| МАГАЗИН ЗА ВСИЧКО |
 harizma написа
Беше слънчев и студен зимен следобед. Той се чудеше какъв е смисълът да работи и в неделя. Но нали беше нарекъл малкото квартално дюкянче ‘Магазин за всичко’. И наистина продаваше много интересни неща, та все се надяваше и днес някой да се отбие, защото му беше скучно. Пък и нямаше какво друго да прави. Гледаше навън през витрината едни врабчета, които се гонеха на дървото отпред.
Тя тъкмо се канеше да отмине, когато спря и размисли. Отвори вратата на магазина и той видя хубаво усмихнато момиче,но не му беше трудно да открие тъгата в очите и. Замисли се дали ще има това, което тя търси. Не се наложи да чака дълго, за да разбере.
-Имате ли Хубави Мисли?
-Моля?
-Продавате ли Хубави Мисли?
-А-а-а...не. Не ги произвеждат масово, но мога да Ви дам от моите, въпреки че в момента имам съвсем малко. Или да Ви предложа нещо друго? Ако ми кажете, поради каква причина търсите точно това, може да ви помогна, кой знае....
-Дълга история...сега съм объркана и все Лоши Мисли ми се въртят в главата. И си мислех, че щом това е магазин за всичко, ще има, но уви...А там , на втория рафт отляво виждам едно много красиво Сърце. Изглежда съвършено.Ще ми го дадете ли?
-Не бих Ви го препоръчал.
-Защо?!
-Защото е изкуствено.
-Нищо. Може да ме стопли.
-Да, Ще ви стопли за известно време, но после пак ще боли. И вероятно повече от друг път. Може би ще харесате нещо друго?
Тя започна да оглежда рафтовете с надежда да намери нещо, което да я зарадва. Зад продавача съзря една Песен, вляво от нея-Усмивка. Под тях видя една Вяра, но беше прекалено малка. Не! Трябваха и Хубави Мисли и това е! Те щяха да оправят Всичко.
-Какво най-много търсят хората в магазина?- поинтересува се тя.
-Любов.- засмя се той, защото усети, че липсата на Хубави милси, се дължи на липсата на Любов.-Но тя свърши. Утре чакам да заредят нова. Но и нея не Ви препоръчвам, защото и тя не е истинска и много клиенти се оплакват, че бързо се разваля.
Той гледаше тъжните и очи и се замисли как самият имаше нужда от толкова важни неща. Стараеше се да достави Радост на всички, които влизаха в магазина и често успяваше, макар да знаеше, че повечето неща, които продаваше, носеха временно удоволствие и предупреждаваше клиентите-никой не влизаше в магазина, защото беше щастлив. Беше важно да достави Радост, дори и да загуби. Направи този магазин преди време, за да излекува себе си . Смяташе, че някои от нещата, които започне да продава, първо ще помогнат на него. Но така и не се осмели да опита нещо, защото знаеше, че ефектът ще е временен( макар и производителите да послъгваха от време на време колко съвършена е стоката им). С времето единствената му цел беше да помогне някак, ако можеше. С някои успяваше и това го караше да се чувства удовлетворен от себе си. И понякога имаше надежда, че дори и без това, от което има нужда в магазина, ще успее да върне пламъчето в очите си и онази лъчезарна усмивка, която разтапяше всички около него. Но все още не знаеше как.
-Да, любов. И нещо, което прогонва Самота-това се търси най-много. Иначе се търси какво ли не-Власт, Пари, Слава, Успех, Късмет, Свобода, Мъдрост, Споделеност, Нежност, Топлота, Отдаденост...Повечето от тези неща ги нямам тук-никой не ги прозивежда за масова употреба. Но , в замяна предлагам хубави книги, които може да помогнат.А, някои търсят просто Отговори. Осъзнали са, че някъде в живота им нещо се е объркало и вероятно и те имат Вина за това. Идват тук просто да поговорим. На тези хора помагам с най-голямо удоволствие, защото разбирам, че са порастнали, че са се научили да се вглеждат в нещата и до успеха им в следващото начинание има само една крачка, защото са извървели по-голямата част-признали са пред себе си, че някъде грешат. А, това е толкова трудно. Така започва Пътят на Мъдростта.- усмихна се той-Истината е, че малко от тези, които влизат в магазина събират смелост, да кажат какво им липсва.
-Защо?-учуди се тя.
