| Вечеря за двама |
 cataphractus написа
И вдигната е вече тръбата ти,
гневът ти е припламнал,
звездата ти ярко свети,
укрепна сърцето ти
“Евангелие от Юда”
- Колко?
- Тридесет шекела. Отначало се пазаряха за двайсет и пет.
Задалият въпроса се разсмя – гръмко и продължително. Тъкмо когато изглеждаше, че смехът му утихва, на свой ред не издържа събеседникът му и скоро двамата се кикотеха като хлапаци.
- Не виждам ... нищо забавно – едва пое дъх вторият.
- Тогава какво пръхтиш? На мен пък ми е смешно. Значи, векове наред хората се питат каква е цената на живота, и изведнъж няколко самодоволни търбуха решават, че живот средна ръка струва колкото робиня долно качество. И даже преговарят, наглеците. Смешно си е... Не, всъщност по-скоро е жалко.
Лицето на говорещия помръкна и той зарови пръсти в брадата си. Беше рошава и светлокестенява, за разлика от тази на другия тип, която беше добре оформена, възкъса и черна.
- Ще купиш място за гроб с тези пари – заяви дългобрадият. Не беше молба или заповед, а по-скоро констатация, сякаш мястото вече бе предплатено.
- Там ли да те погребем, Рави?
- Не. Нишата ми вече е готова, ти не познаваш човека. Но бездруго няма да ме оставят да почивам. Харесва им да си играят на важни, ала истина ти казвам – след четири дена ти единствен няма да се отречеш от мене.
- Няма да се отрека... Рави.
Мъжете изминаха няколко десетки метра в мълчание. Стефановите порти бяха останали зад гърба им, а току пред тях беше мостчето към уединените градини в подножието на Елеонската планина. Онзи, който вървеше втори, забави ход:
- Бих искал все пак да ми разясниш това, което каза при...
- Ще говорим в градината, малко остана – прекъсна го другият и мина по моста, казвайки през рамо: - Вървим по стъпките на Давид, хъхъ.
Без да се обръща, той навлезе сред дърветата и избра място под една от малкото смокини, близо до брега. Точно там потокът, наречен Кедрон, правеше чупка вляво и това напълно оправдаваше изграждането на мост. Мъжът откачи дисагите от рамото си, седна с подвити крака и потопи тоягата, на която бе носил торбите, до половина в бистрата вода. Някога тук бе имало маслобойна, задвижвана от потока, но климатът си беше казал думата. На практика само два-три месеца годишно рекичката събираше достатъчно сили, за да тече към Мъртво море – през повечето време едва цъцреше, а лятос изсъхваше в поредица малки локви. Но до горещините имаше време: беше пролет и наближаваше Пасха.
- Е, сине Симонов, какво те мъчи? – с познатата крива усмивка запита Учителят. Много добре знаеше.
- Защо аз?
Мъжът седна рязко, сякаш въпросът толкова тежеше, че подкоси краката му. После остави своята торба и затършува в пояса си. Рави го погледна съчувствено. “Най-старият въпрос. Понякога е “Защо на мен?” или “Защо така?”, хъхъ. И аз съм си го задавал...”
- А кой, крайненецо? Те са като овце – ненапразно им говоря с притчи за пастири и стада, тях най-добре разбират. Блейки и маловерци – Петър, Филип, Тома, всичките без Йоан, но той никога не би свършил това, за което те моля. Ти, тринайсети дух, си от друго тесто. Слушаш ме и знаеш откъде идвам.
- Ще ми се да не знаех – отвърна мъжът, като за малко спря да рови в дрехата си. – Идваш от нетленното царство на Оногова, чието име не посмявам да изрека, защото не съм достоен.
- Лъжеш се – твърдо каза брадатият и прокара тоягата си напред-назад. – Време е да научиш и къде отивам. Хвърли един камък в потока.
В краката им имаше хиляди камъчета, но въпреки това – а може би поради това – синът на Симон като че не съумяваше да избере едно. Учителят забеляза, че пръстите му, ровещи из чакъла, трепереха. Накрая метна малък скален трошляк във водата и погледна въпросително.
- Твоят камък потъна.
- А нима може да е другояче??
- В Генисаретското езеро видя, че може.
Учителят избра плоско кремъче и се прицели добре, без да става. “Жабката”, която направи, беше толкова добра, че кремъкът отскочи три-четири пъти над водата и тупна на другия бряг.
- Камъка, който хвърлих, си самият ти, сине Симонов. Ти ще преминеш през реката на времето заедно с мене, за добро или лошо. Това, което ме чака, няма да е леко - но на теб ти е отреден още по-тежък жребий, защото ще жертваш тялото, което ме облича.
