| Закодирана смърт |
 AsAboveSoBelow написа
По странно стечение на неведомите житейски обстоятелства, аз се озовах в затвора в най-незавидното положение, в което съм бил за целия си несъдържателен живот.
По странно стечение на неведомите житейски обстоятелства, аз се озовах в затвора в най-незавидното положение, в което съм бил за целия си несъдържателен живот. Навярно нямаше да съм там, ако не бях обвинен в убийство, което не съм извършил. Нека само не забравям да отбележа заслугата на една суеверна глупачка, благодарение на която бях попаднал под подозрение, а по-късно бях и признат за виновен, за престъпление, което смятам да повторя - не съм извършил! Сега ще обясня за пореден път, какво се случи и нека още отначалото да се знае, че нямам никаква идея кой подяволи или защо уби Патрик Думсор.
Историята ми започва в един дъждовен петък на 17 Май, 1984 година, в родния Манчестър. Днес Патрик Думсор - мой колега - щеше да умре. Работехме заедно в частната банка на уважавания господин Роланд Щрьомберг и по време на злощастната случка имахме почивен ден и се намирахме у нас, като трескаво обсъждахме една финансова неуредност, която бях допуснал по чиста случайност и която неуредност можеше да ме тикне зад решетките за банкова измама, ако не се оправеше преди някой да забележи. След часове на оживен диалог и безброй изписани със сметки листове хартия, ние решихме да починем малко, като единия щеше да почине повече от другия. Няколко събития, за които ще обясня, се преплетоха и дадоха резултата, в който Патрик Думсор се строполи на пода, и при все че се опитвах да му помогна, той повече не стана.
След като приключих със сърдечния масаж (който мисля, че дори не извърших правилно поради острата липса на практика) аз се стъписах и се зачудих какво да правя. В смърта му нямаше никаква логика - до преди пет минути говорехме съвсем нормално и нямаше никакви индикации, че не му е добре, а сега просто си лежеше бездихаен. До колкото знаех той не беше болен от нищо и за това преди да позвъня на линейка, аз седнах да умувам, защо подяволите умря така внезапно. Не знам до колко ми бе чиста мисълта след случката, но не ми трябваха много усилия и детективски похвати за да свържа фактите - Думсор изпи една чаша бърбън и това беше последното нещо, което стори в живота си. Изтръпвам само като се замисля, че след дописването на последната сметка, която решавах и аз щях да си налея от тъй любимимата си напитка. След като помислих малко над възможноста да е умрял от бърбъна аз прозрях как всъщност е станало това - бившата ми жена Сесил навярно е сложила отрова в бутилката, след като се е уплашила, че ще спечеля делото за попечителството над сина ни Джеймс.
Това направо не беше за вярване, не очаквах нещо толкова мерзко от нея, но все пак тя бе жена.
Нямаше никаква друга логика - не вярвах Думсор да се е задавил, не вярвах и в това, че Сесил би допуснала да й отнема Джеймс. Освен това тя имаше ключ от къщата ми и знаеше кога съм на работа, така че може да е влязла по всяко време и да е сипала отрова в най-предпочитаната от мен напитка.
След като осъзнах напълно ситуацията, в която се намирах, започна да ми става ясно, че нямаше да ми бъде лесно да обясня ненадейната смърт на колегата ми. От една страна имах мотив - финансовата неуредност, която бях причинил с глупоста си можеше да се изтълкува, като опит да източа тези проклети 50 000 лири. От друга страна пък някак си трябваше да обясня отровата, която неминуемо щеше да се открие след аутопсията и не вярвах някой да повярва на прекалено удобната история за жена ми, която е решила да ме убие за да не взема попечителство над детето. В този проклет момент аз стигнах до моментно удовлетворителното решение да се отърва от трупа, след което да наема частен детектив, който да събере доказателства срещу Сесил. Надявах се да е оставила отпечатъци по стъклената бутилка, но не вярвах да е чак толкова глупава. След като навъртях няколко километра, обикаляйки напред-назад из стаята, аз се проснах изтощен на дивана за да отпочина и да помисля по-трезво. Трябваше да реша как по дяволите да се отърва от тяло. Градината винаги беше на разположение, но нямаше да мога да живея с мисълта, че човек и то приятел е погребан там. Също така можех да го натоваря в колата си и да го закарам на някое пусто и обезлюдено място, където никой нямаше да ме види и да го закопая. Никак не ме привличаше идеята добрия Думсор да почива вовеки в някакво поле, по-скоро трябваше да го заровя в местното гробище - така щях да съм чист пред прокелтата си съвест, че и пред бога, ако го имаше въобще. Започнах да умувам, как да се промъкна с труп в гробището, че и да го заровя без да ме усети пазача, който патрулираше регулярно.