-Защото тогава ще трябва да признаят пред себе си, че нещо не е наред или че нещо са разрушили, че не са мислили и действали правилно, когато е трябвало. А когато някой е в труден момент, това още повече наранява Егото и кара човекът да се чувства зле. На тези клиенти се помага най-трудно. Всъщност не може да им се помогне- самите те трябва да осъзнаят всичко това, да го приемат, да стане част от тях и след това да мислят само как да не допускат старите грешки пак, за да започнат да градят в живота си, а не обратното. Едва тогава , както на другите клиенти, ще мога да им помогна. А и те вече ще са разбрали най-важните неща и могат да се справят и сами. Имам такива клиенти-познаваме се отдавна и пред очите ми се промениха и сега животът им придоби нов смисъл. И с насмешка поглеждат назад към миналото си и старите си и поправени грешки... На тези хора продавам само книги, музика и цветя. Всъщност им ги подарявам. А повечето клиенти, които влизат за първи път, са с маска на лицето- усмихнати и стараейки се да оставят впечатлението, че всичко е наред и обикновено купуват други, незначителни неща, които, всъщност не им трябват.
-Защо продавате неща, за част от които знаете, че ще донесат само временна радост?-не можеше да разбере тя, защото и трябваше нещо много важно-Хубавите Мисли.
-Хора всякакви-едни са толкова отчаяни, че им трябва нещо хубаво и то спешно, други си харесват нещо, което макар и да знаят, че не е това , което им трябва, ще замести същественото, трети искат просто нещо ново, разнообразие, а четвърти влизат просто да побъбрят с мен и междувременно си харесват нещо ей така, да не излезнат с празни ръце...
-Аз искам точно това, от което имам нужда сега-Хубави Мисли.
-Да, Вие сте от трудните клиенти. Защото не зная дали ще мога да Ви зарадвам, но ми хрумна, че мога да Ви подаря едно Цвете.-каза той и се опита да сложи на лицето си онази лъчезарна усмивка, която имаше преди време. Със сигурност не успя, но поне беше искрен в желанието си да и помогне някак.
-Ха-ха, Цвете! Аз имам нужда от повече! Но все пак, благодаря. И какво е цветето?
-Слънчоглед.- погледна я изпитателно той.
-Вие се шегувате! Защо Слънчоглед?! Обикновено се подаряват Рози.-Малко разочаровано каза тя.
-Слънчогледът прилича на Слънцето. Когато го погледнете, той ще Ви накара да се усмихнете и кой знае, може да Ви даде някоя Хубава Мисъл - той не беше сигурен дали намери точните думи и дали изобщо ще я накара да се почувства по-добре. Отиде при цветята, избра най-хубавия Слънчоглед и и го подаде.
-Мерси. Красив е. – усмихна се тя, но все още очите и бяха тъжни.
Той вече знаеше със сигурност-тя, всъщност, беше загубила Любовта и търсеше точно нея. И понеже не вярваше, че пак ще я намери, се нуждаеше от Хубави Мисли. Но той не можеше в момента да и даде Любов- в магазина беше свършила, макар и онази временната и изкуствената, а и той, самият, я нямаше изобщо в момента-беше я загубил и търсеше Нова и Истинска, но не беше сигурен, че дори и да я срещне , ще я познае и разбере, защото още не се беше излекувал от Миналото и имаше Опасност да съсипе Настоящето. Затова не правеше нищо. И нямаше нищо, освен магазина, който продаваше Радост на другите.
-Имам идея- каза той. – мога да Ви предложа Разходка.
-Моля?
-Да, сега. Вижте какво хубаво слънце грее навън, а снегът е още пресен и пухкав. Хайде да се разходим. Ще затворя магазина и ще се пошляем безцелно по улиците.
-Хъм...не знам...просто така? А магазинът?..Може да дойде някой...-не беше сигурна как да постъпи тя и затова се опитваше да си спечели време. Беше изненадана.
-Да, затварям и излизаме. Ще се оставим на зимното слънце да ни погали, ще вървим по неотъпкания сняг, а може и да си направим снежен човек, ще позяпаме отминаващите хора и ще се опитваме да отгатваме Мислите им по Очите им или ще отидем в парка да погледаме лудуващите деца със шейните...
-Мислех да се прибера вкъщи...да почета нещо....всъщност... добре... хайде -учуди се тя на това , което каза. А, защо не?! –помисли си-Нима имаше нещо по-смислено, което да прави в празния и самотен неделен следобед?
-Изчакайте ме малко да затворя магазина и започваме нашето приключение.
-Не се запознахме, не знам Името Ви-каза тя.
-Ха-ха. Искате ли да поиграем на прякори? Нека не си казваме имена все още, а да се наречем такива, каквито се чувстваме в момента?
- Интересно..Добре. Аз съм Търсещата Хубави Мисли. Приятно ми е.- засмя се тя.
-Аз съм Продавачът на Радост.
