| Размисли и страсти |
 Demonwind написа
Анонимен колега ни припомни, че само преди дни беше националния празник на България — 3 март. На базата на неговото/нейното послание бих искал да направя (сравнително) кратък разбор що е то национален празник и има ли той почва у нас.
Из целия свят националните празници на държавите (с някои изключения) са се превърнали отдавна в поводи за преяждане, препиване, или да кажем дори безцелно лежане и гледане на телевизия, придружени от обилно тъпчене с разнородна генно модифицирана храна (особено силно последното важи за т.нар. "развити западни общества"). Лично аз не мога (в момента) да се сетя за една държава, която чества национален празник на датата на основаването си. За САЩ или Австралия например не говоря — изкуствено създадените държави честват националните си празници на датата на обявяването на независимостта от империята-майка.
Ние, българите, подобно на французите, имаме много национални празници — кеф ти 3 март, кеф ти 1 май, кеф ти Гергьовден, кеф ти 6 септември, кеф ти 22 септември, кеф ти 1 ноември. За Нова Година, Коледа или Великден няма защо да споменавам.
Когато бях дете, официален празник (освен 3 март) беше и 9 септември. Всъщност това бяха май единствените празници (заедно с 1 май), когато родителите ни ходеха на манифестация. Празникът на славянската писменост (защо ли все още я наричат славянска, когато почти всички славянски народи без нас, руснаците и македонците, са сменили кирилицата с маймуница) пък беше повод ние, учениците, да излезем и манифестираме. И до днес не намирам смисъл в тези манифестации, където стадото минаваше групово, под зоркото око на "пастирите", на показ пред "бащите" на народа — тези, от които зависеше де факто физическото ни и духовно оцеляване. Още помня чичковците, махащи ни от балкона на Мавзолея (който така и не посетих никога — просто не ме привличаше идеята на ходя да видя една мумия, било то и на прочут българин). Помня и песничката, в която пеехме, че "гордо знаме ни е Ботев, пръв учител — Димитров". После някои започнаха да пишат, че Ботев всъщност е убит при пиянска свада от свои, а Димитров е бил пропаднал алкохолик, който е близал задника на Сталин.
Тук ще си позволя малко отклонение. Никой не може да каже със сигурност дали Ботев е убит след зверско напиване със своите четници, но едно е сигурно — оставил е неугасваща следа в българската история със своята поезия и несломим дух на истински патриот. Следа, каквато няма да остави един Карамански например (убит именно при пиянска свада от свой приближен), каквато никой след Ботев и Левски не е оставял. Искрено се отвратих, че някой истински българин може да напише такива редове. Но вече живеем в демокрация и всеки може да си пише каквото си иска и където иска. Отговорност така и не се търси — Ботев отдавна е мъртъв, а повечето от хората, имащи за цел да бранят паметта му, свързват името му с това на изчезнал наскоро футболен отбор от града под Тепетата... Така и за Димитров — ако е трябвало да сервилничи на Сталин, го е правил, защото просто друг изход не имало (нека си спомним Стамболийски и строшената писалка), но едно е истина — защитил е името на България пред света, когато е бил обвинен от нацистите за подпалвач на Райстага. Сам човек (научил немски сам в затвора до степен да се защитава сам) срещу една от най-могъщите империи на 20 век. И е спечелил. Днес никой не може да обвини България, че е подпалила Райхстага. Но може да обвини държавата ни, че е заразила със СПИН 400 невръстни либийски деца. Цели седем души, с подкрепата на целия свят, не можаха да очистят срама от България, а за капак, когато си дойдоха, натрапиха съмнителните си противни особи на целия народ, който плати стотици милиони за освобождаването им (това беше дълга на Либия към нас, опростен заради нашите "мъченици", които всъщност все още са осъдени престъпници). Димитров не е нарушил законите на Хитлерова Германия, за разлика от нашите "медици", ударили го през просото в чуждата държава.
Но, стига толкова с разсъжденията на тема "велики българи", а нека се върнем на "доброто старо" време. Девети септември. Само седмица преди началото на новата учебна година. Почивката на море (за разлика от сега, почти всеки можеше да си я позволи) току-що беше останала в историята. Като деца играехме футбол (по онези времена детската порнография беше непознат термин за нас, а футболът беше истински, с истинска топка, а не поредната версия на FIFA или UEFA на Playstation или домашния компютър, купен с цената на непосилен борч от гърчещите се в безпаричие родители на невръстното им "генийче", само и само да не расте "като тях, в недоимък"), а над главите ни минаваха изтребителите на българската армия. Много изтребители. И хеликоптери също. Изтребители, а след тях и изтребители-бомбардировачи. Последните бяха по-малко на брой, но за сметка на това ги имаше. Всички дечурлига гледахме в захлас и тайничко си мечтаехме един ден и ние да полетим с такава машина, сами с нея в безбрежното небе.
