Меню
· Начало
· АРХИВИТЕ_СА_ЖИВИ
· Топ_50
· Рубрики
ЕЛИКСИРЪТ НА ПРЕПОДОБНИЯ ОТЕЦ ГОШЕ
литера-туряDemonwind написа
— Пийнете си от това, съседе, после ще ми кажете как го намирате.

И капка по капка с грижовността на златар, който брои бисери, кюрето от Гарвезон ми наля два пръста зелено, златисто, топло, искрящо, страшно вкусно питие... Просто сякаш слънце огря стомаха ми.
— Това е еликсирът на отец Гоше, радостта и благополучието на нашия Прованс — каза добрият човек с тържествуващ вид. — Приготвят го в манастира на премонтранците на две левги от вашата мелница .." Ама, кажете, не е ли по-хубав, отколкото всичките ликьори на света ... А пък да знаете колко е забавна историята на този еликсир! Слушайте, ще ви я разкажа ...
И абатът ми разказа най-простодушно, без да влага нищо лошо, в презвитерската трапезария, така простичка и спокойна с картината „Пътят към кръста" и с хубавите светли завески, колосани като стихари, следната пиперливичка и доста непочтителна историйка, подобна на разказите на Еразъм или на Асуси.
— Преди двадесет години премонтранците или по-скоро белите монаси, както ги наричат нашите провансалци, бяха изпаднали в голяма немотия. Да бяхте видели манастира им по това време, щяхте да ги ожалите. Високият зид и кулата на свети Пахомий просто се рушаха. Колоните около манастира, обрасъл в трева, се пукаха, каменните светци се разпадаха в нишите си. -Нито един здрав прозорец, нито една прилично затваряща се врата. Ронският вятър духаше в дворовете и в параклисите като в Камарг — гасеше свещите,. чупеше оловните рамчици на стъклописите, разплискваше светената вода. Но най-тъжното от всичко беше манастирската камбана, замлъкнала като празен гълъбарник, и монасите, нямайки пари да си купят друга камбана, бяха принудени да звънят за утрин-на с клепала от бадемово дърво!... Горките бели братя! Още ги виждам на празника Тяло господне как минаваха печални в закърпените си раса, бледи, мършави, хранещи се само с лимони и с дини, а подир тях крачеше с наведена глава абатът, засрамен, че трябва да се показва на слънчева светлина с изтъркания си жезъл и с бялата си вълнена митра, проядена от молците. Монахините плачеха от жал сред редиците на шествието, а охранените хоругвоносци се кикотеха помежду си тихичко, до-като бедните монаси се точеха,
— Скорците постят, когато са на ята.
Наистина злочестите монаси вече бяха започнали да се питат дали няма да е-по-добре да отлетят по света и всеки сам да си търси прехраната.
И тъкмо разискваха един ден този важен въпрос пред съвета, съобщиха на игумена, че брат Гоше иска да бъде изслушан... За ваше сведение този брат Гоше беше говедар в манастира; тоест по цели дни киснеше под манастирските сводове и пасеше две мършави крави, които скубеха трева между камъните. Отгледан до дванадесетата си година от една луда старица от Бо, която всички наричаха леля Бегон, и прибран по-късно от монасите, нещастният говедар никога не можа да научи друго, освен да води, го-ведата на паша и да казва „Раtег поstег"1 като при това го казваше на провансалски, защото толкова му стигаше умът, ако въобще имаше ум. Иначе беше вярващ християнин, макар и малко суеверен, носеше власеницата без възражение и се бичуваше с цялата сила на убеждението и на ръцете си.
Като го видяха да влиза в залата на съвета, такъв един простоват и недодялан, покланяйки се нескопосано на духовниците, и игуменът, и свещениците, и ковчежникът, всички се разсмяха. Където и да се явеше, той винаги предизвикваше такъв смях с добродушната си физиономия, с посивялата си козя брада и с малко безумните си очи; затова брат Гоше не се смути много-много.
— Преподобни отци — каза той простодушно, като прехвърляше броеница от маслинови костилки, — право казват хората, че празните бурета най-хубаво кънтят. Като си дълбах и без туй издълбаната глава, мисля, че изнамерих начин да се оправим от всичката мъка.
Ето как. Нали си спомняте леля Бегон, оная добра жена, дето ме гледаше, като бях малък (царство й небесно на тая стара негодница! Какви срамни песни пееше, като си пийнеше!) Та ще ви кажа, преподобни отци, че приживе леля Бегон познаваше разните планински треви като стар корсикански кос, че и повече. Дори беше измислила в последните сн дни страшен еликсир, като смесваше пет-шест вида билки, които беряхме заедно в Алпините. Много време изтече оттогава, но се надявам, че с помощта на свети Августин и с разрешението на нашия преподобен отец игумен, ще мога, като потърся хубавичко, да намеря всичките билки на този тайнствен еликсир. Тогава само ще трябва да го наливаме в шишета и като го продаваме малко скъпичко, полека-лека общината ще забогатее, нали така постъпиха и братята траписти, и великите ...
