| Основи на социалистическото производство |
 Demonwind написа
Почти 21 години изминаха от първата и последна ученическа бригада в живота ми. В края на май 1989 г. целия випуск (тъкмо завършвахме 9 клас) ни натовариха на влака за Червен бряг и след кратко пътуване се озовахме в Луковит, където щяхме да работим в местния консервен комбинат.
Набързо ни настаниха в общежитията, специално пригодени явно за такива като нас — там може би също така за първи и последен път момичетата от випуска разбраха що е то казарма, казармени условия на живот и имат ли те почва в битието на нежния пол. Момчетата пък за първи път видяхме това, което ни предстоеше след някоя и друга година в редиците на (на)родната армия.
Комбинатът представляваше голям опушен завод, където всеки ден се изсипваха тонове череши и ягоди (тогава им беше сезона), които се трансформираха начаса в конфитюри (ягодите) и компоти (черешите). При направата на гореспоменатите субстанции не беше изключено попадането на гризач в буркана с компот или бидона с разкашкана конфитюрна заготовка, но това беше част от работата и на никого не правеше впечатление. Даже един съученик от съседния клас попрекали една вечер с шльокавицата и на другия ден най-демонстративно се изпика на лентата с компотите, преди да ги затворят. Готовите буркани с компоти слагахме в едни огромни кафези, които се пускаха в силози с вряла вода, за да се стерилизират. Още тогава се чудех колко ли хора пият отвара от сварен плъх или мишок вместо компот от череши или пък урината на оня вагабонтин. За превозването на огромните кафези отговаряше един циганин, който даваше по литър ракия за ... два гумени ботуша капачки за буркани (тогава кризата удари именно тази ценна суровина за социалистическото домакинство). Ракията се оказа непроверен и непречистен първак и само факта, че пиехме по глътка за да се правим на интересни, ни спаси от слепота или еднопосочен билет за среща със Свети Петър.
В средата на работния срок се чуха слухове, че през август сме щели пак да ходим на бригада, есенна. Тази новина ни дойде като допинг, понеже всички залагахме не толкова на работата, а по-скоро на купона. Купон, сякаш излязъл от филмите на Братя Мормареви — почти без алкохол (само за келешлък от наша страна), с малко повечко цигари (за келешлък от страна предимно на мадамите), много музика, танци и пубертетски флиртове под звуците на "Пръстенът и короната" на Manowar или "No Time to Loose" на Accept, забежки и ... чат-пат нещо друго. (Не искам да си представям какво би станало днес, ако на такова мероприятие бъде закаран завършващ 9 клас випуск — въртят ми се образи на заглавия от първа страница на национални всекидневници, гласящи неща от рода на: "Масово алкохолно отравяне на ученици препълни токсикологията на болницата в гр. Х", "Непълнолетни пияници кандидатстват за книгата на рекордите Гинес след рекордно количество погълната бира от същата марка" и др. подобни, а сутрешните блокове излъчват репортажи на живо, показващи повръщащи пубертети, придобили различен от естествения телесен цвят на кожата вследствие алкохолна (а може и наркотична или медикаментозна, макар че хапчеядите вече са рядкост) интоксикация.)
Но да се върнем на милите спомени от бригадирското време. Безгрижието ни беше обзело напълно, предстоеше ваканция, а после — отново купон преди дългите учебни дни. Есенната бригада се предвиждаше да бъде в Разград. Не знаехме дали пак ще прави консерви или компоти или ще берем плодове и зеленчуци. Една седмица преди края на бригадата обаче по телевизията съобщиха лошите новини. Започваше "голямата екскурзия" на българомохамеданите от Делиормана и Родопите, породена от гражданското неподчинение на населението в тези райони, вследствие промяната на имената от турски на български има-няма 5 години преди това. Родителите ни бяха уплашени, носеха се слухове за гражданска война, убити жени и деца, хеликоптери, ръсещи напалм и ракетни снаряди върху чалмите и фереджетата по площадите... По това време беше излязъл и "Взвод" на Оливър Стоун, което в комплект с незабравимото парче War Ensemble на Slayer ни караше да изпадаме във възторг, асоциирайки зверствата над невинни виетнамци във филма с тези, които може би се случваха на българомохамеданите няколкостотин километра на изток. На тези години не осъзнавахме, че тези, които са живи за изгаряне, пият уискито си някъде на топло и сигурно, хвърляйки невинни хора за пушечно месо с една единствена цел — власт и пари.
