| Между шестия и седмия етаж |
 Deesse написа
Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!
Работеше между първия и осмия етаж. Беше чувал какви ли не истории. Но напоследък хората мълчаха повече. Чуваха се предимно въздишки на умора и отегчение. Чудеше се какво се случва с хората, все по-рядко се оглеждаха в огледалото му на стената, срещу вратата. Светлината си беше същата, температурата вътре беше по-ниска, но какво пък, всяка година беше така, първо пода ставаше мокър, после всеки качваше елха и много пликове и кашони, след това елхите поемаха надолу, заедно с празните пакети и все по-замислените лица. Чувстваше се тъжен. Но не спираше да работи. Асансьорът служеше вярно на жителите от 27ми блок. Имаше обаче едно куче, което много се радваше, когато беше вътре.
Беше края на зимата.
В същия този блок живееше Иван, на седмия етаж. Неговият живот го беше докарал до едно странно стечение на обстоятелствата. Ежедневието му беше подредено и ясно, или поне той така си мислеше. Едно единствено нещо му тежеше, това беше – Жана. Тя си беше тръгнала от него, и това събитие водеше след себе си едни странни движения от страна на Иван из входа.
Докато бяха заедно обитаваха апартамента на етаж седем и съжителството им не беше нищо странно или чудно никому. Братът на Иван – Атанас и неговото куче, редовно ги навестяваха. Нещата си бяха нормални, даже всеки си имаше свое място, където си седи у Иван. Да де, но един ден тя реши, че иска да става актриса, че иска да показва таланта и способностите си пред целия свят, искаше да я аплодират. Скромната любов, която получаваше от Иван някак не й стигаше, все търсеше още нещо, от все повече и повече внимание имаше нужда. Не че той не й го даваше, напротив. Раздаваше се за нея, правеше всичко, което тя пожелаеше от него, подаряваше й разни мили неща, водеше я къде ли не, и това го правеше щастлив. Познаваше всеки жест, всеки израз на лицето й, знаеше кога е щастлива и кога не е. И колкото повече й угаждаше тя толкова повече се цупеше. После чак, когато научи за Страхил, разбра че всичките тия изпълнения са били заради него, капризите й, истериите й и така нататък.
И така, дните минаваха. Един ден, в асансьора се случи,когато тя се прибираше от работа, получи съобщение на телефона си, а после и обаждане. Разговаряше оживено и напрегнато. Точно преди да стигне до седмия етаж каза -„Да, да, разбира се!”, в гласа й се усещаше лек смут. „ Разбира се, че днес ще му кажа, аз после ще ти …” , е да но докато го каже и вратата на асансьора се беше отворила вече. Иван стоеше там и мигаше срещу нея. Щеше да слиза до брат си. Той живееше един етаж под него. И понеже често си гостуваха, или Атанас се качваше горе с немската овчарка, или те двамата слизаха долу при него.
- Как си? Как мина днес! – Иван усети нещо неловко, опита се да я прегърне, но тя го отблъсна. Каза му, че иска да става актриса, и че ще се мести при една нейна приятелка, там щяла да постои докато си намери собствено жилище.
- Добре де, ще станеш, аз какво общо имам, остани си при мен.
Не могла повече да прави компромиси със себе си. Писнало й и от Иван, и от Атанас и от кучето му, и от всичко. Искала да става актриса и да е сама. След което вратата на асансьора се затвори, тя влезе в апартамента. Иван се опита да проведе някакъв разговор, вярваше, че може да я разубеди. Последните й думи бяха -
- Утре ще си взема нещата. Съжалявам наистина.
Взе си козметиката и се качи пак в асансьора. За миг се разплака, но после извади носна кърпичка, избърса си лицето и слезе от асансьора.
И така Иван остана да живее сам. Плащаше си сметките, хранеше се, спеше, ходеше на работа, но нещо се беше променило в него. Тя определено много му липсваше. Искаше да вярва, че тя ще се върне някога, или по-скоро искаше да вярва, че е още с него. Дните минаваха, сутрин ставаше, миеше се, качваше се в асансьора, излизаше от блока и отиваше на работа. Единственият близък, който му беше останал беше брат му. На него пък също му се случи да преживее една загуба. Веднъж , докато разхождал кучето си, то видяло друго куче, харесало го и побягнало към него, и така повече не се върнало. Пускаше къде ли не съобщения за изгубеното куче, но уви! Нямаше и следа от него. Наско много страдаше за това, даже често, след като беше избягало вече кучето, имаше навика да се качва при брат си и Жана и да седи на стола, на който Джери много обичаше да седи. Имаше снимки с него в този апартамент, на това място, имаше безбройни спомени от безбройните му пакости, повечето му спомени с кучето бяха горе - там го бяха оставили като го донесоха, там го научиха да носи хвърлената пръчка и какво ли още не.