Той не успя да довърши. Игуменът скочи и го прегърна; Свещениците му стиснаха ръка. Ковчежникът, развълнуван повече от всички други, целуна почтително оръфания край на расото му. После всички се върнаха по местата си, за да обсъдят предложението, и още на.същото заседание беше решено кравите да бъдат поверени на брат Тразибюл, за да може брат Гоше да се отдаде изцяло на приготвянето на еликсира.
Как беше успял добрият брат да намери рецептата на леля Бегон? С цената на какви усилия? С цената на колко безсънни нощи? По този въпрос историята мълчи. Едно само е сигурно — след шест месеца еликсирът на белите братя се прочу. В цялото графство и в целия арлезиански край нямаше нито един чифлик, нито един хамбар, където да не пазеха в килера между бутилките с отлежало вино и делвите с мариновани маслини по едно шишенце от тъмна глина, запечатано с провансалския герб и със сребърно етикет-че с изобразен на него монах в молитвен екстаз. Благодарение на популярността на този еликсир премонтранците много бързо се замогнаха. Пак вдигнаха кулата на свети Пахомий, игуменът си купи нова митра, църквата се разкраси с хубави стъклописи, а в тънката дантела на камбанарията се появиха рояк камбани и камбанки, конто запяха и зазвъниха с пълен глас в една хубава великденска утрин.
За бедния брат Гоше пък, чиято недодяланост толкова разсмиваше преди духовниците, изобщо не ставаше дума в манастира. Вече знаеха само преподобния отец Гоше, умна и учена глава, който живееше, без да се включва в дребните и многобройни манастирски занимания, и стоеше затворен по цял ден в своята спиртоварна, а през това време тридесет монаси обикаляха планините и събираха за него благоуханни билки ... Тази спиртоварна, където никой, дори и игуменът, нямаше право да влиза, беше стар изоставен параклис в края на манастирската градина. Простодушието на добрите монаси го бе превърнал в нещо загадъчно и страшно; и дори ако някое дръзко любопитно калугерче, покатервайки се по лозата, се доберете случайно до прозорчето на портата, то веднага се спускаше надолу изплашено, зървайки отец Гоше със сивата брада, наведен като гадател над пещите със спиртомер в ръка, а наоколо му розови порцеланови реторти, гигантски аламбици, вити кристални тръби, необичайно струпани и проблясващи като в магия на червената светлина на стъклописите ...
Когато се свечереше и камбаните звънваха за последна молитва, вратата на това тайнствено място тихичко се отваряше и негово преподобие се отправите към църквата за вечерната служба. Да бяхте видели как го посрещаха, когато прекосяваше манастира! Братята сё нареждаха в шпалир от двете страни на пътя му. Шепнеха си:
— Шт!... Той знае тайната!...
Ковчежникът вървеше след него и му говореше с наведена глава ... Обграден от всички тези ласкателства, отецът преминаваше, изтривайки потта от челото си, бутнал назад широкополата си триъгълна шапка, която обграждаше лицето му като ореол, и оглеждаше благосклонно големите, насадени с портокали градини, сините покриви с въртящите се ветропоказатели и в блесналия бял манастир — между изящните цветни колонки — братята, облечени в нови дрехи, разхождащи се спокойно двама по двама.
„На мен дължат всичко това" — казваше си преподобният отец. И всеки път при тази мисъл пламваше от гордост.
И именно поради тази гордост бе наказан горкият човек. Ей сега ще видите как ...
Представете си, една вечер той влезе в църквата страшно възбуден: зачервен, задъхан, с изкривена качулка и толкова смутен, че като си вземаше светена вода, натопи ръкавите си до лактите. Отначало помислиха, че е смутен, защото е закъснял; но когато видяха как дълбоко се покланя пред органа и пред аналоя, вместо да се поклони пред светия престол, как преминава като вихър през църквата и пет минути се рее пред олтара, за да камери стола си, а после, сядайки, се разкланя наляво и надясно с блажена усмивка, удивен шепот се разнесе изведнъж из трите кораба на църквата. От молитвеник на молитвеник шушукане!
— Какво му стана на нашия отец Гоше? ... Какво му стана на нашия отец Гоше?
На два пъти игуменът ядосано тропна с жезъл по плочите, за да въдвори тишина ... Хорът все си пееше псалми-те, но възгласите звучаха унило ...
И изведнъж точно посред „Ave verum" нашият отец Гоше се протегна на стола си и запя с гръмовен глас:
"Има във Париж един бял монах,
ларари, ларарах, тарари, тарарах ..."