Родителите ни, разбира се, скочиха срещу идеята за бригада в размирния тогава район, а училищното настоятелство прие аргументите им, като обаче постави едно условие — всеки гимназист трябва да представи наесен документ, че е работил в продължение на 1 месец в някой български завод, по избор.
Майка ми, лека й пръст, тогава работеше в реномирано столично ведомство, опериращо в областта на енергетиката, така че решението беше взето веднага — намира ми работа в някой от цеховете и въпросът се решава по възможно най-добрия начин.
От малък обичах да си играя из това предприятие. И сега усещам мирисът на машинно масло в трансформаторния цех, а пред очите ми са огромните камиони KAELBLE и още по-грамадния FAUN, които теглеха ремаркетата с тежките трансформатори из цялата страна. Много обичах да се возя в електрокара на Бай Васо Електрокариста, който не изтрезняваше никога, а накрая почина напълно трезвен, задавен от парче локум, или в УАЗ-ката на Бай КоцЕ Патицата, който "преподаваше" уроци по попържане на целия завод.
И така, в началото на август моя милост започна работа при шлосерите. Шефът на цеха беше личен приятел на семейството ни, готин човек, носещ на майтап и пиене. Работата се състоеше в преработването на метални елементи, най-често тръби, които огъвахме на една специална машина (и на която, като най-безопасна, ми разрешаваха да работя предвид огромното ми любопитство и желание за работа).
В цеха работеха две видни личности — краниста Киро, мъж на готвачката, на когото викаха Кириленко, и приятеля му шлосер Петрушин, на галено Перо. Двамата спокойно можеха да бъдат взети на щат в който и да е винпром, с цел популяризиране на продукцията му. Обаче те си имаха свой, собствен винпром — и единия, и другия, бяха от село, където имаха доста сливови дръвчета, а и лози, така че наесен в мазетата им постъпваше твърдо гориво за поне една година напред. Пиеше се на разменни начала — единия път носи Перо от неговото, на следващия ден Киро. И задължително от сутринта. Шефът на смяната, Кольо, беше млад и отговорен човек, който държеше изкъсо двамата сараоши, обаче от време на време те успяваха да му влезнат под кожата и белята ставаше. Така се случи и през един августовски ден, в средата на моя трудов стаж в предприятието.
Денят беше обещаващ от сутринта. Небето беше чисто като над либийската пустиня, топлият вятър полъхваше лекичко, галейки обонянието с мириса на прясно окосената трева от междублоковите пространства. С майка ми тръгнахме рано — работата започваше в 7 часа сутринта, включително и за счетоводителите (каквато всъщност беше тя). На входа си пожелахме "приятна работа" и всеки пое пътя към работното си място.
Влизайки в цеха, ме посрещна необичайна тишина, прорязвана от приглушени мъжки гласове от дъното на помещението. Когато стигнах дотам, видях целия екип, начело с Кольо, седнали в 7 сутринта на маса, отрупана с ядене и ... литри домашна скоросмъртница. Киро имаше рожден ден, а това беше удобен повод добрия шеф Кольо да бъде подхлъзнат. Посрещнаха ме в приповдигнато настроение, като ми казаха, че днес за мен е почивен ден, и ми дадоха да пийна една глътка "за здравето на рожденика". Тогава още не бях посветен във великата тайна на Алкохола (освен, че се правех на пиян след две-три бири, за да се покажа интересен пред мадамите в класа), та глътката прогори гърлото ми като сярна киселина войнишки ботуш. Оцъклих се като космонавт, на който се е спукал шлема в безвъздушно пространство, почервенях като септемврийски домат, а ония веднага ми дадоха едно шише с вода, за да прокарам огнената вода. Топлината се пренесе в хранопровода, а оттам в стомаха ми. Стана ми някак си приятно и леко. Още тогава усещах, че ми предстои скорошно дългогодишно изследване на новото измерение (това на спиртните напитки) и ми стана доста интересно. Само че още не беше дошло времето за това пътуване.