- Е, Продавачо, чакам те отвън.
Той затвори магазина, мислейки си какви ги върши. Истината, призна той пред себе си, е че има нужда от някаква Лудост, от Чудо-такива, каквито не продаваше и не беше срещал скоро, и затова реши да я покани на разходка. Тя му харесваше, макар и да не знаеше все още защо. Но знаеше, че ще му е приятно да повърви и поговори с нея. Също така не се беше отказал и да и помогне някак. На себе си, също.
Отвън врабчета бяха накацали по снега. Чуруликаха и кълвяха намерени трохички. Когато го видяха, отлетяха, но наблизо-познаваха го-той ги хранеше. Но не познаваха Нея. Бяха го виждали сам. Той се засмя:
-Това са мои приятели.
-...И изглеждат щастливи-имат си Другарчета- замислено каза тя.
-Да, никога не са сами, идват по няколко. Животът им изглежда толкова простичък и лесен...а, може би-не?!
-На дървото пред моя прозорец има две гугутки. Идват от години. Появяват се есента и пролетта отлитат. Всеки път се чудя се дали ще ги видя пак...добре ли са...дават ми надежда, като ги гледам. Надежда и за мен...все са заедно...двете...гушкат се една в друга...в най-големите студове пак са там, на дървото, сгушени..Чувала съм, че гугутките правят двойки за цял живот.. Това лято дойдоха и си направиха гнездо -в най голямата буря и градушка. Беше ми тъжно, защото не знаех дали гнездото ще оцелее. И ако се разруши, дали ще си направят ново пак тук. А ,така ми се искаше...Преди години мислех да отсека това дърво-хвърляше много сянка и в стаята ми беше тъмно. Радвам се, че не го направих. Гнездото оцеля. След време забелязах, че има две яйчица. Не виждах добре от листата, но бях толкова радостна, когато след време видях две малки пиленца. Тогава също нямах Хубави Мисли, но като ги гледах , почувствах Надежда .
-Аз имам Барак вкъщи.
-Какво е това?
-Ха-ха. Порода кучета.Невероятно мили, умни и благородни създания. То ми е другарче.
-Аз имам Паячета.
-Ха-ха-ха. Не можеш да ги погалиш.
-Не мога. Но се радвам, че ги има. Направиха си паяжина. Предупредих ги да не навлизат в моята територия и аз няма да им преча. Добро съжителство. Притеснявах се, че като се появят малките паячета, ще стане ужас, но те някъде се пръснаха. А, съм чувала, че е хубаво да имаш паяче вкъщи-било на гости- усмихна се тя.
Странно, помисли си той, докато вървяха безцелно по хрупкавия сняг, толкова чисти изглеждаме всички, с толкова хубави мисли и толкова жадуваме за любов, радост, и търсим смисъла на съществуването си. Всъщност,какъв е Смисълът? Има ли един отговор за всички? И какво е лекарството? Има ли Панацея? Защо всички търсят хубави неща, а не ги намират. Знаят ли какво търсят точно? Даа, търсят различни неща, всеки за себе си...понякога са объркани, а понякога знаят точно, но винаги е трудно...или лесно...Я, стига съм мислил. Денят е толкова хубав. Всъщност, интересно ми е какво ли мисли в момента Търсещата Хубави Мисли?
Той не знаеше, че в този момент тя мислеше за Същите Неща.
Разхождаха се по улиците. После се озоваха в парка. Скитаха по алеите и се радваха на играещите деца и кучета, на хората, с които се разминаваха. Опитваха се да отгатнат как се чувстват другите. Повечето им се стуваха щастливи. Или поне в момента. Водеха разговор и за нещата, които обичаха да правят. Оказа се, че имат доста общи неща.Този обикновен неделен, снежен следобед беше по-различен от другите, толкова много неделни следобеди, които бяха изминали...