Ученикът беше извадил пергамент, за да си записва важното от разговора, както обикновено. Правеше го без оглед на факта, че написаното слово не съдържаше дори частица от магнетизма в беседите на Рави – предпочиташе да ги има черно на бяло, понеже бе установил, че всеки помни различно и май чува различно. Неслучайно Учителят казваше “Блажени безписмените, защото те ме слушат със сърцето, а не с ръцете си”. Въпреки това той не се противеше да драскат пергамента, докато говори, но сега рече:
- Прибери агнешката кожа и не хаби мастило. Искаш ли да минеш на отвъдния бряг, не си губи времето с това. И на двама ни не остава много...
- Какво искаш да кажеш?
Рави схвана, че е допуснал грешка и реши да не задълбава в нея, като се престори на неудържимо привлечен от издължените сенки на дърветата в градината. За втори път през този ден въздухът между клоните излъчваше алено сияние, но сега за него не беше отговорна утринната светлина, а червения покров на залеза.
- Какво имаш предвид, Учителю? – повтори чернобрадият.
- Не ни остава много време заедно – неловко каза Учителят. После с едно движение обърна дисагите си направо на земята и захвана да подрежда съдържанието им върху тях, използвайки ги за покривка.
Отново настъпи мълчание: синът на Симон чакаше приготовленията да завършат и си играеше с крайчето на пергамента, а сътрапезникът му грижливо извади две чаши, сложени една в друга, и ги постави на средата на покривката. Освен тях имаше само малко мехче с вино, сирене в кърпа и няколко питки безквасен хляб.
- Рави, не е ли рано за този хляб? Пасха е след ...
- Ти постави мая в нощвите, значи не е рано. Хлябът ще втасва три дена, а аз ти го давам още сега – тихо каза Учителят. Бен-Симон повдигна рамене и остави пергамента в скута си: когато Рави навлезеше в такава фаза, лично той не разбираше нищичко от думите му – което беше абсурдно, защото според самия Рави Крайненецът беше най-добрия му ученик.
- Дай ми ножа си.
Мъжът с късата брада потръпна от някакво предчувствие. Острието лежеше в дланта му, и понеже Учителят се забави да го вземе, по него заиграха отблясъците на водата, примесени с кървавата багра на изчезващото слънце.
Рави напълни едната чаша с вино, стана от мястото си и гребна с втората чаша вода от потока. Симоновия син гледаше като хипнотизиран как след това Учителят взема ножа от покривката, минава с него по дланта си и я навежда над чашата с вино.
- Ама какво ... – с пресъхнало гърло изломоти той. В чашата капеше кръв – ту мъничко, ту по-силно, в съзвучие с тласъците от сърцето на Рави. - ...правиш ...
- Пийни. Това е кръвта на Ситовото коляно, и като отпиеш от нея, ставаш мой брат. Пий без страх, защото само на тебе я давам.
Чернобрадият мъж клатеше глава с изненада и погнуса, ала очите на Рави го гледаха неотстъпно и под пламъка на тези очи той надигна чашата. Зъбите му тракаха по ръба й.
- Хапни – Учителят му подаде малко от една безквасна питка, твърда като гьон. Единственият начин да преглътнеш нещо такова бе да го прокарваш с вино.
- Нне съм гладен – синът на Симон всячески опитваше да избегне това ново светотатство. До Пасха имаше цели четири дни, за Бога!
- Не ти казвам да се нахраниш, а да хапнеш. За хляба си хората вършат всички познати грехове - и още някои, които си измислят сами - но този хляб е чист. Получен е с милосърдие и ти го давам с милосърдие, за да те очисти от греха на Каин.
Действително, по парчето хляб нямаше следи от кръв. Това се видя толкова странно на ученика, че съвсем забрави възможността да му е било подадено от другата ръка на Рави. А самият той стисна левицата си в юмрук, за да намали кръвотечението, и отпи спокойно от чашата вода, която си беше налял.
- Защо не пиеш вино? Защо не ядеш с мен??
- Няма да пия от плода на лозата до времето на очищението. – неясно каза Учителят. – Но нищо не ми пречи да ям.
Между мъжете отново се възцари тишина. Дългобрадият се хранеше, ученикът му повече пиеше – докато мехът се изпразни и не се наложи да гребе от рекичката, както Рави преди малко.
Слънцето залезе. Върху безоблачното пролетно небе се показаха хиляди звезди, досущ като дупчиците в тъмен плат, обърнат към светлината. Оставаха четири дни до новолунието, и тънкият сърп на луната правеше звездното везмо да изглежда още по-богато.
