| Куче |
 KiroGligorOFF написа
Изправи се с неимоверен труд и приседна на края на дивана. Погледна часовника. Девет без петнайсет. "Бива ли така да се напукаш бе мама му..." беше единствената странична мисъл, която успяваше някакси да си прокара път между останалите му мисли - до една впрегнати в откриване на най-краткия и безболезнен начин на намиране на бира. На няколко бири. По възможност студени.
Не че нямаше - в хладилника мръзнеха точно ония "няколко", които сега бяха така жизнено необходими. Проблемът беше да допълзи до хладилника. За ходене дотам изобщо не му се мислеше. Главата му, по груби негови изчисления в момента тежеше около тон и триста и десет кила, изразено в зле подредена купчина метални отпадъци и музикални инструменти, която при най-малкото движение се срутваше. Спомни си за един виц, в който току-що събудил се алкохолик вика кучето си, дъхва му в муцуната и казва "Търси". Съжали че няма куче. Макар че ако имаше, то сигурно би му донесло само изсъхнали фъшкии, тъй като под небцето му имаше такъв вкус, сякаш цяла нощ кон му беше пърдял в устата. "От кво беше таа ракия снощи? От партенки ли бе, дееба..." Кой знае защо още една мисъл се намърда в и без това пренаселената му глава. Нещо свързано с някакво куче...
В девет без три минути, след мъчително лутане и две прилошавания, Евлампи най-сетне успя да стигне до заветната цел. Отдалеченият на има-няма десет метра от дивана хладилник (както винаги след запой беше спал на дивана в хола, оттам до кухнята разстоянието не беше повече) беше окупиран и без особена съпротива превзет. Звукът от отварянето на първата бутилка беше сравним само с първото проплакване на новородено. Носеше живот. В девет без две минути две празни бирени шишета стърчаха гордо като завоевателски обелиски върху домакинския електроуред. С третото в ръка, Евлампи се обърна кръгом по посока масата и придърпа един стол. На масата грижливо завита с вестник кротуваше приготвената от жена му закуска. Три варени яйца, малка купчина палачинки, шунка, топено сирене и кисели краставички.
"Обича ма още" - помисли си Груев с усмивка, която се стопи в едно с топлото чувство, когато вниманието му беше привлечено от зловещият лист хартия до чинията, на който с почерк на председател на военен трибунал беше написано "ИЗМИЙ ЧИНИИТЕ". " И издевателства на всичкото отгоре, кучката с кучка..." Опа... Една мъглява кучешка сянка пак пробяга през съзнанието му. Взе телефона и набра номера на Ленчето - бивше ученическо гадже и настояща парясница и медицинска сестра. Дащна като манастир на задушница.
- Ало, душа - прогъгна Евлампи - тряа ми един болничен тука... Не ма, верно не съм тавряс. Грип сигурно. Три дена. Аре, и му кажи на доктора, че има едно шише от мен. Не, хапове имам тука, нема нужда. Мерси душа!
Успокоен, полуизлекуван и извисен над тривиалните терзания свързани с посуда и миещи препарати, пациентът отваряше четвъртото лекарство, когато на вратата се позвъни. Евлампи отключи. Беше Жорето. Приятел, колега и неизменен другар по маса. Дребен, неимоверно енергичен и винаги погълнат от поредната цел, Жорето оставяше у всеки наблюдаващ усещането за яко насмъркан джак ръсел териер. Едва влязъл, той бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади дебел пощенски плик.
- Готово, батка - задъхано изджавка Жорето - събрах ги. Даже и куче намерих. И за цената се разбрахме. Така че спокойно. Нема да те увОлни, дееба и катила... Ама и ние сме си за ебане, де... - смигна дребния. Нема да се притесняваш, ше ги връщаш по малко, те беха и без тва на влог. Не сме приритали за тех. Важното е работата да се свърши. Веднъж да го вземем тва куче...
Евлампи примига насреща. Погледна шишето в ръката си. Погледна Жорето. Погледна шишето....
- Я ела малко.
Откара госта в кухнята. Извади последната бира и я отвори. Подаде му я. Седнаха.
- Кажи ся пак... Кви са тия кучета, кви са тия изпълнения... Кви сме ги диплИли снощи... Нещо ми бега...
....................................................................................................................