Самият Девети беше неописуем празник, съпоставим може би в момента с военните паради на Червения площад или Тянанмън. Не подкрепям самата дата, говоря за обстановката.
След това всичко рухна. Девети септември (както всъщност и трябваше) беше навеки отречен, а неговото място заеха други, много по-важни дати.
Трети март започна да се празнува все по-пищно, както и подобава. Само че, опиянени от победата над тиранията, мачкала ни цели 500 години, и досега не вникваме по-дълбоко зад подвига на българските и руските войни, паднали за свободата на държавата ни. Тези, които са пролели кръвта си на паметния връх, може би не са знаели (а оцелелите никога и не са узнали) какво всъщност се е криело зад обявяването на война от Русия на Турция. Тогава може би нито едните, нито другите, са знаели значението на думичката "геополитика", но шестото чувство в тях е биело именно натам. Кръстопът, през който минават страшно много пътища. Връзката между два континента. България. Който я държи (по възможност разделена и несигурна), държи ключът към много богатства. Така и става впоследствие. Българи и руснаци се прегръщат, изгонили турците от изконните български земи, а "великите сили", на топло и сигурно място, чертаят съдбата на малката, но велика някога държава.
Много пъти съм се питал — защо държавата, която е била съизмерима с най-големите европейски империи, е допуснала да стигне до такова дъно през вековете? Защо потомците на Симеон Велики са превърнали Златния век в пепел? Нима 200 години византийско робство са ни променили до степен да застанем едни срещу други? Дали, ако бяхме заедно, нямаше да натикаме турците обратно там, откъдето са дошли, а останалите европейски държави да ни има респект и да говорят с нас като с равни?
И досега се питам — дали наистина сме свободни? Дали имаме самочувствието на истински европейци, на потомци на велика нация?
Дълго лелеяният от нас Европейски съюз предвижда в близките 50 години да приобщи в границите си десетки милиони негри от Африка. Лошо няма — предвид уродливостта на доста "стари" нации, ще бъде добре освежаването на генофонда. Но дали ще е добре, ако тези негри лежат по цял ден и лапат социални помощи? Със сигурност не. България (засега) не дава индикации за солидарност със Съюза по този въпрос. Защото ако даде, това вече ще бъде краят. Кой тогава ще ни освободи от мързеливите чернилки и крадливите цигани? Отново руснаците? Или пък турците? Кой ден тогава ще ни бъде национален празник?
След 10 ноември си мислех, че той ще се превърне в новия Девети септември, но не би. Този ден се превърна в един паметник на нещо, градено цели 45 години и разрушено само за две-три след това. Напълно и до основи, вместо просто да бъде прочистено от плявата и надградено (единствено и само) с положителния опит на западните общества.
Хубаво нещо са празниците. На празник човек се весели и си пожелава хубаво бъдеще. За себе си, своите деца и внуци, за техните деца и внуци и така во веки веков... Но е хубаво, преди да се заемем с квадратните бутилки и яденето, купено с последните стотинки на мижавата заплата, да се запитаме какво именно са празниците и защо сега именно ние имаме повод да празнуваме. Какво ще оставим ние на нашите наследници? Ботев, Левски и другите са ни оставили 3 март, след тях други велики българи са ни оставили 6 и 22 септември. "Комунистите" ни оставиха 9 септември (макар и вече отречен, но несъмнено останал завинаги в историята). Ние не успяхме да оставим нито една дата. Кога ще е Нашия 3 март, Нашия 9 септември, Денят на Нашата независимост? На всеки четири години очите на масите са вперени в поредния месия, обещал да свали звездите за народа си, сваляйки впоследствие и последната риза от гърба му. И така до следващия, който ще обещае да я върне обратно, сваляйки обаче вече и гащите. И народа отново гласува. Повечето ей така, за ташак. Да, обаче старата поговорка гласи, че ташак на гол задник си е чисто и просто ебане...
|
Публикувано на 22-03-2010 @ 00:00:00 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.37
Гласове: 24
|
|
|
|