Интересното беше, че Джери много обичаше да се вози в асансьора, и често лаеше от радост и въртеше опашката докато прекосяваха етажите. Ето защо Наско продължаваше да се качва при брат си с асансьора и да стои с часове на столчето. Беше спрял да плаща за куче на етажа. Почти беше сигурен, че Джери го е забравил и няма да се върне.
Животът им продължи без приятелката и кучето.
И така докато веднъж Иван не я видя. Как не я беше срам! Беше се преместила в отсрещния блок, при негов стар съученик. Страхил. Видя я докато се прибираше от работа. Беше тъмно на вън, но той добре разпозна осанката й, а после и тази на Страхил. Та те живееха точно срещу неговия блок! Първоначално не знаеше какво да направи, но после реши да не й разкрива, че я е видял, просто от сега нататък щеше скришом да я наблюдава, поне това можеше да прави. Чувстваше се излъган и объркан, спомни си предлога, под който тя си беше тръгнала. Спомни си лъжите, които тя му беше казвала после, когато й се обаждаше за да я пита дали си е намерила самостоятелно жилище. Лъжкиня такава! Какво каза, а то какво било! Но след малко му мина. Поне щеше да я вижда!
И малко странно дори, но след време почувства радост. Тя беше някъде там все пак.
Е да, но не точно. От седмия етаж гледката не беше толкова ясна, колкото от шестия, понеже Жана и Страхил живееха на петия етаж в отсрещния блок. Та, поради тази причина Иван обичаше да слиза долу, за да може да я наблюдава когато е на терасата или до прозореца. Наско пък обичаше да се качва горе, там му бяха най- милите спомени с Джери. Всеки вярваше в нещо свое и по този начин се чувстваше щастлив.
Един ден докато Иван простираше вкъщи на терасата, Жана го видя. Той й махна, и толкова. Тя само му кимна и се прибра. И от тогава Иван живееше на шестия но простираше на седмия етаж. И обратно. Атанас живееше на седмия, но простираше на шестия, понеже горе нямаше къде. Та двамата братя предизвикваха едни странни миграционни движения из входа напред назад. Не бяха от най-щастливите по този начин, но всеки живееше в своята илюзия и вярваше, вярваше, че нищо не се е променило. И понеже Иван юридически се водеше че живее горе, дойдеше ли време да се плаща входа, той се качваше, изчакваше касиерката да позвъни на вратата, той отваряше и плащаше и за него и за Жана. Не беше казвал, че се е изнесла. А и така си мислеше, че ще я върне някога. После се връщаше на шестия етаж. Лесното беше, че поне никой не разпитваше за бившата му. Хората в блока бяха едни такива, дето не си говореха много. Иначе се знаеха по имена, но не се коментираха един друг.
Така минаха две години. Атанас живееше със спомена за Джери на седмия, но плащаше сметките все едно че живее на шестия, а и простираше на шестия, а Иван пък от своя страна се качваше горе, с асансьора, първо за да плаща такса етаж, после за да простира, и най-накрая за да може Жана да си мисли, че той още живее там, когато го засече, а не че се е преместил долу за да я следи. А и той плащаше сметките все едно, че е още горе на седмия. И комшиите така и не разбраха какво става. Илюзията им беше пълна. Но единствено вярата ги крепеше. Вярата, че живота не е това, което е, а е това, което им се иска да бъде.
По едно време им се прокрадна идеята да направят дупка между двата апартамента, за да улеснят цялата процедура по изкачване и пренасяне на разни вещи, но пък щяха да изгубят голяма част от контакта си с асансьора, който също им носеше спомени. И се отказаха.
Атанас си взе съквартирант, с който си делеше сметките, и който работеше постоянно нещо на компютъра си и рядко се весваше. Беше се срещал с Иван един или два пъти. А Иван си взе куче, някаква малка порода, защото имаше нужда от приятел, поне така казваше. Кучето било истински приятел на човека. Или поне Иван вярваше в това. Както се казва, човек поверява живота си на това, в което вярва. Е, двамата братя определено бяха поверили живота си на спомените, и по-точно на тяхното възкресение. А и никой от тях не помисли да замени избягалите хора или животни с нови. Не. Те ценяха това, което имаха или нямаха по свой начин. Наско обичаше да казва, че не е важно да получиш това, което цениш, а да оцениш това, което получаваш. Те бяха получили своите мигове, дори и кратки, и сега ги възкресяваха, дори и по странен начин.