Беше нормален ден.
В седем без двайсет след последния курс се прибираше към гаража. Жена му го чакаше на спирката до тотопункта. Евлампи спря, сложи табелата "За гараж" и слезе. Попълниха вечните числа, Евлампи прибра както винаги фиша в горния джоб, после напазаруваха от съседната бакалия. По пътя жена му отново му дудна как трябвало да почне да се грижи малко повече за външния си вид, как тая риза отдавна е за изхвърляне, как не е хубаво да ходи небръснат като македонски харамия... Постоянния репертоар. Остави я пред блока с чантите. Каза, че ще се видят с Жорето за малко, да се разберат кога ще сменят гарнитурата на "Нива"-та. Тя измърмори нещо от рода на "знам ви аз гарнитурите, поне гледай да не профукаш заплатата", той каза "айде, айдеее, немам време...". Общо взето ден като всеки ден. Виж, напиването, което последва, нямаше нищо общо с всекидневното. Почна както винаги невинно, без повод и без умисъл. Седнаха при Боби Майорката (нямаше никаква връзка с Майорка - просто жена му беше майор от санитарните в войски, та благодарение на нея бяха отворили това кръчме.) Боби беше сложил вътре един голям телевизор и когато нямаше мачове (което означаваше, че няма и толкова работа) пускаше "Discovery", "Animal Planet" или ония ловно-рибарските канали. Та от там тръгна лавината. Вървеше някакъв филм за шараните. Някой се изцепи че "тва, разбираш ли не са шарани, тва са гупи и болни запъртъци, и остави това, ами и ги отглеждат в рибарници специално за тия филми - глей как изобщо не се дърпат... Абе кьорфишек..." Жорето се съгласи напълно. Преди четири години беше хванал на "Антонивановци" един дивак. Кило и половина. Необикновен шаран. Макар и мъртъв, категорично отказваше да престане да расте. По обратния път към вкъщи, Жорето спира на три - четири места - да пийне нещо и да размени една две думи с други мераклии. И се оказа, че рибата наддава на всеки километър с по стотина - двеста грама. И така - от първото спиране:"А, слаба работа - пет кила шаран..." до момента в който се прибра, рапорта вече гласеше " Чудовище, братче. Минимум 20 кила майка..." И сега разказът (който всички отдавна знаеха наизуст, но с интерес изслушваха всеки път, за да се окаже, че предишния не бяха запомнили точните килограми) беше разказан наново, шаранът естествено беше наддал доста, слушателите казаха "Евала, Жорка, тва си заслужава да почерпиш.", Жорката почерпи, Евлампи повтори, някой пак каза че това по телевизията са евтини номера, заеби ги тия, аре наздраве... Малко по малко, бавно но необратимо, като събуждащ се вулкан бедствието наближаваше. Бедствието беше програмирано. Неговата първопричина беше съществуването на една личност, черна и злокобна, на една твар по-гнъсна от изсран глист и по-дразнеща от "Токио Хотел". Панталей Шомов. Кодово име: Бурсука. Дългогодишен шеф на ДАП-а, което ще рече шеф на Евлампи и Жорката, както и на осемдесет процента от посещаващите кръчмата на Майорката.Това беше такава невъобразимо мръсна гад, като която нямаше втора. Заплатите закъсняваха винаги, за премии можеше да се говори само в случай, че Господ лично си купеше карта за градския транспорт и Михаил и Гавраил станеха техници в повереното му предприятие. Макар че и тогава, може би, само те щяха да получат някой мижав лев премия. А ДАП-а работеше на шест. Последните три години никакви произшествия, всичко вървеше по разписание, автобусите (повечето от които помнеха Ной) бяха винаги чисти и поддържани, все повече хора се возеха, защото им излизаше по-тънко... Абе изобщо берекет. Само че тоя берекет се усещаше предимно и само от споменатия Бурсук. Купи си два апартамента в центъра, прати дебелата пъпчива щерка да учи в Англия, направи на жена си най-лъскавия фризьорски салон в квартала. Преди няколко месеца, на триста метра от Майорката построи къща, която беше по-голяма от ДАП-а, охранявана от Тито - петдесет и два килограмов едноок ротвайлер с уста като микровълнова печка и нрав на страдащ от язва и запек носорог. И така, от дума на дума, някой изтърва неволно или не, името на Бурсука.