Планът, който изготвих може и да не беше най-умния, но само това можа да ми роди изморената глава. Щях да си набавя дълго въже, фенер, чието стъкло щях да затъмня с пламъка на свещ, лопата, чувал и надгробна плоча. Купих фенера, чувала и въжето от смесения магазин на улица "Ридиърт", а надгробната плоча поръчах от обредния магазин "Последен дъх", чието име винаги ме е дразнело и се отправих към къщи. Казах на продавача, да изпише Емануел Лий Бристоул, 1902 - 1984, имена и години, които напълно си измислих, като нехаех че някой може да забележи нов гроб и да провери името в кметството. Щях внимателно да подбера мястото, така че новия гроб да се слива с останалите по начин да е невъзможно някой да каже дали там е имало или е нямало гроб до вчера. След като оставих покупките си във всекидневната, аз се отправих към местните гробища, но тогава реших да взема някакви предпазни мерки, ей така, за всеки случай.
Завлякох горкия Патрик Думсор в избата и нахвърлях разни празни и полупразни кашони върху него, с което кажи-речи го скрих, па макар и да се забелязваше през пролуките, че има човек отдолу. После се качих горе и теглих катинара на капака на избата и прибрах ключа у себе си. Сетне заключих входната врата и оставих ключа там, за да не може да отключи жена ми, ако реши да ме навести за да провери дали съм си пийнал. Излязох през един прозорец, който гледаше към двора, и в който се намираше лопата ми, с която инструментите за нечестивото ми дело щяха да са в пълен комплект.
Някъде към три и половина следобяд, аз спрях колата си на улицата до гробището. Чистачките едва смогваха с неспирния дъжд и аз ги изгасих, след което изгасих и колата. Постоях малко, заслушвайки се в тропота на капките, разбиващи се в покрива на колата ми и излязох за да изледвам потенциалното място, където щеше да почива Патрик. Докато стигнах до портите на гробището, дъждът ме направи на нищо, но аз му бях благодарен за дето ще размекне почвата и ще улесни копаенето довечера. Газейки в лепкава тиня, която на няколко пъти "захапваше" обувките ми и аз ругаех под нос. Навътре в гробището, видях че има погребение и един от плътната маса черни чадъри се отдели от цялото и се приближи към мен. Изглежда беше един от копачите; подаде ми един чадър, като ме опрекна, че съм тръгнал така из дъжда. После му обясних, че отивам на гроба на моя баба и човекът ме остави, като ме предупреди на излизане да мина през бараката на пазача и да оставя чадъра. След като видях въпросната барака, започнах да търся с поглед, място което да е достатъчно отдалечено и да е под неудобен ъгъл за някой, който гледа от позицията на постройката. Отправих се към място, което имаше потенциала да бъде гроб на Патрик и след няколко минути на газене из кал аз стигнах до мястото. То бе повече от перфектно - намираше се точно в най-забутания край на гробището и имаше доста неизползвано пространство наоколо. Тук щях да дойда довечера, а след като взех това важно решение, аз се отправих към оградата, където трябваше да умувам как да прехвърля деведесет килограмовото тяло на Думсор, защото гробищните порти несъмнено щяха да са заключени. След като обходих голямо разстояние по дължината на оградата, най-накрая съзрях подходящото място - това бе едно старо дърво, което имаше един доста удобен клон за мойте начинания. Той бе разположен от вътрешната страна на гробището и клонът вървеше около два метра успоредно с оградата. Щях да завържа единия край на въжето за краката на Патрик, а другия край щях да преметна през клона и със свободния край трябваше да дърпам, докато не изкача тялото до върха, където леко щях да го залюшна, а то щеше да падне зад оградата под тежеста си. Усмихнах се и си тръгнах от гробището, като минах през бараката на пазача и оставих чадъра. Видях въпросния човек, и ако довечера той бе на смяна, значи нямаше да имам никакви проблеми - дъртия пазач беше започнал да се налива още от сега. После се прибрах вкъщи и трескаво зачаках настъпването на нощта.
