| Сциентология, братче... |
 Demonwind написа
Гледам напоследък тази думичка отново започна да тормози медиите. Явно пак са се активизирали емисарите на учението на писателя-фантаст Лафайет Рон Хабърд (Lafayette Ronald Hubbard), чиито книги пък харесвам доста още от юношеските ми години.
За пръв път чух думичката "сциентология" през далечните 90 години на миналия век, когато още търках чиновете на любимото училище, а с бъдещия ми кум правехме зулум след зулум (като малки), в гарнитура със запой след запой (като по-големи). От малък мразя сектите и хората, които се опитват поучително да ти набият в главата нещо, до което евентуално (и ако сметнеш за необходимо) би стигнал и сам. Родителите ми бяха вярващи хора — не толкова религиозни, а вярващи, като възпитаха отрочето си в същия дух.
Задухалият бясно "вятър на промяната" наред с отвяването на старите порядки, довя и съвсем нови такива, заедно с техните пропагандатори. Из страната се пръкнаха какви ли не секти, прикрити умело зад християнската идеология, а някои от тях откровено криеха под рехавата си фасада чисто комерсиални интереси, измерващи се в милиарди валутни единици. За мен именно такава секта е сциентоложката "църква".
Та по онези времена народа с повечко апартаменти излезе на светло, семейства се изпожениха наново (начините да се сдобиеш с втори апартамент през епохата на Тато бяха или да се разведеш фиктивно, или да си военен или милиционер (което изискваше да си тъп като галош), или да принадлежиш към Политбюро на партията — второто даваше достъп до колкото си искаш имущество, но пък беше запазено за богоизбраните) и започнаха да дават под наем празните апартаменти. В тези апартаменти започнаха да идват хора от други раси и народности, а често агресивно изповядващи определени "религиозни" възгледи. Именно такива съседи се настаниха в третия вход на нашия добър стар панелен блок. Тези хорица излизаха рано сутрин и се връщаха късно вечер, ходейки чисто и спретнато, но еднакво облечени, винаги с книги под мишница и гледайки в хоризонта напред като хипнотизирани. За тях се понесоха какви ли не легенди, старите баби даже ги обявиха за последователи на Рогатия. Няма и година откак тези субекти населиха апартамента в блока и ето ти ги — започнаха да звънят по вратите и да агитират хората да се присъединят към редиците им. Започнаха от първия вход, те живееха в третия, а аз бях в шестия — на последния етаж, последния апартамент. Нашите едно време със зъби и нокти са успели да се докопат до последната кутийка като крайно нуждаещи се, но за времето си, предвид безпартийната им принадлежност, и това е било страшно много. Макар и последен, дойде редът каките и байчовците да посетят и нашата света обител. Само дето не казаха точното време и ден...
Беше пролетта на 1993 г. Началото на месец май, слънчицето навън гали с топлите си лъчи, а тялото и душата ти се съвземат бавно от зимната летаргия. Впрочем при мен летаргия нямаше, защото в края на март с огромна радост напуснах редовете на родната армия, в която бях загубил цели 18 месеца от най-хубавите си млади години. Та сега наваксвах с пълни шепи изгубеното време. Нашите бяха вече пенсионери и почти през цялата пролет и лято живееха в къщата ни извън града (някои ще я нарекат вила, обаче аз си я наричам къща, защото всъщност си беше годна за живеене през цялото време на годината), оставяйки моя милост да се радва на свободата и живота. Радостта беше под формата на постоянни метълски запои с верните другари по чашка Гробаря, Канибала, Плебея, Нино Дърводелеца, Люсиен Поляка, Самурая и много други, сред които, разбира се, никога не липсваше неизменния Краси Ватмана. Време до кандидатстудентските изпити имаше бол, за един месец щях да се подготвя, а дотогава просто трябваше да се гребе от живота с пълни шепи.
И така, в топлата слънчева майска утрин на вратата ми се позвъни. Не, не бяха сциентолозите, както може би ще си помислят някои. Беше Нино Дърводелеца, който тъкмо се беше върнал от родната Копривщица с дамаджана ракия и две туби вино, а тепърва имаше още цяла седмица отпуск от дърводелската работилница, където работеше. Като добър блек-дет метълист, Нино не пропускаше възможност да се накваси порядъчно, дори и на другия ден да трябва да става рано за работа. Веднъж така се бил набозал, че когато на следващия ден се появил в този си каяфет на работното място, шефът му го видял и го попитал:
— Ха, Нино, мойто момче, ти на работа ли си дошъл?
Нино го гледал с телешки поглед и отворил пиянска уста, от която излязло само едно провлачено, казано с особена тоналност:
— Даа...
— А къде ще работиш? — упорствал началника.
Нино хлъцнал, оригнал се на копривщенски джибри и вдигнал едната си ръка, сочейки към струговете:
— Ееей там... — след което се оригнал пак.
Началникът му — възрастен човек, врял и кипял в трудния живот, много добре осъзнавал, че ако го остави на работа, синковецът ще си тръгне с поне един пръст по-малко, та затова го изпратил да се нананка, а цялата случка скатал, за да не разберат баш шефовете и Нино да изруча жабетата.
