| Никога не бях виждал вилица така странно |
 DJ_BARMAN написа
Никога не бях виждал вилица така странно да стърчи от главата на човек. Той се казва Радо. Току-що се беше забила в главата му отстрани на темето. Уплашен поглед на човек, който току-що е усетил силна, внезапна и неочаквана болка. Той още не знае какво точно се е случило. Пипа си веднага главата инстинктивно и разбира. Ужасът в очите на човек, който осъзнава, че има забит метал в черепа си. Интересно, че почти нямаше кръв.
Той тръгна да бяга из стаята, както бягат кокошките, когато са без глава. Вдигаше страшно много шум. По едно време зе, че рязко се спря, млъкна, хвана вилицата за дръжката и почна да я дърпа. Явно се опитваше да я извади. Не успя. После почна да квичи. Аз инстинктивно направих още една крачка назад. Съседи почнаха да наскачват да разберат какво става. Тъкмо беше станало точен час. Това става. Камбаните на църквата дрънчаха. Печеше страшно силно в стаята. Някакъв пинчер се дереше в далечината. Радо се сгърчи на земята в асвикция. Реших да му помогна, клекнах до него, като с едната ръка се пазих да не ме удари в конвуслиите си - мяташе се като недоклано прасе, а с другата ми ръка се опитвах да му изтръгна гръкляна да спре да се мъчи. Не успях-имаше някакво яке с дебела яка и дзип. Така че реших да го оставям да се оправя сам и да си ходя. Но преди това беше наложително да си взема вилицата – не е желателно да си оставям ДНК-то тук-там, където ми падне. Баси, много здраво се беше забила. Дърпах я една минута докато я извадя, а и Радо не ми помагаше въобще. Камбаните продължаваха да дрънчат – само толкова малко време ли е минало?!?! Съседите се чуваха все по-силно. Затворих вратата след себе си. На стълбището ме спират двама задъхани мъже. Мамка му! Хванаха ме! Гледаха ококорено-подозрително към мен. „Какво става долу, бе!” – ми изръмжава единия, докато другия ме гледаше сякаш се чуди къде да ме удари. Още врати почнаха да се наотварят с трясък. Трябваше да действам бързо. Добре, че Радо беше позатихнал малко – почти не се чуваше. Браво, добро момче! Нека дявола го покани на един абсент от мен. Аз черпя. Вкарвам си един уплашен поглед и изкрещях забързано като бягащ човек. Бях задъхан – много енергия изразходвах докато си издърпам вилицата. Добре, че гледах да не се цапам и кръвта по подметките ми почти не се виждаше. „Земетресение!!! – викам - Бързо, бързо! Изкарайте децата! Втория трус ще е още по-силен! Бързо! Някой знай ли номера на „гражданска защита”?!! Бързо!” Всичко това го казвам за секунда и полувина докато тичам панически надолу по стълбите и си пазя главата с ръце сякаш валят павета. Всички се разтичаха насам-натам. Настана суматоха. В която аз се скрих и изчезнах.
Хмм, Радо…Защо го направих ли? Никога не си зададох този въпрос. Но трябваше да отговоря, защото ми го зададоха. В полицията. Така че се наложи да трябва да се попитам: Защо го направих? Мога да дам хиляда обяснения и всичките ще са верни, но истината е, че нямах никаква причина да го правя. Не знам защо го направих.
Стана ми малко гадно след случката с Радо. Травмиращи са такива ситуации. Сякаш стреляш с трасиращи патрони, че снайперистите да те виждат по-добре. И така след случката с Радо, в състояние на лек стрес и известен душевен смут аз обикалях по барове и бордеи, пости и бетон. Бетон стар, здрав и сив – боята паднала отдавна беше оставила все пак бледи белези, че я е имало някога. Брутални квартали. Напомнят ми на детството. Бетон изграден с тоталитарен размах.
Някакво зле ме среща тогава в една нощ, в която аз се скитах като Каин, движих се с машинна безутешност в някакъв разрушен бетонен квартал. Наблизо имаше бункер, в който клошари спят често. Злето ми вика да отидем там и да земем няква вълшебна киселина дето направо щяла да ме изстреля в рая. Аз му казах, че не съм за горе в рая - в тази прокълната нощ искам точно в ада долу, че трябва да говоря с един познат. Спомням си, че исках тогава да сляза в ада да питам нещо Радо, ама съм забравил вече какво беше това нещо. Жалко, сигурно е било интересно нещо. Взех киселината. Загубих се в бункера. Той е огромен. Три дена се лутах. Там няма обхват никакъв, но аз нямаше и на кого да се обадя. Добре, че намерих една бутилка вино, че ми утоли малко жаждата. Там труповете не се развалят, защото никакви организми не могат да живеят там навътре. А навътре означава много навътре. Щях да си умра в тоя бункер. По едно време вече се бях примирил със близката си смърт и почнах да се чудя в каква поза да застана така, че в последната ми поза да има известна доза естетика и творчество. Творях един ден тази обречена на безизвестност скулптора (защото нямаше да ме намерят години), но нищо интересно не измислих. По едно време на стената видях стихче написано с детски почерк. ДЕТЕ?!!! ТУК?!!! В стихчето се разказваше за пътя, по който се излиза оттука. И така се измъкнах.
За убийството на Радо как ме хванаха ли? Тъпо. Набутах се като третокласник. Като ученичка се набутах. Копелето останало живо и всичко разказал. Трябваше да се сетя. Пуснали ме за издирване, пък аз не знам, че те знаят и си мислих да карам мойта кола и да живея вкъщи. Всъщност ако не се бях загубил в бункера щяха да ме хванат с три дена по-рано.
И така - съдят ме. Адвокатът – старо дяволче – ме съветва да пледирам за невменяемост. ДАА БЕ!!! Да не съм луд да влизам в лудницата.
Фактът, че на Радо нищо му нямало, беше благоприятен за мен. Бил се възстановил напълно. Да, бе – възстановил се той - трънки, нали го видях в съда. Преди поне успяваше, незнайно как, да си докара някакъв интелигентен вид, а сега Радо изглеждаше като пълен олигофрен, какъвто той реално винаги си е бил.
Уж щяха да ме съдят по бързата процедура, ама нещо се затлачиха нещата. Четири месеца седях в клетката на следствения арест. Първо ме разпитваха обикновени следователи – 30 годишен стаж – само като те погледнат и разбират, че си виновен, и то не само за това. После почнаха да идват някви странни. И накрая съвсем ме оставиха. Забравиха ли ме, ко стана? Да не е станала война, баси?! И никой нищо не ти казва, и те гледат странно. На петия месец вече зе да ми писва. Доскуча ми и реших да си ходя. Като ти се пикай там в клетката като си, да еба и клетката проста, да еба! Та като ти се пикай или ти се сере викаш 30-40 минути да дойде някой да ти отключи и да те придружи до тоалетната. Един път полицая му беше лошо нещо ли ко, ама забрави да ме заключи като ме вкара пак в клетката. Възползвах се от ситуацията. Беше обяд, те, ченгетата, отишли да обядват и аз така леекинко си излязох и си тръгнах с небрежен вид. Ръцете в джобовете да ми държат панталоните - много падаха, щото нали ми бяха зели колана да не зема да се обеся. Пък нямах намерение да си го искам на тръгване.
|
Публикувано на 19-10-2010 @ 13:56:56 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.54
Гласове: 42
|
|
|
|