Всеобщо смущение. Всички стават. Викат:
— Изнесете го ... Обладан е от зъл дух!
Монасите се кръстят. Негово преосвещенство размахва буйно жезъла си ... Но отец Гоше не вижда нищо, не чува нищо; двама яки монаси трябва да го изнесат през малката врата на олтара, докато той се дърпа като омагьосан и продължава да пее само своето „ларари" и „тарарах".
На другия ден на разсъмване нещастникът стоеше на колене в молитвената стая на игумена и изповядваше греха си сред порой сълзи.
— Еликсирът, ваше преосвещенство, еликсирът ме удари в главата — говореше той, като се биеше в гърдите.
Виждайки колко е покрусен и как се разкайва, добрият игумен също се развълнува.
Хайде, хайде, отец Гоше, успокойте се, всичко ще се изпари като роса на слънце ... В края на краищата скандалът не беше толкова голям, колкото вие си мислите. Наистина песента беше малко... Хм! Хм!... Но да се надява-ме, че послушниците не са я доразбрали ... А сега разкажете ми как се случи това ... Като опитвахте еликсира, нали? ... Много сте му отпуснали края ... Да, да, разбирам ... Също като брат Шварц, който изнамери барута, и вие сте станали жертва на откритието си ... Кажете ми, мило дете, необходимо ли е сам да опитвате този страшен еликсир?
За нещастие, да, ваше преосвещенство ... епруветката ми показва силата и градуса на спирта, но за окончателния вкус, за сладостта се доверявам само на езика си...
Аха, много добре... А сега слушайте какво ще ви кажа ... Като го опитвате тъй, по задължение, еликсирът вкусен ли е? Приятно ли ви е? ...
Уви, да, ваше преосвещенство ... — каза нещастният отец, червен като мак, — От две вечери, като го опитвам, все едно, че вдъхвам благовонен букет!... Сигурно дяволът ми изигра този мръсен номер ... Отсега нататък съм решил да си служа само с епруветката. Толкова по-зле, ако питието не стане тъй хубаво и тъй вкусно ...
Боже опази — прекъсна го живо игуменът, — не бива да разочароваме клиентите... Сега, след като вече сте предизвестен, трябва да бъдете нащрек... Да видим какво ви е необходимо, за да го опитате? ... Петнадесет или двадесет капки, нали? ... Да сложим двадесет... Дяволът трябва да е много лукав, за да ви обсеби след двадесет капки ... Впрочем, за да избегнем всяка съблазън, отсега ви освобождавам от църковната служба. Ще си казвате молитвата вечер в спиртоварната ... А сега идете си в мир, преподобни отче, и най-вече... бройте внимателно капките.
Уви! Злочестият преподобен отец напразно броеше капките ... Дяволът здраво се беше вкопчил в него и вече не го изпусна ...
Странни молитви се чуваха от спиртоварната.
През деня, как да е, всичко вървеше добре. Отецът беше много спокоен: приготвяше мангалите, ретортите, стриваше внимателно тревите, всички видове провансалски билки, тънички, сиви, накъдренки, пропити с ухание и слънце .. . Но вечер, когато билките бяха вече запарени и еликсирът започваше да се загрява в големите чаши от червена мед,, започваше мъченичеството на нещастния човек.
Капките падаха от тръбичката в позлатената сребърна чаша. Преподобният отец изпиваше двадесетте на един дъх почти без да изпита удоволствие. Чак на двадесет и първата, капка започваше да му се пие. Ох, тази двадесет и първа капка!... Тогава, за да избегне изкушението, той коленичеше в едно ъгълче на лабораторията и потъваше в безкрайни молитви. Но от още топлия ликьор се надигаше сладостен, наситен с аромати дим, който се завърташе край него и, ще не ще, отецът отиваше при чашите... Ликьорът беше чудно хубав, златистозелен ... Наведен над него, с разширени ноздри, отецът го разклащаше леко в тръбичката и сред малкиге искрящи пулчета, танцуващи в изумрудената вълна, му се струваше, че вижда очите на леля Бегон, конто му се усмихваха и му намигаха ...
— Хайде! Още една капка!
И от капка на капка нещастният монах напълваше догоре чашата си. Тогава, загубил сили, той се стоварваше в едно голямо кресло и отпуснал тяло, с полупритворени клепачи, вкусваше своя грях на малки глътчици, като си повтаряше тихо в сладостно разкаяние:
— Ах! Обричам се на вечни мъки ... обричам се на вечни мъки ...
Най-страшното обаче беше, че в дъното на този дяволски еликсир, не знам по какво чудо, виждаше всичките неприличии песни на леля Бегон: „Три женички искали да попируват ..." или „Овчарката на чичо ми Андре в гората сам-сама дойде .. .". както и вечният припев от песента за белите монаси: „ларари, ларарах".