Чувствам се някак леко, помисли си Тя, сякаш можеше да полети в тази минута. Без никакви усилия. И за малко забрави, че търсеше Хубави Мисли. В този момент ги имаше. Тя ги беше намерила. Но се изплаши. Защото и лошите Мисли не си бяха отишли. А утре?-помисли си тя - утре е понеделник и пак ще трябва да търся....Нищо. Утре си е за утре. Ето на това Тя не можа да се научи-винаги мислеше за следващия ден. А, утрето е неясно за всички ни. Как да го измислим? Или защо да се тревожим? То не е дошло. Но тя го мислеше. Защото утре пак я чакаше баналното ежедневие-работа и после вкъщи...Вкъщи? Дом? Да, имаше го-голям, хубав, уютен. Но Празен! Това Дом ли е? Не беше видяла много радост в живота си. Никак даже. И затова искаше сега да вземе всичко, което и е липсвало. Не след двайсет години. А Сега! Все още беше хубава или поне така си мислеше. Мислеше си, че беше и добър човек-никога не беше причнявала зло някому. Или поне не умишлено. Помагала е когато може, на който има нужда, винаги е имала принципи, към които се е придържала безрезервно и какво ли още не...Но ! Тогава защо? Защо става така? Къде бърка? Или има Съдба? И никой не може да избяга от нея? Или не?-това е заблуда за тези, които се оставят на течението и избират винаги лесното? Ние ли ковем Съдбата и Живота си? Боже-неделя следобед е. Разхождам се с един непознат Продавач на Радост. И е хубаво. А, какви неща си мисля...Стига. Радвай се на момента, Момиче !. Но тя все още не знаеше как да се радва сега, без да мисли за неизвестното Утре. Сякаш, ако го мислеше, щеше да го направи по-хубаво. Глупости. Затова търсеше Хубави Мисли или Правилни Мисли...Обърка се. Знаеше само, че имаше нужда да вярва, че и утре ще е хубаво. Нуждаеше се. Душата и се жадуваше...За да се излекува от всичко лошо , което е белязало живота и. И е рязало парчета от Сърцето и...
Започна да се свечерява..така, неусетно и за двамата. Беше им хубаво и не разбраха кога е минал следобеда и е настъпила вечерта. Той я изпрати до тях.. Качвайки се по стълбите, тя си мечтаеше за уютното и меко легло, за да подреди Новите Мисли, които бяха нахлули в главата и.
Той, вървейки по улицата към дома си, мислеше дали не е време да спре да продава в магазина някои изкуствени, макар и лъскави неща. Нее, всеки сам за себе си намира Това, което му трябва. Само е въпрос на Време. За едни-повече, за други-по-малко. Дааа... както и да е. Сега се чувстваше добре...някак обнадежден...не знаеше точно защо. Но знаеше, че Търсещата Хубави Мисли има общо с това. Само се чудеше дали защото му беше симпатична или защото искаше да излекува нейната Душа, а това го разсейваше от мислите за самия него. Нямаше значение. Усмихваше се вървейки. Снегът блестеше под уличните лампи. А беше започнало да вали пак, но той забеляза чак сега. Снежинките се сипеха по русолявата му коса. Беше тихо, като в храм. Само снегът меко поскърцваше под краката му. Една от онези спокойни и вълшебни вечери, в които вярваш, че всичко ще бъде прекрасно и ти иде да си подсвиркваш. Ха-ха, той се усети, че в главата му натрапчиво зазвуча една мелодийка от детството. И после започна да се усмихва. Накрая да се смее с цяло гърло. Сети се, че в магазина никога не е предлагал Надежда. Само Вяра и то в малки количества. Наближи входа. Изкачи стълбите на един дъх. Отключи и когато влезе в студения си дом, той не му се стори нито студен, нито празен, нито неуютен (а все се канеше да започне голям ремонт..или поне да поосвежи стените за настроение). Отиде до кухнята, извади една бутилка вино и си сипа. Запали цигара .Сети се, че не е пушил цял следобед. Изтегна се на дивана, качи краката на масата и пусна телевизора. После размисли, загаси го и пусна радиото. Да, имаше нужда от музика. Сети се, че някъде имаше свещи. Откри ги. Нареди ги хаотично из хола и ги запали. Какво ли правеше тя в момента?-помисли си той -дали е успял поне малко да я накара да се усмихне? Знаеше отговора. Каза си “Наздраве”, послуша още малко музика от любимото си радио и си легна. Имаше хубава книга, която беше почнал да чете. Отвори я, но се отказа да чете, когато разбра, че стои на едно изречение от доста време. Задаваше си въпроси за Хубавите Мисли. Как се раждат, защо умират, какво ги кара да растат. Мислеше, че за първи път някой търсеше Хубави Мисли. Всички търсеха все друго, пак хубаво, но не и това. Каква беше Тя? Защо не поиска просто Любов или нещо друго, а именно Хубави Мисли? Те щяха ли да я отведат до това, което всъщност и липсваше? Защо избираше дългият път?А, може би беше порастнала Душа, която осъзнаваше, че за да получи всичко друго, трябва да даде нещо и да направи нещо хубаво първо тя? По нейния Начин. Знаеше само, че беше по-различна от другите...Той заспа с усмивка и спокойно. От доста време не му се беше случвало.