- Учителю, нима сега съм един от твоя род и наистина ще бъда заедно с тебе в нетленното царство?
Мъжът не можеше да забрави странната напитка отпреди малко. Ако трябваше да бъде честен пред себе си, попита това само за да наруши мълчанието и да се отвлече от мисълта, която го гнетеше.
- По един или друг начин винаги, когато стане дума за мене, ще се сещат за теб. Но не, няма да пребъдеш. И ти, и разбойника, който в момента си изработва наказанието.
“??”
- Ти каза, че през реката на времето ще преминем ...
- Знам какво съм казал – Рави дъвчеше коравия хляб и брадата му смешно мърдаше насам-натам. – Вярваш ли в мен?
- Доколкото съм способен – искрено каза ученикът.
- Ето, виждаш ли, тъкмо това исках да разбереш. Май само ти от всички можеш. В каквото и да вярва, човекът си остава човек, и по тази причина онези, които крещяха “Осанна!” няма да се спасят, да живеят вечно и каквото още там ги баламосват нашите. Ще пребъдат само ако служат на Бога в себе си ... ако открият Бог в себе си.
Синът на Симон изстина. Цял живот беше претърсвал бездните на душата си и най-ценното, което бе открил, не беше Бог, по-скоро неговата противоположност. Оказваше се, че точно така трябва да бъде, а чашата и хлябът преди малко снемаха вината от плещите му. Но не отговаряха на въпроса.
- Какво излиза – онова, което правим тук, е без значение, стига да ни идва отвътре?? Светът ще рухне, ако е вярно!
- Светът е вечен и, както виждаш, си стои. Затова не се подлъгвай по златните окови на Йалдабаот, който е Саклас Безумния, който е Самаел Слепеца – това, че са от злато, не ги превръща в гривни. Истинският свят настъпва, когато снемеш тези вериги.
Учителят отпусна лявата си ръка – случайно или нарочно – така че събеседникът му да може да я види. Въпреки здрача, очите не лъжеха бен-Симон и той потрепери: върху дланта на Рави нямаше нито кръв, нито белег.
- Не тте разбирам...
- Красивото творение, което ни заобикаля, е дело на Йалдабаот Лъвогривия. То е като езерата-миражи в пустинята, които карат прежаднелите хора да се хвърлят сред дюните и да гълтат пясък, докато се задушат. Единственото истинско нещо в този свят е искрата на Бога вътре в нас. Не мога да го обясня по-просто.
- Идваме от нетленното царство ... всички?
- Ама го осъзнават малцина – безпощадно заяви Учителят. – И другите апостоли, жалко, не са между тях.
- Нима проповядват грешно, Рави? Наистина, дори аз не вниквам в думите ти изцяло, но се старая да следвам това, което ми казваш – и даже те продадох на стареите, защото ме накара.
- Грешно? Неее. Те са толкова далече от истината, че пътят им не може да се нарече “грешен”. Издигат името ми като боен пряпорец – още сега! – и тежко́ на хората, ако пряпорецът се развее навсякъде. Защото всеки сам трябва да извърви стъпките обратно, напусне ли Царството веднъж. Колкото до теб, тръбата вече е вдигната и звездата ти свети все по-ярко, така че остави съмненията.
- Учителю, коя е моята звезда?
В небето над Йерусалим се бяха промъкнали няколко облака. Един от тях обгръщаше луната, и освен нея в тъмносивите му пазви блещукаха няколко звезди. Току под месечината имаше друга звезда, малка, ала с необичайно силна светлина. Чернобрадият мъж проследи ръката на Учителя, която сочеше точно към нея.
- Вдигни очи и погледни облака, и луната в него, и звездите наоколо. Тази, която върви пред тях, е твоята звезда.
Ученикът се втренчи в дребната точица и изпита смирението, което усещаше винаги, когато гледаше нощното небе. Намираше се точно където трябва и правеше каквото трябва. Ако това не е единение с Бога, не зная кое е, помисли си той.
- Стана късно. Хайде да тръгваме.
Бен-Симон прибра ножа си, чашите и празните дисаги на Учителя в своята торба и този път мина по моста първи. Рави беше сложил тоягата на раменете си, леко приведен, китките му почиваха върху нея и стъпваше неравномерно, така че Симоновият син все не можеше да влезе в крачка. Ситнещи един до друг, представляваха забавна гледка, на която нямаше кой да се наслади.
И понеже нямаше никой освен тях, никой не забеляза, че двамата мъже хвърлят една-единствена сянка.
|
Публикувано на 11-01-2010 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 5
Гласове: 15
|
|
|
|