Полунощ ми се стори удачно време за действие и аз взех всички материали и ги натоварих в колата. После се върнах за тялото на Патрик, но за зла участ бях изгубил ключа за избата. Проклех скапания ключ и се зачудих как да вляза вътре. Не мислих дълго защото отидох до колата и взех лопатата и с нея разбих стария катинар. Слязох долу и разрових кашоните - щеше да стане доста страшничко, ако не откриех Патрик там, помислих си - и след като го разрових и хванах под мишниците, аз го задърпах нагоре по стълбите. Петите му удряха ръба на всяко стъпало и звукът бе доста влудяващ. Накрая го завлякох до колата и го натиках в багажника. Мисля, че никой не ме видя, какво правя в късни доби и след като се върнах и взех лопатата, аз потеглих към гробището. По средата на пътя ми свърши бензина, което беше и едно от неприятните събития сполетяли ме тази нощ. Бях сигурен, че синът на семейство Лидъм отново е източил с маркуч бензина ми, както бе правил и друг път, за да се вози със втората кола на баща му, която той не му даваше. Проклех младежа и излязох от колата, като реших да изтичам до някоя бензиностанция и да напълня празната бутилка за вода в колата ми с бензин, след което да се върна, да я заредя. За нещастие наблизо нямаше никакви бензиностанции. Oт друга страна пътят на който бях спрял, имаше денонощна забрана за паркиране и нищо чудно, като се върнех да заваря колата си със скоба. Тръгнах по едно разколонение на улицата, като не знаех на къде точно отивам; знаех само, че трябваше да намеря някакъв начин да транспортирам тялото на Патрик до гробището, което се намираше на две мили разтояние от сегашното ми местоположение. Главата ми беше празна от към идеи и за това седнах на един тротоар да помисля. Радвах се, че беше спряло да вали и поемах тежко от влажния въздух. Тогава си казах, че мога да открадна някое колело и да кача Патрик на рамката или на багажника, но където ти пусто колело в този мрак. Сетне се видя, че няма да измисля нищо и реших да прикрепям Думсор до гробището, както другарите подкрепят пияните си дружки. Доста пот щеше да падне, но нямах избор, така че се върнах в колата, от която изкарах трупа и преметнах едната му ледено-студена ръка зад врата си, а после с една ръка го подхванах за кръста и така продължихме заедно по мокрото шосе, стъпвайки тежко и залитайки, като че бяхме някакви зомбирани сиамски близнаци. Не след дълго се случи нещото, което предричах, че ще се случи, но отричах оптимистично - зададе се една патрулка, която спря до нас. Стъклото се спусна и полицая поздрави; отвърнах му и набързо му обясних, че с приятеля ми сме отпразнували сгодяването му и той здравата се е натряскал. Полицаят се засмя и ни предложи да ни закара вкъщи. Аз отначало се възпротивх, защото можеше нещо жестоко да се обърка, но после си казах, че това е добър билет до гробището. Накрая се съгласих и отворих задната врата, където набутах Патрик и с известни усилия направих място за себе си. Затворих вратата и под особенно напрежение се подготвих за някой друг неочакван въпрос, който беше възможно да изстреля полицая. За щастие не попита нищо конкретно, а само се поинтересува за това как е бил купона и за бъдещата му съпруга. Докато ми обясняваше за неволите на брака, аз се радвах, че има преградна решетка между шофьора и пътниците отзад, за да не забележи нещо, като например бледия ми спътник. По едно време се осмелих да импровизирам и изстенах, сякаш бях сънен и полицаят положително се върза, че това беше Патрик.
Доста ме позабавлява това пътуване и за малко ме разведри от убийственото напрежение, което ме бе налегнало от срещата ни с патрулката. Накрая спря на улица "Джексън", номер 23, както му бях казал - място намиращо се на петдесет метра от гробището. Аз поблагодарих на полицай Конър и след малко измъкнах Патрик от колата и го подхванах, като преди малко и уж се отправихме към една къща.