- Кво, кво? - изръмжа Евлампи с глас и тембър от който телевизорът на Боби загуби сигнал.
- Японски шарани, викам. От тия - оранжевите. Има и шарени де...- продължи Тони от ГеСеЕм-а.
- Тва па кво общо има? - не вдяна веднага Евлампи.
- Как кво - изгледа го Тони - Нали копа нещо по двора. И оня ден ми звъни и вика "Сипи - вика - на тоа МАН двеста литра нафта и ги пиши после преразход" и като дойде камиона, питам момчето - щот гледам с пловдивски номер - та го питам: По ква работа насам - викам, а той вика че бил докарал от неква кариера десет кубика мраморни плочи за Шомов. За кво са му - викам - толко плочи, а той вика, че щел да си облицова японското езеро. Та затва беха фадромите по-миналата седмица. Начи работата е такава, че Шомов си прай в къщата японско езеро и е поръчал вече да му докарат от тия шарани. Сега зацепи ли?
- Боби - викна Евлампи - Сипи по още една двойна на нас със Жорката, щот ако излезна баш сега, незнам кво ше стане. Ай ше му еба ....
- Заеби го уе, Лампи - смутолеви Жорето - Заеби го, дейба измекяра. Ковчега не е жакет - нема джоб. Немое ги занесе никъде теа мангизи. Паметник да си напрай с тех. Японско хару...хурахиру...хири да си напрай, деба и нереза.
- Харигири са казва бе, неграмотник - поправи го Тони - тва го знам от кръстословиците, и ако искаш да знаеш са прави от хартия.
- Се таа.
- И двамата сте ми ебати гейшите - намеси се Боби Майорката, оставяйки пълните чаши на масата. Боби беше начетен. Дискавъри и сие си бяха казали думата, запълвайки празнотите в не непременно свръхбогатата обща култура на кръчмаря - Тва за което спорите е икебана. Книжни пилета. За пръф път го е направила една японска ученичка в Хирошима кат пада бомбата. Пуснете си кабелна и гледайте малко, да нсъ излагате поне.
- Шшш, Боби, така не - обиди се Тони - сичко мое, ама на педерас нема да обиждаш. Аз нищо не съм ти казАл, ти гей ша ми викаш. Не така, молим ти се.
- Нема педерази тука - подкрепи го Евлампи - Има само един, ма него го нема. Той в такиви кръчми не флиза, горъгнанамайкаму. Само в Шератон. И в японския.
- Да му направат в японския херу...хури... -започна Жорето...
- Аре наздраве! - прекъсна го Евлампи - Да сме живи и здрави, апа на Бурсука да му серем у устата.
- И у езерото. - добави Жорката.
Това беше искрата. Сега фитилът беше запален и всеки разумен човек в подобна ситуация би избягал на момента възможно по-далече от бурето с барут. Евлампи Груев, макар и обикновено попадащ в тази категория (на разумните, де), побърза възможно най-експедитивно да се изнесе от нея. В следващите два часа и половина, количеството употребени психотропни субстанции под формата на високоградусни спиртни напитки (по-точно лесно възпламеняема миризлива течност с недеклариран произход, поетично наречена от Боби "ракия") главоломно нарастна, обратнопропорционално на количеството разум, притежаван някога от съществото Груев. В последните петнадесет минути комуникативните му способности се ограничиха до монотонното:" Навитлисиверно? Аретръгаметогаа"
- Аре. - каза най после Жорето.