Тя лежеше в топлото и меко легло и гледаше тавана. Но не го виждаше. После погледна Слънчогледа, който Продавачът на Радост и подари. Беше го сложила близо до леглото си и така ,че да го вижда. Това жълто Цвете огряваше стаята и. Май понякога не трябва кой знае колко, за да си мислим Хубави Неща. Тя отвори книгата, която беше на нощното шкафче, но си даде сметка, че няма да може да чете. Нощта я пое в обятията си и за първи път от доста време , тя можа да заспи рано, спокойно и усмихната.
След два дни намина в магазина да го види. Побъбриха приятно. Той и подари диск с музика и я покани на разходка, този път в планината, в края на седмицата. Тя прие на драго сърце. Така започнаха да се срещат от време на време и си измисляха различни интересни неща или просто се разхождаха безцелно, или ходеха на кино... Той я запозна с някои от първите си клиенти в магазина, с които бяха станали приятели, така че ходеха и на гости и водеха интересни разговори, за нещата, които вълнуваха всеки от тях. Помагаха си взаимно. Гостуваха си взаимно. Тя винаги се радваше , когато му е на гости, защото той се беше научил да готви преди време и винаги я изненадваше с нещо интересно, което е замислил. Но винаги я чакаше да дойде и тогава започваше да кулинарства, като увличаше и нея в това занимание.. Вечерите винаги бяха приятни. Палеха си свещи на масата и къде ли не, слушаха любими песни, понякога ей така от нищо ставаха и започваха да танцуват. Обикновено той поемаше инициативата за някой блус. Тези вечери започнаха да стават все по-чести и вече се чувстваха много близки-бяха станали приятели, споделяха си, нуждаеха се един от друг, радваха се един на друг. Подаряваше и слънчогледи често. Така в дома и винаги грееше по едно слънчице. Тя почувства Щастието. Вече не търсеше Хубави Мисли. Имаше ги в изобилие. Всъщност сега имаше само такива. Лошите Мисли бяха погребани. Тя беше излекувана. И сега Летеше. Радваше се именно на ежедневието, на простичките неща, които правеха двамата-на сготвеното ястие, на срещата с приятели, на безцелните разходки. Поради една единствена причина-бяха двамата заедно. Правеха нещата заедно. Любовта витаеше навсякъде. Тя си даваше сметка, че точно това е търсила досега. И позна Щастието. Вече знаеше, че Той е човекът, с когото искаше Това Никога да не свършва.
Но, започна да настъпва промяна. На него всичко започва да му омръзва. Защото беше Ежедневие и вече не му се виждаше толкова хубаво. Вече и тя не му се виждаше толкова хубава, а обикновена. Нали все бяха заедно-просто започна да омръзва. Странно- помисли си той- нали точно това исках? Възможно ли е просто да съм човек, на който винаги всичко омръзва? И то, скоро. Може би има и друго? Не съм преживял още миналото си. И може би искам то да се върне? Това ли е? Какво е? Искам да показвам на другите да виждат правилно нещата. А аз виждам ли ги правилно? И знам ли точно какво искам? Всъщност знам- да бъда оставен да правя каквото искам, когато искам. Чакай! Аз ли съм човекът, който се опитваше да помогне на всички около мен и да раздавам радост? Да, същият съм. Но защо тогава Тя, която ми донесе толкова Радост, вече ми изглежда различна? И защо вече не изпитвам необходимост от нея? И защо вече не и се радвам така? И защо вече не правя същите неща, които правех доскоро? И защо поведението ми и отношението ми към се промени? Тя се промени. Започна да иска много от мен. И аз няма да и го дам. Защото не искам. Не съм готов.Тя сбърка, не аз. Аз няма какво да променям в себе си. Харесвам се такъв и това е. Точка. Сега не ми се мисли повече...А самотата, от която исках да избягам? Ооо, я стига. Искам да съм свободен. Или ще приеме това, че ще се виждаме, когато реша без обещания за нищо или да си ходи..Да, липсва ми от време на време. От време на време се чувствам и самотен. Но няма да променя нищо. Не ми трябват разни изнервящи, нови грижи за ежедневието и проблемите, свързани с нея. Нямам време и нерви и за деца. Пък и като започне да говори...говори. Липсвало и това, което било в началото. Ми, не може да бъде винаги , както в началото. Бил съм се държал студено сега. Стига. Имам си по-важни грижи. Магазинът ми отнема достатъчно време и трябва да помагам на толкова хора, Не може ли да разбере? И да ме остави на мира. Ангажименти, Жени...Аман. Или ме приемат такъв, или да си ходят, Няма да си губя времето, я. Искам да си живея по моя начин и точка. И ще си правя, каквото си искам.Само тежат тия работи...