Дамаджаните, заедно с приносителя им, прекрачиха прага на апартамента ми някъде към 9,30 сутринта. Понеже от няколко дни не бях близвал от Водата на живота*, та като видях стария боен другар и надничащото весело слънце през прозорците, реших, че днес денят ще е по-необикновен и весел. Впрочем цяло чудо е, че чух звънеца на вратата, тъй като веднага със ставането ми от леглото от уредбата прогърмя гласът на Марк "Барни" Грийнуей от Napalm Death с албума им Harmony Corruption, който между другото вече 20 години остава един от най-здравите албуми в историята на дет метъла.
Но, да направя едно малко отклонение от основната тема. Както казват, в живота случайни неща няма. В момента, в който съм пуснал Napalm Death, явно съм повикал по неведоми пътища Нино и това се дължи именно на историята на вокалиста им. Прякорът му Барни идва от годините му, когато е (зло)употребявал алкохол. Тъй като, когато се накъдрял порядъчно, помитал всичко по пътя си, трошейки, газейки и падайки напосоки, приятелите му дали прякорът Ръбъл, което може да се преведе на български като "този, който руши". Впоследствие започнали да го наричат Барни Ръбъл, на името на известния герой на Хана-Барбара и приятел на Фред Флинтстоун (макар че анимационният Барни е изобразен като мъничко късокосо човече, докато Марк Грийнуей е доста грамаден, по онези времена с дълга почти до задника коса). Впоследствие от прякорът му останало само Барни, с който е известен и до наши дни. Та може би именно аурата на пиещия човек е повикала дамаджаните заедно със собственика им в този ранен час.
Сега да се върнем към слънчевия майски ден. Нино влезе и се настани удобно на мекия диван, който вече беше видял повече от което и да е легло в градския отрезвител. Намалих малко децибелите на музиката, за да можем да си чуваме приказката, отворих по една бира (в хладилника винаги вкочанясваха по няколко бири, в случай че вечерта се окаже по-тежка от очакваното) и се настаних удобно на фотьойла срещу дивана.
— Ще се пие ли днеска? — направо хванах бика за рогата.
— Че аз ако не пия, значи съм умрял — ухили ми се насреща заговорнически Нино.
Станахме и направихме салата, след което пренесохме всичко в хола и напълнихме чашите с кехлибарена течност (която предвидливо бях напъхал във фризера, за да дръпне преди да бъде погълната). Смених Барни с пичовете от Dubliners и от тонколоните се понесе божествения глас на Рони Дрю (Бог да го прости!) и компания. Няма нищо по-хубаво и разпиващо от пиянски весели (и тъжни) ирландски песни, изпълнени от една от най-добрите банди в този жанр. Вдигнахме наздравица някъде към икиндия, а от уредбата се носеха песни като Come and join the British Army; Drink it up, men; Darby O'Leary, Rare auld mountain dew и много други, каращи ни да обръщаме чашките, все едно не пиехме копривщенска скоросмъртница, а жива вода от приказките. Тъй като бързо вързахме кънките, в действие влезе и телефона. За нула време в къщи дотърчаха Гробаря, Канибала, Плебея, Люсиен Поляка, Самурая и, разбира се, Краси Ватмана.
Дамаджаната с ракия беше само една, обаче беше поне десет литра, а тубите винце бяха таман две петички. Така че пиене имаше за отров, Нино така или иначе беше ларж, а и да не беше, вече беше толкова наквасен, че надали щеше да има против дори да му бръкнеш отзад.
По едно време ни подгони глад. Краси Ватмана беше донесъл някакво месо, което решихме да сготвим (по-точно той щеше да ни сготви) на фурна с кромид лук. Да, обаче моите ножове бяха възтъпички, та намерих на Ватмана някакво точило, с което той се зае доста усърдно.
Аз отидох обратно в хола при пияната компания. От уредбата вече дънеше почти до дупка Глен Бентън с неговата банда Deicide и първия им едноименен албум. Глен кълнеше с глас, излязъл сякаш от Преизподнята и отричащ всички религиозни (без значение от религията) ценности на този свят. Люсиен Поляка куфееше в несвяст, а дългата му коса метеше пода под краката му. В този момент на вратата се звънна. Доста се учудих, тъй като още преди да се изсипят троловете вкъщи, на мястото на табелката с името на семейството, което населява жилището, бях залепил нова, на която пишеше "Авраамов дом", а на звънеца вместо фамилията пишеше простичко "Влизай". Викнах на Ватмана, който беше по-близо до кухнята:
— Отвори бе, мързи ме да мръдна.
— Да ти го начукам отзад! — се чу от кухнята.
— Отвори бе, да те обладаят анадолските масажисти дано! — взех да се ядосвам.