А и положението не беше толкова зле. Имаше си и своите положителни страни. В един момент Иван започна да пере по-често, защото му направи впечатление, че Жана на няколко пъти вече му се усмихва докато той простира. Дори долови в нея онзи палав поглед, който така добре познаваше от преди. Странно нещо са това жените. Винаги искат каквото нямат. А и тя се заседяваше повече по терасата.
Жана от своя страна се чудеше кога ли ще видя някоя женска фигура да простира на мястото на Иван. Беше й странно, че това не се е случило до сега. Все пак беше минало доста време откакто го беше напуснала, а не го беше видяла да излиза с друга.
И така до един ден, в който се случи нещо необикновено. Жана вече се беше докоснала до голямата сцена, или така си мислеше, но пак й липсваше нещо. Страхил някак не й даваше това, от което имаше нужда и реши да се върне при Иван. Решението го взе спонтанно, както обикновено взимаше важните решения в живота си. Взе си козметиката, каза само, че утре ще дойде за дрехите. Отношенията между тях се бяха влошили. Този път тя дори не даде обяснения и тръгна към отсрещния блок. Страхил не се възпротиви на това й решение, защото той от своя страна също беше намерил някой. Една колежка му беше взела акъла.
И така Жана тръгна. В същия момент обаче видя изгубеното куче на Атанас! Първоначално не можа да го познае, беше толкова слабо и омършавяло. Всъщност кучето беше това, което я разпозна. Едва след като го повика по име и то започна да върти палаво опашка вече успя да разпознае стария разбойник, който й беше накъсал завесите на времето.
Двамата стари познайници вървяха към 27ми блок. Тя – имаше кариера в няколко видео клипа, а то – никаква. Имаше само безброй кокали, които грозно се открояваха по измършавялото му тяло.
Часът беше шест вечерта. Иван трябваше всеки момент да се прибере от работа, а Атанас беше на седмия етаж – с неговия съквартирант. Жана влезе във входа, повика асансьора, и натисна цифрата шест. Искаше първо да остави кучето на Атанас, а после да се качи при Иван. Тя, разбира се, не подозираше нищо за налудничавата смяна на апартаменти между братята. Взе асансьора. Стигнаха шестия етаж. Когато вратата на асансьора се отвори Джери радостно изскимтя. Жана натисна звънеца, но вътре освен малкото куче нямаше никой друг. Кучето беше малко, да, но какъв глас извади после! Жана натисна пак звънеца, но никой не отвори. В този момент кучето отвътре, явно надушило съмнителния си побратим отвън започна така силно да лае, че човек не би му дал размерите по лая, който издаваше. А Джери само скимтеше и драскаше с лапи отвън и недоумяваше какво всъщност се случва. Тогава Жана реши да се качи до горе и да извика Иван. Е да, но в момента, в който позвъни на вратата се показа не кой да е, а съквартиранта на Атанас, който незнайно защо беше решил да се покаже от стаята си – бърлога, и отвори вратата. Беше по бельо. Атанас взимаше душ в този момент. Жана го изгледа странно и заекна – „И-Иван в къщи ли си е?”, съквартиранта сви рамене в недоумение и не разбра кой точно търсят. Каза само, че тук нямало такъв и затвори вратата. Жана се насълзи и се втурна към шестия, хвана Джери за козината и го помъкна надолу. Слезе пеша до входа. Комшиите наизлязоха да видят каква е тази врява. А тя наистина си беше врява. Жана ревяща, а Джеки - скимтящ. Една странна гледка в един странен блок. А в същото време Иван се качваше с асансьора нагоре, нищо не подозиращ. Слушаше музика от телефона си и си мислеше дали да пусне пералнята.
Жана излезе от входа, взе кучето в ръце и тръгна към майка си. Остана да живее при нея. Никой не разбра какво се беше случило. А Иван и Атанас продължиха да живеят в световете, които си бяха измислили сами. Но бяха забравили нещо важно. Бяха забравили, че споменът за щастието не е вече щастие. То трябва всеки ден да се търси. И трябва да бъде истински извоювано!
Илюзия - Изопачено възприемане на действителността поради измама на сетивата.
/Български Тълковен Речник/
|
Публикувано на 12-11-2009 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.18
Гласове: 27
|
|
|
|