Тя си събра малкото неща, които имаше при него. Не искаше да го прави, но се почувства изгонена, непотребна, необичана..... Той се промени. Вече не беше човекът, за който смяташе, че е най-хубавото нещо, което и се е случвало. Продавачът на Радост вече не се държеше добре с нея. Послъгваше я понякога, беше груб, изглеждаше безразличен и отегчен. Разредиха срещите по негово желание. Той постави условия-ще се виждат , когато иска, а през другото време е свободен да прави , каквото му доставя удоволствие. А уикендите, които изкарваха заедно и тя беше толкова щастлива? Няма ги-той си имал достатъчно грижи и ангажименти, за да ги губи с нея. Така каза. Боже, същият той, който искаше да е непрекъснато с нея, същият, който и казваше, че се плаши, когато не я намери в леглото до него. Същият, в чиито очи се четеше толкова любов...Какво стана? Тя сгреши-мислеше си, че това, което се случи между тях е достатъчно и той да си е дал сметка, че иска да е с нея винаги занапред. Мислеше, че и той, като нея се радва на всеки миг и иска всеки миг. Но не-омръзна му.Нали точно той раздаваше Радост на другите, учеше другите как да намират нещата, които ги правят щастливи и помагаше? Тогава защо той се промени точно, спрямо нея? Дали Любовта му си беше отишла?Нали беше най-близкият му човек? Беше объркана. Обидена. И наранена. Той съсипваше ! Той рушеше! Май причините бяха две-не беше се излекувал от миналото, само си мислеше, че е така. И всичко му омръзваше. А и не искаше разни нови грижи, около друг човек до него. Тя не разбираше това-на нея и доставяше удоволствие да се грижи за него, да правят нещата заедно. Всичко придобиваше смисъл, когато са заедно. Ежедневието не и тежеше. Но, най-обидена се чувстваше, за това че той вече се държеше различно с нея. Всичко беше различно. И точно такова, каквото не го искаше. Това ли е онзи , същият човек, който я накара да лети? Да, само че сега я свали на земята. И тя беше Тъжна. Много Тъжна. И си мислеше, че май няма смисъл, ако точно това е Неговата Същност-той едва ли занапред би бил различен, така и така беше разрушил красивото начало и не правеше опити да поправи нещата. Точно обратното. Вече не и беше приятел. Или мълчеше, или спореше с нея. Сякаш бяха повели битка за надмощие. Кому е нужно?- питаше се тя-нали Смисълът беше друг? Отново прекарваше много време в своя уютен и празен дом. Лошите Мисли се бяха върнали. Очите и пак бяха тъжни. И тя отново загуби Смисълът на Всичко. Не знаеше какво да прави. Затова не правеше нищо. Само мислеше. С надеждата да открие Правилният Отговор. Трябва да открия магазин , в който се продават Правилни Отговори-помисли си тя.- Също така трябва да потърся отново Хубави Мисли.. Обаче трябваше да признае пред себе си, че знаеше, че само Любовта ще и донесе Хубави Мисли. Питаше се дали тази любов, която беше намерила е Истинската? Не беше сигурна в отговора, защото, ако беше истинска, щеше ли Продавачът на Радост да постъпи така? Но се питаше и нещо друго важно-дали двамат ще могат да се справят? И дали и двамата го искат? Дали и двамата ще осъзнаят грешките , които са допуснали? Дали ще могат да поправят нещата и да намерят общ път? Дали любовта я има още и тя не зависи от това, което се случва или обратното? Именно на тези въпроси, търсеше Правилните Отговори. Тя все още не знаеше как да ги открие. А и си даваше сметка, че дори да има в някой магазин , те ще са произведени изкуствено и може повече да влошат нещата. Трябваше да ги намери сама. В себе си!Но се питаше и друго-дали Продавачът на Радост в този момент също търси Правилните Отговори? Не знаеше дали неговите Правилни Отговори ще са, като нейните. А, ако не са дали ще намерят синхрон? Дали и двамата ще направят усилие и след време ще се смеят на този момент от живота и връзката си, като си спомнят какви са ги вършили? Тя се засмя. Искаше и се да е така. Но сега не знаеше. Рахождаше се безцелно из стаята, поглеждаше през прозореца и се радваше на двете гугутки, които все така продължаха да идват на дървото и се сгушват една в друга. После поглеждаше вазата, която сега беше празна и нямаше Слънчоглед. И в стаята и не грееше Слънчице. Често вечер си палеше свещи и се пренасяше в мислите си при него. Спомняше си как готвеха, как всяка вечер си запалваха свещи, как гледаха телевизия или слушаха музика, или тя го гледаше как той ремонтира нещо, или преглежда някоя стока, която после ще пусне в магазина си. Или си говореха. Спомняше си и вечерите , когато танцуваха, а тя гледаше през прозореца отсрещните домове и се питаше дали другите виждат колко са щастливи двамата? Питаше се, дали и другите са щастливи, колкото тях? Искаше и се да е така. Тя , също искаше да дава Радост. Още повече, че в тия моменти, тя имаше толкова много от нея и щеше да стигне за целия свят. Натъжи се отново, защото това вече бяха само спомени-Продавачът на Радост и беше отнел Радостта. Не го беше направил нарочно. И не с лошо чувство. И всъщност, той не искаше да стане така Той не желаеше зло никому. Точно обратното.