Конър изглежда, че до последно искаше да се убеди, че ще се приберем благополучно и за това можете да разберете неохотата с която аз влязох в двора на една двуетажна къща и застъпвах тежко с товара си по обраслата морава на собственика й. Накрая полицаят отпраши и аз въздъхнах облекчено. Една грешка щеше да сгромоляше иначе добре подредилата се безкрайно абсурдна ситуация и за това бях благодарен, че за сега всичко се случва така както го исках.
Когато понечих да се обърна и да тръгна по посока гробището се случи нещо напълно непредвидено само по себе си, но и логично спрямо сегашното ни местоположение - не знам как, но изглежда, че сме били забелязани от стопаните на къщата, защото в момента, в който щях да се обърна, вратата щракна и леко се отвори. Сърцето ми щеше да спре, а сетне заби така бързо, че главата ми се напълни с кръв и лицето ми стана червено. Прималя ми и щях да изпусна трупът на Патрик, но при един внезапен порив на самообладание, аз се стегнах и зачаках да видя що за създание щеше да изкочи от тъмния процеп на открехнатата врата. Създанието се оказа една стара жена, на видима възраст 65 години, чиято усмивка разкри, че ставайки от леглото е забравила да вземе нещо от чашата си с вода. Аз отвърнах на усмивката с измъчена такава, но бях прекалено блокирал за да подхвана нещо смислено, за това изчаках домакинката да проговори първа. Тя ме попита какво правя тук в този късен час и ми спести потенциален отговор, за което в някой друг случай можеше и да й благодаря, но точно в този се случи другата голяма драма за нощта - невероятно съвпадение, което можеше да е пълна случайност, а можеше и да не е, но при всички положения, от всички възможни адреси, които можех да кажа на полицая, аз избрах именно този, на който живеят родителите му. . .
Сигурно можете да си представите каква би била реакцията на старата жена при вида на мъртвия й син, но за въздесъщото щастие сполетяло ме отново тази нощ, не се случи нищо страшно, защото въпреки че тя бе познала сина си, не довиждайки поради старческото си зрение и мрак, бе пропуснала момента, че плътта му е добила мъртвешки цвят. По-скоро притеснена, от колкото уплашена, тя ме запита какво му е на Патрик и аз отново пуснах в действие пиянската версия. Тя ме подкани да го прибера вътре и аз ща-неща, го завлякох до всекидневната, където го оставих на дивана. Частично обезумял, аз просто стоях на едно място и си пуках пръстите, дори когато те вече не пукаха. Тогава майката на Патрик - госпожа Триша Думсор - спомена, че синът й й се вижда леко блед и аз мигом се стрелнах към близката ракла, грабнах едно одеяло и завих трупа почти през глава. Докато жената беше в кухнята, аз се приближих към един прозорец и отворих резето му, като след това щеше да е лесно да го отворя отвън. След това казах на госпожата, че ще е най-добре да оставим Патрик да си почине и да не го будим защото е твърде пиян. Тя не прояви упорство и заяви, че след малко ще си ляга. Преди да стори това тя ме попита как се казвам и ми предложи да ме гощава с някаква картофена яхния, кафе, чай и какво ли още не, но аз любезно и последователно отказвах с някакви набързо скалъпени аргументи. Представих се за Емануел Бристоул, името, което щеше да бъде изписано на надгробния камък на синът й, и след няколко минути успях да се измъкна от любезната женица. На вратата изрично я предупредих да остави Патрик да си почине и се сбогувахме. Затваряйки вратата, косата ми настръхна и пребледнях при мисълта, че нещо може да се обърка от тук нататък. Сигурно щях да полудея, ако не предприемех нещо по най-бързия възможен начин. На место да се поддавам на скверния ужас, аз отидох до прозореца и погледнах в стаята, където се намираше бившия Патрик. Очите ми щяха да напуснат орбитите си, както планета би го направила след сблъсък с комета; кометата в случая беше старата госпожа, която бавно, но сигурно се придвижваше в пространството към мъртвия свят на синът й Патрик.
Аз се изстрелях като спасителната ядрена ракета, която щеше да попречи на кометата да се удари в планетата и бързо почуках на вратата.