На вратата се звънна отново, което не беше на добре, понеже всеки свестен човек, чул отвътре крясъци, псувни и получовешка музика, би избягал начаса, а този пред вратата определено беше упорит. Това означаваше почти на сто процента, че отпред стои дежурния патрул от МВР-то (те полицаите си знаеха моя апартамент и даже на два пъти влизаха да обърнат по едно с нас, единия път едното ченге се оказа луд фен на Дио, а когато бяха позвънили, из блока се носеха звуците на Holy Diver, та колегата му едвам го измъкна, за да не остане и да се трупира с компанията). Все пак, казах почти на сто процента...
Чу се трето позвъняване, което вече ме накара да стана. Обаче Ватмана беше отворил преди мен. Това, което успях да видя, беше някаква женица с книги под мишница, която обясняваше нещо на Краси, който пък от своя страна усърдно точеше касапския нож току пред очите й. По-надолу по стълбите се чуваха дюдюкания на още хора.
— Кво става бе, кой се е раззвънял на пожар? — с пиянски глас попитах Ватмана.
Онзи се обърна към мен с най-сатанинския поглед, който бях виждал дотогава от него:
— Някаква секта, циментолози ли са, ебал съм ги в гъза!
В този момент жената ме видя и усмихната ми вика:
— Не циментолози, сциентолози, господине, от сциентоложката църква сме — и започна да ми обяснява кои известни личности били членове на тоя разкол и колко било хубаво за духа и човека да членуваш в тая кочина.
В този момент тръгнах да излизам, за да мина пред Ватмана и да видя по-отблизо заблудената пача с книгите. Да, обаче на вратата имаше праг, в който моя милост се спъна и се стовари точно пред очите на (вече леко ужасената) каката. Даже се наложи да отстъпи малко назад, за да ми позволи да се просна в цял ръст пред вратата. Започнах да ръмжа нечленоразделно, защото доста сериозно се натъртих:
— Мама ви деебаааа сакатаааа...
Отвътре с още по-голяма злоба кълнеше Глен Бентън, изпълнявайки култовата песен Dead By Dawn (не се и съмнявам, че каката пред вратата знаеше какво означават тези думи), а Ватмана, като същински демон с пусната по раменете дълга черна коса, точеше ножа, вторачен в представителката на "авторитетната" черква. След настъпилото неколкосекундно неловко мълчание, причинено от загубата на равновесие от моя страна, аз реших да стана от пода, като за целта, ръмжейки, протегнах ръка и хванах каката за единия крак. Досущ като филм на ужасите. Този път вече нервите й не издържаха, при което ужасената женица писна, отскубна се от ръката ми и побягна, заедно с компанията си, по стълбите надолу. Ватмана започна да се хили със сатанински смях след тях, а от моята уста се носеха проклятия и псувни, от които на всеки почтен човек щяха да излязат мазоли на ушите.
Чак когато на другия ден изтрезнях (бях се събудил на бойно поле, осеяно с паднали в борбата с врага, а някои все още имаха сили да шават, но по-скоро в полусвяст, отколкото читави), разбрах, че вчера, за пръв и последен път, беше дошъл редът и на моя апартамент. Казвам за последен, защото, дали злокобната енергия на Ватмана или негативните частици, образували се от гласа на Глен Бентън и звуците на сатанинската му група, бяха прогонили завинаги посетители от този род не само от апартамента, но и от етажа, на който беше той. Всъщност, като се замисля, съседката от долния етаж също до голяма степен ме пазеше от такива навляци — с повод и без повод тръбеше наляво-надясно, че горе имало дяволопоклонници и канибали, които мастийствали на воля ден и нощ, а родетилети ми били избягали, за да се спасят от прокобата... Явно жената много насериозно е взела наздравиците от рода:
— Ха наздраве бе, Канибал!
Или:
— Ave Satanas, Ave domini inferni!
Изгонването на заблудените пачи беше може би единствения положителен резултат от битката, която с компанията водехме вече няколко години и която, както впоследствие разбрах, никога нямаше да бъде спечелена, защото всеки, дръзнал да я води, беше обречен предварително. В тази битка паднаха много свидни жертви, а най-сигурния начин да се спасиш, колкото и страхливо да звучи, е отстъплението.
Въпреки, че "алкохолът и висшето образование не прощават никому", явно при мен съдбата се беше смилила, за да бъда днес тук и да споделя личния си опит в борбата ми със сектите, така силно навлезли в живота ни след т.нар. промени. От другата битка просто се оттеглих, само от време на време влизам в сражения (от които излизам със зверски главобол, гадене и болки в черния дроб), но с годините фронтът все повече се отдалечава от мен. Все пак, има по света има достатъчно войни, които винаги ще държат пламъка на битката жив, макар доста често заплащайки със здравето и живота си ...
А сектите? Просто се научих да махвам пренебрежително с ръка, срещайки поредната заблудена душа и, ако съм в настроение, мислено да се помоля за спасението й, макар че на този свят можеш да спасиш единствено и само себе си.
* От френското наименование на твърдия алкохол — L'eau-de-vie — Вода на живота (бел. авт.)
|
Публикувано на 02-08-2010 @ 10:50:19 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.76
Гласове: 26
|
|
|
|