През целия ден се разхождах на воля из завода, а следобеда си тръгнах заедно с майка ми. На другия ден бях на "поста" си както обикновено. Само че нещо не беше наред и това се усещаше със самото влизане в цеха. Шефът на цеха беше като черен облак и ме поздрави с половин уста (никога досега не се беше държал така, явно му беше доста натопорчено), началникът на смяната Кольо беше увесил нос и дори не промълви едно "Добрутро". Останалите липсваха. Аз седнах на пейката до машината за тръбите и зачаках. Чаках дълго — може би час и половина, ако не и два. По едно време гледам — носи се шефа на цеха, забързан и все така черен. Идва при мен и ми вика, ама тоя път по-любезно:
— Ти тоя кран карал ли си го бе? — и ми посочи порталния кран на площадката пред цеха.
— Качвал съм се и съм гледал как става — викам му и ме сърбят ръцете, предусещайки как ще ми се отвори парашута да подкарам чудовището. Обаче отвътре ме тресе, че по принцип беше забранено да се катерят външни хора, камо ли дечурлига по крановете, ама нали Кириленко беше душа човек, та не можеше да удържи ентусиазма ми.
— До две минути да си горе и готов за работа — изстреля шефа.
— Ама нали Киро ... — опитах се да продължа беседата.
— Не ми говори за Киро, че кирилица ше го фане ако ми се поЯви! — отряза ме грубо началството.
Няма как, яхнах се на крана. Понеже се бях качвал не един път, та знаех всичко — Кириленко се оказа добър учител — откъде се пуска захранването, как да движа машината по релсите, как да вдигам и спускам товар и т.н.
След като разтовариха с моята безценна помощ цял ТИР с тръби (работата мина брилянтно, без нито един инцидент, само дето долу всичко живо беше намръщено и навъсено до немай къде), началника все, че малко позачерви бузите и стана по-разговорлив. Тогава ми стана ясно и какво всъщност се беше случило и довело до тази атмосфера.
Както вече споменах, още от сутринта компанията се беше подкарала с първак и тлъсти мезета (нищо, че подобна комбинация подхожда повече на времето през декември, отколкото през август). Към обяд Киро и Петрушин вече били на Мелмак, което обаче не им попречило да продължат да се наливат с ракия. В края на работния ден всеки поел по пътя си. Киро обаче стигнал до оградата на завода, където паднал в несвяст и заспал. Петрушин от четири метра отворен портал уцелил къщичката на пазача, където влязъл с досветлинна скорост и успял да изпотроши де що му падне (не че е буйствал, просто не е могъл да се задържи на краката си, което го е накарало да се върти като пумпал и да се удря в стени и предмети, помитайки всичко по пътя си), преди да се стовари на канапето на пазача и да се пренесе в обятията на Морфей. Никой и нищо не могли да го събудят, така че Перо останал да прави "компания" на пазача през цялата нощ. Киро така и не могли да го открият. Сутринта рано-рано, още преди да дойде смяната, плачещата готвачка отишла в цеха да си търси благоверния (тогава GSM беше още непознато дори в научнофантастичните романи понятие, а домашния телефон беше лукс, който не всеки можеше да си позволи). Шефът на цеха сериозно се изплашил, понеже знаел в какъв каяфет си тръгнали двамата непрокопсаници предната вечер. Идилията била пълна — готвачката плачела, шефът кършел ръце и я успокоявал, че всичко ще е наред, когато не щеш ли, пред цеха поникнал Кириленко с подута пиянска физиономия, усмихнал се заговорнически на смаяния си началник и издал заповед на жена си:
— Кво си ревнала ма, оди ми донеси една бира от стола, че изгорех!
