Само за тези хора, за никой друг. Сега разбрах това стадо, което беше благосклонно само към себеподобните си. А аз вече се бях отделил. Сега разбрах защо Мимо беше такъв - той просто не беше успял да се отдели и това го погуби.
До днес не съм престанал да мисля за Човека със синята престилка - виждам го в сънищата си, в мислите си и знам, сигурен съм, че сега е на по-хубаво място, където няма да мъкне по цял ден за едното потупване по гърба. Може би ме вижда, като пиша тези редове и се усмихва, но тъжното е, че аз не мога да го видя, поне сега.
И тази година пак ще се приберем. Пак ще отидем в къщата. И пак ще се надявам, че все отнякъде ще се появи той, Мимо, Човекът със синята престилка...
|
Публикувано на 19-10-2009 @ 11:23:15 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.97
Гласове: 35
|
|
|
|