Представяте си колко се срамуваше, когато на другата сутрин неговите съседи по килия му казваха лукаво:
— Ехе-хе, отец Гоше, докато спахте вчера, май нещо много ви бръмчеше в главата!
И тогава започваха сълзите, отчаянието, постите, власеницата и самобичуването. Но нищо не помагаше срещу дявола на еликсира и всяка вечер в същия.час лукавият отново го обсебваше.
А през това време в абатството като благодатен дъжд валяха поръчки. Идваха от Ним, от Екс, от Авиньон, от Марсилия... С всеки изминат ден манастирът все-повече доби-ваше вид на фабрика. Имаше братя опаковчици, братя, кои-то слагаха етикетите, които надписваха, конто пренасяха с коли шишета; църковната служба тук-таме издишаше, тук-таме пропускаха някое и друго биене на камбаната; но бедните хора от този край нищо не губеха, можете да бъдете спокойни.
И ето една хубава неделна утрин, докато ковчежникът четеше пред цялото духовенство баланса от края на годината и докато свещениците го слушаха с блеснали очи и с усмивка на устните, преподобният отец Гоше се спусна посред духовенството и извика:
— Край ... Няма да го приготвям вече ... Върнете ме при кравите!
-г Какво има, отец Гоше? — запита го игуменът, конто се подосещаше за какво става дума.
— Какво има ли, пресвети отче? ... Това, че сам се подготвям за вечния огън и за мушкането с вилите... Това, че аз пия, пия като последен окаяник...
— Ама нали ви казах да броите капките!
— Тъй де! Да си броя капките! Аз по чаши трябва да ги броя вече... Да, преподобни отци, дотам съм я докарал. По три шишенца на вечер ... Сами разбирате, че не може да продължава така... Нека, който ще, да прави еликсира... Върху мен да се изсипе божият гняв, ако още веднъж се намеся в тая работа!
Сега на целия духовен съвет хич не му беше до смях.
— Нещастнико, та вие ще ни разорите! — извика ковчежникът, като размаха големия тефтер.
—. Предпочитате да се обрека на вечни мъки ли? Тук игуменът стана.
Преподобни отци — каза той, като протегна хубава-та си бяла ръка, на която блестеше папският пръстен. — Има един начин да се уредят нещата... Нали, мило мое чадо, вечер ви изкушава най-вече дяволът? ...
Да, отче игумене, редовно всяка вечер ... И дори сега, когато вече наближава нощта, усещам, с ваше позволение, как ме облива хладна пот, също както муле, като види самара.
Хайде, стига! Успокойте се ... Отсега нататък всяка вечер ще четем за спасение на душата ви молитвата на свети Августин, която дава пълно опрощение на греховете... Така, каквото и да се случи, ще бъдете под негово покровителство... Тази молитва опрощава греха в момента, когато той се извършва.
— О, тогава много благодаря, отче игумене!
И без повече приказки отец Гоше се върна лек като чучулига при своите реторти.
Наистина от този момент в края на всяка вечерна молитва игуменът не пропускаше да каже:
— Да се помолим за нашия нещастен отец Гоше, конто жертвува душата си за общото благо ...
И докато над белите качулки, проснати в сянката на църквата, като лек ветрец над снега се носеше трепетната молитва, в другия край на манастира зад осветените стъкла на спиртоварната се чуваше как преподобният отец пееше с пълно гърло.
"Има във Париж един бял монах,
ларари, ларарах, тарари, тарарах,
има във Париж един бял монах,
който с монахините играе,
на-на-на-на, във една градина;
който с монахините ..."

... Тук доброто кюре изведнъж ужасено замлъкна: — Господи помилуй! Да можеха да ме чуят моите енориаши!


1 Отче наш (лат.). — Б. пр.


Издателство "Отечество", 1983 г., превод от френски Пенка Пройкова
Публикувано на 28-09-2010 @ 15:59:39 EEST от blondie
 
В тази рубрика
· търси в рубрика: литера-туря
· търсене в статии от: blondie


най-четената статия в: литера-туря:
Приказка за дърваря, трите му брадви и двете му жени

рейтинг на статия
средна оценка: 4.28
Гласове: 14


отдели само 1 секундичка и гласувай за статията:

отлично
мнооо добре
добреее
Regular
лошооооо

опции

 разпечатай статията разпечатай статията

Свързани теми

литера-туря

коментарите са си собственост на тоя дето ги поства. ние не носим никаква, ама никаква отговорност за съдържанието им.

анонимниците не могат да тургат коментари. аре да се регистрираш, а?