Триша Думсор се дотътри и за обяснение изтърсих, че съм забравил да й кажа лека нощ. Захапах устни докато не потече кръв - бях сигурен, че ще стане нещо фатално с това мое завръщане за лека нощ, което съм казал поне пет пъти, докато съм се опитвал да се измъкна от любезните опити на жената да ме почерпи с нещо, но страхът ми не се оправда, благодарение на слабата памет на госпожата. Тя крайно любезно се сбогува с мен и за пореден път ми поблагодари за дето съм довел синът й.
Сега бях малко по-спокоен. . . ако въобще тази нощ съществуваше нещо като спокойствие и се опрях о прозореца за да видя дали Триша няма да повтори опита си да иде до сина си и нежели да види, че не е особенно жив. Този път тя се отправи нагоре към втория етаж, като загаси всякакви форми на осветление. Аз не почаках покана и отворих прозореца; на пръсти се приближих към Патрик и го отвих. Замъкнах го към прозореца, като бутнах леко една маса и краката й жестоко изкърцаха. Аз застинах на едно място - нито дишах, нито някакъв звук издавах, а най-вероятно и сърцето ми е било спряло за миг - след което си казах, че старата не чула нищо с нейния слух. Преметнах Патрик през прозореца и главата му се стовари върху чегърталката за кал, което доведе до отвратителната безкръвна рана по сухото му лице. Сега главата му приличаше на някаква гротескна касичка. Ами да, съжалявам много за сравнението - професионално изкривяване.
Клетия-аз го завлякох до улицата и след около пет-десет минути стигнахме необезпокоявани от полицаи и загрижени родители до гробището. Седнах за малко да си отдъхна, но знаех че нямам време за такива удоволствия. Рано или късно все някоя кола можеше да мине покрай нас и ако се усъмнеше в подправената картинка, която представлявахме, тогава тежко и горко ни. Не, тежко и горко МИ, Патрик нямаше от какво да се притеснява. Завлякох го до онази страна на оградата с дървото. "До дървото с клона!" - възкликнах безумно аз сам на себе си и продължих към въпросното място. Трябва да съм бил на една стъпка от лудоста, не знам как въобще съм издържал тази нощ. Стигнах до мястото и се зарадвах, че най-накрая съм приключил с първия етап от приключението си, която радост съвсем скоро бе брутално погазена от умопомрачителното прозрение, че въжето и останалите ми принадлежности се намираха на две мили от мен в колата ми. В този момент ми идеше да се разкъсам със собствените си ръце и да разбия нещастния си череп в скапаната стена на гробището. Заплаках, нещото което не бях правил от години и ми стана малко по-ведро. Накрая реших, че ще доведа това дело до абсолютния му край, без значение, колко бе долно. Завлякох Патрик в една глуха уличка, където го натиках в един контейнер. Върнах се на главния път и с жалките количества сила, която ми бе останала, се затичах към колата ми.
В един момент съзрях патрулката, може би това беше офицер Конър и аз примрях от уплаха, но в момента преди да стане късно се шмугнах в една странична уличка и се спасих от това да бъда видян. Поблагодарих за това, че съществуват страничните улички - те ми свършиха невероятна услуга тази нощ. Когато излязох отново на главния път, облян от хладната лунна светлина, аз си казах, че нищо няма да ме спре и се затичах отново, като се давех за въздух с всеки изминал метър. След около час на комбинация от тичане и ходене, като повече бе ходенето, аз стигнах до колата ми, която много удобно имаше скоба на лявата задна гума. Явно полицай Конър си е намерил доста работа тази нощ. Взех всичко нужно, като проверих няколко пъти да не съм забравил нещо, защото извода, че нещо липсва, направен пред повторното ми посещение на гробищната ограда, би значел съвсем сигурно самоубийство. Сложих всичко в чувала и го нарамих. На връщане не тичах, защото и да исках не можех. Усещах как всички сили ме напускат и може би щях да грохна на земята, ако не беше живителната ми кауза да доведа тази история до самия й крайчец. По пътя от време на време минаваше някоя кола, като общо за вечерта, изключвайки патрулката, бяха минали не повече от осем коли. Някъде към три часът сутринта аз достигнах гробището и преметнах въжето на клона. Чувала и останалото му съдържание прехвърлих през оградата и се надявах фенера да не се е счупил. После след най-параноичния възможен оглед за потенциални свидетели, аз се отправих към онази уличка, в която бях скътал Патрик. Приближих се до контейнера и с пълен ужас установих, че един скитник рови в него.