Но в този период от живота си и скаше различни неща от нейните.Тя беше сигурна, че и той сега нямаше радост. Но какво от това? Той търсеше Радостта в друго-може би самият той не знаеше още в какво-дали в нещо , което е имал и загубил или в нещо, което все още няма? Но най-тъжно и беше, защото тя намери Любовта и Радостта в Него, а той, в Нея не.Така си мислеше тя и се питаше Правилно ли Мисли? Тъсещата Хубави Мисли, все повече се нуждаеше от тях. И от Правилните Отговори. Но разбра, че в този момент трябваше най-вече Време. Именно Времето, щеше да донесе всичко, от което се нуждаеше-и Правилни Отговори, и Хубави Мисли, и Любовта. Всичко беше свързано. Тя, за себе си знаеше какво иска, но Трябваше и продавачът на Радост да разбере и осмисли за него си. А, може би той за себе си знаеше, а по-скоро търсеше начинът на Компромисът за него. Вероятно не е сигурен, че си заслужава? Тя дори за дори и за миг не си помисли да потърси Време в някой магазин, защото то беше неподвластно на имитация. Всъщност, почти нищо от нещата, които се продаваха в повечето магазини, не можеха да се имитират и произвеждат за масова употреба. Всеки сам, за себе си, трябваше да открие Начинът и да създаде тези важни неща, които осмислят живота му и да се даде сметка с какво може да направи Компромис. И с какво-не.
Пак беше зимен и слънчев неделен следобед. Продавачът на Радост стоеше в магазичнчето си. Макар и сега да имаше Свободата, която искаше, очите му бяха тъжни. Искаше някой да влезне , за да си побъбрят. Той продължаваше да търси за себе си Правилните Отговори и междувременно се чувстваше много самотен.И все още не се е излекувал от миналото си. Питаше се кое е по-добре-да има свобода , да прави каквото иска и когато иска,без излишни грижи и съобразяване с някой друг до него, и да бъде самотен? Или да има Любовта, но с всичките и последствия , грижи, усилия и отговорности? Не можеше да реши. Защото искаше любов, но без грижи около нея, и Свобода. А, не ставаше. Нито един път не се получи. А не знаеше дали просто всичко не е въпрос на различни състояния и периоди в живота. Веднъж искаме едно, после друго. В зависимост това, което сме преживели в даден момент и какво имаме, започваме да искаме другото.....Гледаше през витрината врабчетата, които все така чуруликаха и се бореха в снега. Усмихна се. Все някога ще се намеря-помисли си той-жалко, че не мога да имам всичко, така, както го искам в даден момент. Изгоних Любовта, защото сега не исках Грижи и всички последствия, които носи тя. Странно, до скоро търсех точно нея, защото бях самотен и свободен, но пък нищо не ме радваше и бях тъжен. Стига...сега ще влезне някой и ще побъбрим, а довечера ще послушам музика вкъщи и ще си сготвя нещо вкусно, ще погледам телевизия и ще си сипя едно питие. И няма кой да изискава от мен каквото и да било, да ми създава излишни грижи и да ми вземе Свободата. Да. Никак не е зле. А като му дойде времето и поискам обратното-ще му мисля. Всъщност, дали всичко, което мисля, не е въпрос на Настройка?Ако се настроя да виждам нещата по друг начин , може би ще се получи? А, именно да се радвам на всичко, което имам сега и съм искал доскоро, и това да ми носи най-голямото удоволствие? Но това е най-трудното. Аз показвах на клиентите си къде бъркат понякога, но за себе си, на този етап, не мисля, че греша в каквото и да било.Трябва ми още Време. Влезна клиент. Търсеше книга. Продавачът се зарадва-сега ще си поприказваме и ще се разсея-помисли си той. Но на клиента не му се приказваше-попита за книгата, нямаше я. Направи му впечатление, че продавачът има тъжен и замислен поглед, въпреки усмивката, която беше сложил на лицето си. Даа, ето един самотен човек, но сега нямам време за приказки. И излезна бързо от магазина. Продавачът се натъжи, но после се успокои, че ще влезне някой друг. Надяваше се на това. Но никой не дойде. Вечерта затвори магазина, прибра се вкъщи и направи всичко, което беше решил, Но нищо не помогна. Радваше се на свободата си, но се чувстваше толкова самотен. Тя му липсваше от време на време-Търсещата хубави мисли. Господи, колко много се чувстваше самотен. Задушаваше се от това усещане.