Станаха. По-точно Жорето стана. Евлампи също промени позата, но за довършване на упражнението "ставане" се наложи да се прибегне до помощта на Боби, който изпроводи двамата до вратата. На въпросителният поглед на кръчмаря, Жорето лаконично и ясно, като лейтенант от запаса отговори "Пиши ги". По пътя към целта, благодарение на студения нощен вятър, Евлампи премина отново в състояние на подвижност. Необходими бяха обаче още двайсетина минути, две цигари и едно пикаене, за да може към това да се прибави и характеристиката "управляемост". Вече бяха пред оградата. Очите на Евлампи се наляха с кръв. Всъщност бяха се наляли отдавна, благодарение на определени химически свойства на погълнатата алхимия, така че сега просто мязаха на стопове на запорожец. Опита се да измери с поглед огромното имение на феодала Панталей Шомов. Зави му се свят. И да не се беше опитал, така или иначе, световъртежът си беше задължителен. Оше повече в случаите когато си пиян като бордюр и приятелят ти, без да те предупреди, те хваща за краката и те прехвърля през нечия ограда. Падна по лице. След малко по звука разбра, че и Жорето падна. Не само по звука, де. Защото Жорето падна върху него. Изправянето беше придружено с такива псувни, от които игличките на хвойната около "японското езеро" изпокапаха. Засрамен от потока думи които току що бяха напуснали устата му Евлампи млъкна и се придвижи към езерцето. Бурсукът все още не беше го напълнил с вода. Беше празно. Да де, почти. Защото върху огрения от луната лъскав мрамор клечеше Жорето. Със смъкнати гащи. И "пълнеше". Евлампи почти се просълзи от възхита. Странно заплашително изхъркване, преминаващо в още по заплашително ръмжене го накара да обърне гръб на идиличната картина. Извърна се. Не видя нищо. Или почти нищо. Защото в нощните храсти едно пламтящо като фас злобно око привлече вниманието му и наруши така прекрасната хармония на този благословен момент. Черен като нощта, и с не по-светли помисли, ротвайлерът Тито се втурна към него. Това, което последва не бива да бъде разказвано на непълнолетни, бременни или хора, които нямат нито една (макар и условна) присъда. С оная, присъща само на пияните и лудите безумна смелост, Евлампи спокойно извади ръцете си от джобовете, леко поизтръска дясната, нещо метна мътен блясък, той вдигна двете си ръце към небето като ацтекски жрец... В ръцете му беше вечната му спътница. Тежка рейсаджийска щанга. В следващия миг Тито стана спомен. Недвижимо имущество. Нямаше време дори да изквичи. Пресели се в отвъдното зяпнал от изненада и все още неосъзнаващ случката. Щангата беше пробила голямата му като телевизор глава и се беше забучила в добре подстриганата трева.
- Лампиии. Баткаа - тихо изхриптя Жорето от "езерото", все още в неведение за инцидента. - Абе нещо салфетка... хартийка...
- Земи - Евлампи бръкна в горния джоб и му подаде сгъната хартия. - Аре ела помогни малко.
- Що уе, кво има - Жорето се загащи.
- Енокуче...МайенаШомов. Елаагонаврем неъде ф чилията, чееедро...сигуртежи.
Нямаше нужда от повече обяснения. Евлампи извади щангата, обърса я в острата козина на блаженопочившия Тито и я прибра старателно в ръкава. После двамата се наведоха и вдигнаха покойника. Засилиха се да го метната в храстите, когато усетиха съпротивата. Евлампи с почуда погледна каишката на Тито и погледът му проследи цялата и дължина. На другия и край разтреперан опулен и с отворена уста беше Бурсука....
..........................................................................................................
- Стига бе. Верно?
- Спокойно, батка - каза Жорето - аз говорих през нощта с жена му по телефона. Аз я знам отдавна. Навремето бачках такси, нали знаеш. А тя бачкаше друга работа, по Враждебна с летците, сещаш се нали, та съм я карал. Казах и че мое си поговорим за некои работи с Бурсука... Та тя оправи работата. Вика - само некъв нов пес да му купим - расов. Ротвайлер. И готово. Нема дисциплинарно, нема полиция.
Телефонът иззвъня.
Евлампи вдигна, очаквайки вести за болничния. Не. Беше жена му.
- Евлампи, миличък... -развълнувано започна. Не го беше наричала така от сватбата. - Видя ли вестниците?
- Не, що?
- Божичко, ше се побъркам - почти истерично изквича жена му - числата, миличък. Тотото... ИМАМЕ ГИ ВСИЧКИТЕ.
Сърцето му незнайно защо пропусна няколко такта. Отиде до дивана в хола. Вдигна якето. Опипа трескаво горния ляв джоб, после и всички останали, макар да знаеше че няма смисъл. Спомените от нощта се втурнаха като стадо бизони в главата му.
- ЖОООРЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!!!
|
Публикувано на 02-12-2009 @ 09:46:27 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.92
Гласове: 65
|
|
|
|