Само че, на место да изпадна в паника, аз се ядосах и се развиках по бездомника. Той се сепна и сигурно си е помислил, че съм полицай, защото коцукайки отпраши яко-дим в едно отклонение от тази уличка. Само се надявах да не е видял трупа. Когато отворих затръшнатия от него капак, аз видях че тялото си е там насред другите боклуци. Измъкнах Патрик и се самоуспокоих, като си казах, че бездомниците си мълчат за такива неща, защото ако някой ги спипа в израз на крайно отмъщение, няма кой да отчете, че са изчезнали и никой никога нямаше да накаже виновника за смърта им. Тази мисъл ми подейства тонизиращо и с нов прилив на сили замъкнах тялото до оградата. Оставих го да лежи на земята и му вързах краката. Сега следваще доста трудната част, в която се предполагаше, че аз трябва да тегля въжето, докато не изкача тялото до нужната височина, и което щеше да ми бъде може би непосилно, като се сещах колко енергия съм изгорил тази нощ.
Когато опря до действие, все някакви сили се намериха и аз с последен чудовищен напън изкачих тялото до върха на оградата. Залюлях го, за да го пусна от вътрешната страна, но нещата не се развиха така, както си ги визуализирах в представите си и падна доста теглене и въртене, докато най-накрая не налучках правилната позиция, в която гравитацията щеше да поеме тялото и да го спусне от точната страна на оградата. Казах си, че ако сега изпусна въжето или възелът в краката на Патрик се отхлаби и той се стовари върху ми, то той щеше да ме убие на място. Това за добро или лошо, като по-скоро за първото, не се случи и трупът се стовари в гробищния двор. Аз пък тържествувах на прага на пълното изтощение и се радвах в момент, в който беше вероятно да припадна. Само като се сетя, че ми предстоеше изкачване по въжето и копаене на гроб. . .
Дори и сега не знам от къде съм имал сили в себе си за всичко това, може би някоя неведома и отвъдсетивна сила ме е движела.
Прескачайки оградата, тупнах на калната земя, която до някъде омекоти падането и не доведе до някое счупване на кост или изклълчване, което би било съдбоносно в такъв момент. Аз завлачих тялото и след няколко минути на пикиране между надгробни плочи и давенето в мъртвешки зловония предизвикани от размекнатата почва, аз се добрах до онова място, което си бях заплюл днес. Оставих Патрик да лежи там и се върнах за чувала със стърчащата дръжка на лопата от него. Извадих я и закопах дупка. Мислех да не е по дълбока от метър и половина и дълга около метър. Щях да сгъна Патрик на "сандвич". . . жалко наистина, но нямаше как да ми стигнат сили за повече. Може би някой път ще дойда и ще модифицирам размерите на гроба, но това отиваше в сферата на вероятностите. След 40 минути дупката бе готова и аз бутнах трупа в нея и с известни донагласяния, ритания и разравяния аз нагласих тялото и зарових всичко. Накрая останах над гроба с ръце на кръста и дишах тежко. Спомних си за миг счупения врат на трупа, което беше пряк резултат от падането през оградата и претръпнах, но нямаше място за повече ужас тази нощ. Бях свършил работата и сега тържествувах. Накрая само оформих земята, така че да не си личи интервенцията, която е била извършена там. Прибрах каквото имаше за прибиране в чувала и се отправих към оградата, която щях да прескоча и да се завърна у дома. Така и стана.
На другия ден, канския стрес, който бях преживял, милостиво бе заличил част от събитията, които бях преживял и с радост установих, че съм жив. Вярно, бях загубил някое друго кило, но поне бях довел нещата до край. Болеше ме цялото тяло и едва функционирах. Направих си ядене и си хапнах стабилно, след което щях да ударя една чашка бърбън, което щеше да бъде доста иронично, но навреме се усетих.