През същия този неделен , снежен следобед, тя стоеше вкъщи и гледаше отново дървото през прозореца и двете гугутки. Можеше да се разходи навън-беше красиво-пак валеше сняг. Но нямаше желание. Слушаше музика, но не я чуваше. Поговори с приятели по телефона, но някак вяло и бързаше да приключи разговорите. Опита се да чете, не се получи. Отиде до прозореца и погледна в една саксия. Беше засадила слънчогледи, но те не растяха добре-трябваше им нова, по-хранителна почва. Чудеше се какво да направи, за да се разсее от Лошите Мисли. Но нищо не и се правеше и нищо не я радваше. Защото беше загубила Любовта и Смисълът на всичко, което я правеше щастлива. Защото тя винаги е знаела какво иска и то е било едно и също през годините-Любовта. Онази. Голямата.Истинската. И Приятелството, и Споделеността, и Отдадеността...А в момента на техни места се бяха настанили трите и най-омразни неща-Самотата, Празнотата и Тъгата Мислеше непрекъснато и за Грешките си. Гледаше часовника през петнайсет минути с надеждата да са минали един-два часа от този следобед и разочаровано осъзнаваше, че са минали точно петнайсет минути. Беше станала рано. Винаги, когато е оставала сама, е губела и съня си, а иначе обичаше да си поспива повече. Каза си, ще взема да легна и да почета нещо, може пък и да успея да заспя, така ще мине още време от Празнотата. Успя да почете и поспи. Но когато се събуди , пак и стана тъжно. Беше минал само час и половина. А се надяваше да загуби поне три, но уви. Някак избута този ужасно дълъг и тъжен следобед. Вечерта реши, че ще изгледа няколко филма. Така и направи. Само че през много малко от времето успяваше да се съсредоточи върху това, което гледаше. Искаше и се Той да е до нея. Представяше си как всеки от тях се е справил със себе си и са започнали да вървят заедно ръка за ръка отново по Пътя, който бяха поели в Началото. Но сега стаята беше празна и тя седеше на дивана и с празен поглед гледаше екрана на телевизора. Още не е дошло Времето-помисли си. Ако Продавачът на Радост я обичаше истински, те имаха общ Път. И щяха да намерят Начинът. Колкото и да е трудно. Но щяха да знаят, че всички Усилия са си Стрували. Рано е за Правилен Отговор. Отчаяно се нуждаеше от Хубави Мисли. Поне това-каза си. А, един Слънчоглед във вазата сега, щеше да огрее стаята. Но! Нямаше.
Дали Търсещата Хубави Мисли и Продавачът на Радост щяха да успеят да намерят Общ Път и да познаят пак Щастието и Любовта? Те още се бореха всеки сам със себе си и поотделно трябваше да извървят пътя навътре в Умът, Сърцето и Душата си, за да си отговорят. Когато дойде Времето, ще разберат Правилните Отговори.
Колко е трудно да Запазим това, което имаме, защото спираме да го ценим, когато вече е станало част от нас и ни съпътства в ежедневието. И колко лесно го съсипваме.А толкова силно сме го желаели, преди да сме го имали. Нуждаем се от Мъдрост, за да осъзнаем това. От Сила, за да признаем пред себе си грешките. От Вяра , Постоянство и Старание, за да не ги допускаме отново . От Ежедневни Усилия, за да ценим, грижим, пазим и се радваме на това, което сме намерили.А Любовта трябва да я имаме през цялото това време, за да успеем във всичко. И със Сърцето и Умовете ни, ще разберем, че и без Лъскавина, през годините, това е пак същото онова Важно Нещо, което ни е радвало и карало да летим в началото. Всъщност, не. Не е Нещо, а Някой! И усилията, които полагаме, трябва да спрат да ни се струват като тежест, а да ни носят Радост! Едва тогава ще сме познали Истинското Щастие и Истинската Любов. И ще знаем Правилните Отговори.
На всички Души, които искат да се намерят и търсят Начинът .
20 декември 2009г.
Ками
|
Публикувано на 18-01-2010 @ 14:22:41 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.04
Гласове: 25
|
|
|
|