Готвачката бързо се окопитила и тръгнала на бърз ход към цеха, без да каже дума. Върнала се след две-три минути, обаче не носела бира, а голям кухненски черпак, с който подпукала малокалибрената си половинка. Оня побягнал панически, ама пусти махмурлук, та краката му отказали още на десетия метър, където бил настигнат и довършен от чумата. След уестърна готвачката победоносно хванала мъжлето си за яката и го повлякла към стола — там имаше стая за персонала, където имаше и легло — да легне мъжлето й, поне да не се излагат пред хората. Това обаче бил малкия дявол.
Идвайки на работа сутринта, заместник-директора на предприятието открил полумъртвия Петрушин в къщичката на пазача.
— Какво прави тук този работник? — попитало началството.
Пазачът започнал да кърши ръце и да се чуди какво да отговори:
— Ами това е Петрушин от шлосерния, другарю заместник-директор, стана му лошо и малко легна.
— Как така лошо? Че лекар няма ли в това предприятие? — нещо недоумявал шефа.
— Ами още не е дошла докторката... — смутолевил пазача.
— Я да видя — шефът бил на принципа "око да види, ръка да пипне" — и без повече обяснения влетял в помещението, където миришело на пет винпрома, в комбинация с непрани от няколко седмици чорапи.
— Що лъжеш бе, тоя е пиян на мотика! — развикал се заместника.
— Ами аз ... как да кажа... — заувъртал горкия пазач.
— Дойде ли лекарката, да идва веднага при мен! И го завий тоя да не го види директора, че на всички лошо ни се пише! — разпоредил заместник-шефа.
Лекарката дошла след няколко минути, а след още няколко вкарала в задника на Перо дебела игла с някакъв серум, от който се предполагало, че ще изтрезнее. Така и станало — Петрушин се осеферил, а пазачът с наведена глава му съобщил да се яви на "аудиенция" при заместник-директора. На оня и без това му било чоглаво достатъчно, та му било все едно къде ще го пратят — ако ще и в доменната пещ.
Заместник-директорът изпъдил Петрушин веднага да ходи и да се съвзема в домашни условия, а липсата му веднага била оформена като болничен, и то за цели три дни. Киро бил подведен по същия член, обаче там в ролята на ходатай се явила жена му, готвачката, без това да стига до ушите на висшето ръководство. Късметът в цялата дандания бил, че директорът по принцип идвал по-късно на работа, и то с кола, та нямало опасност дори да дойде да погледне и да види полутечния Перо на канапето на пазача.
Готвачката даже уредила и превоз за двамата хубостници, че и без това били съседи — Киро и жена му живеели в Костинброд, а Петрушин — във Волуяк.
От цялата история аз бях най-доволен — сбъдна се мечтата ми (за първи и последен път) да карам кран, и то да вдигам и свалям товари с него. Все пак, разтоварихме камион, дошъл чак от Видин и гонещ график.
Дълги години след това осъзнах как се работеше по онези времена. Шефът на цеха отчете пред директора работата като отлично свършена, мен дори ме наградиха с някой лев повече, за гордост на мен и майка ми, която така и не разбра за сакатлъка. Някога баща ми казваше, че в България се работи под мотото "те ни лъжат, че ни плащат, ние пък ги лъжем, че работим". Отначало не разбирах тези думи, но после, когато си спомних случката в онзи летен ден, осъзнах, че това е било точно така. И за съжаление е така и до ден днешен, което води надолу цялата ни действителност по низходящата спирала на деградацията.
Последното, което чух за Кириленко, беше, че наквасен паднал от покрива на къщата си и останал парализиран (все пак, най-важния орган — устата му , поглъщаща "все, що горить", била незасегната). След тези дни в цеха повече никога не видях Петрушин. Дано да е жив и здрав, макар вече много възрастен, и да надига домашната си скоросмъртница сред чистата природа на родния си край. Майка ми се пенсионира малко след това и предприятието остана в спомените ми, част от които днес предавам на вас с този разказ. Спомени, в които завинаги ще остане лятото на 1989 г. с бригадата в Луковит и слънчевия августовски ден в завода...
|
Публикувано на 25-01-2010 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.48
Гласове: 35
|
|
|
|