Прекарах денонощието в пълен релакс и на следващия ден, когато се чувствувах малко по-добре, аз се отправих с такси към погребалния дом, където заплатих тридесет лири за поръчания надгробен камък и го замъкна до таксито, което ме откара до нас. Там по доста нелеп начин опаковах този мемориален къс в един целуфан и заедно с един букет изкуствени цветя, които имах от години се отправих към гробището, хващайки си друго такси. Причерня ми, като минахме покрай "дървото с клона" и си казах, че усилията са си заслужавали. После се отправих към мястото, където бях заровил Патрик и след като десетина пъти се уверих, че никой не гледа, извадих от целуфана не особенно тежкия камък, който мъкнех - хванал го с две ръце, аз го вдигнах над главата си и с малко повечко сила го забучих в земята, като че бях някой жрец, забиващ ритуална кама в гърдите на жертва, която принасях на бога си. Той ще да е богът на безумието, казах си аз и продължих да набивам плочата. Тя упорито падна няколко пъти и аз с няколко движения я нагласих така, че да е стабилна и да не е крива. Оставих глупавите изкуствени цветя и напуснах проклетото гробище, като се зарекох да не стъпна повече там.
Няма и седмица по-късно и аз се оказах в съда.
Причината бе делото между мен и бившата ми жена за попечителство над сина ни. Както и предните няколко пъти то бе отложено за по-късна дата и аз до някъде се зарадвах, че ще мога да релаксирам още с почивката, която ми даде господин Роланд Щрьомберг.
В този момент не си и представях, че новият гроб е бил проверен и факта, че Емануел Лий Бристоул не съществува е излязъл наяве. Слисаните служители на погребалното бюро трябва да са останали потресени от това, което са намерили, когато ексхумирали неочаквано плиткия гроб. . .
Няколко часа след делото бях арестуван по подозрение в убийство, защото чистачката в дома на Патрик Думсор е била сигурна, че аз съм го убил, като за твърдението изхождаше от пълното суеверие, което я тревожело още от момента, в който разбрала как се казвам.
Не минали и два дни на отсъствие на Патрик и тя веднага се обадила на полицията, като ги предупредила кой е отговорен за потенциалното убийство на работодателя й. Също така, тя през сълзи е разпознала тялото в местната морга, като по него все още е имало налепена влажна пръст. След проверката, която полицията извършила срещу мен, изплува проклетата финансова неуредност, която бе и един от козовете на обвинителите, които пледираха, че съм имал доста явен мотив за убийство - трябвало е да се отърва от единствения човек, който е узнал за кражбата на 50 000 лири. Паталогът пък докладва, че смърта е настъпила в следствие на силен удар по главата, като със сигурност е използвана дървена цепеница (както установили от откритите микро целулозни частици втъкани в раната на главата), като тези открити край камината ми.
Аз обясних моята версия на случилото се и споменах за това, че последното действие на Патрик е било да пие от бърбъна, след което е умрял. Споделих пред съда, че подозирам жена ми, като непряка извършителка на престъплението, която е сипала отрова за да ме убие и да не успея да спечеля делото за попечителство над сина ни. Тогава видях погледа на жена ми, който беше невярващ. В този поглед прочетох някаква странна искреност, но нямаше кой друг да е виновен освен нея.
Делото се отложи и след като полицията подложила на тест бърбана, се оказало че там няма нищо друго освен нормалните съставки, които влизат в направата на алкохолната напитка. Не можех да си повярвам на ушите, когато дори чух един инспектор в почивката между последвалото дело, че след като се установило, че няма отрова в бутилката, полицаите и професора се почерпили по една чашка.
И въпреки канските усилия на адвоката ми, както и мойте показания, всичко което направихме в моя защита се провали и бях осъден на доживотен затвор за предумишлено убийство. Можех да благодаря на проклетата чистачка на Патрик, която е направила безумната връзка между името ми и това което е щяло и се е случило. Ако не беше тя, полицията пак щеше да ме заподозре, но никога нямаше да има сегашните доказателства.
Дали пък всичко, което помнех не бе някаква илюзия, създадена от проядения ми от съжаления и угризения ум, за да замаскира пред собственото ми съзнание, това което бях направил? Дали нямах някакво психично отклонение, амнезия или нещо друго?
Щях . . . щях да бъда уневинен, но сега всичко е загубено и това благодарение на невероятно противната чистачка, коята е решила, че щом се казвам William Kilpatrick, значи рано или късно съм щял да убия шефа й Patrick Doomsor. Е, нека бъде щастлива от прозрението си.
|
Публикувано на 05-04-2010 @ 00:00:00 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.5
Гласове: 6
|
|
|
|
