| ТРИТЕ МАЛКИ ЛИТУРГИИ (Коледна приказка) |
 Demonwind написа
I
— Две пуйки с трюфели, нали, Гаригу? ...
— Да, преподобни отче, две чудесни пуйки с трюфели. Знам нещичко по този въпрос, защото помагах, като ги пълнеха. Кожичката им сигурно щё се пръсне, докато се пекат, толкова е опъната ...
— Исусе Христе! Майко божия! Страшно обичам трюфели!... Дай ми бързо стихара, Гаригу... И какво видя из кухнята освен пуйките? ...
— О, разни вкусни неща ... От обед скубем фазани, папуняци, ярки, глухари. Навсякъде хвърчеше перушина. После донесоха от блатата змиорки, златисти шарани, пъстърви и още...
— Големи ли са пъстървите, Гаригу?
— Ей такива, преподобни отче... Огромни!...
— Ох, боже! Струва ми се, че ги виждам ... Наля ли вино в потирите?
— Да, преподобни отче, сипах вино в потирите... Света Богородице! То далеч не е като виното, което ще пиете след нощната служба.. Да бяхте видели в трапезарията на замъка всичките шишета, в които пламтят пъстроцветни вина ... Ами сребърните съдове, гравираните прибори, цветята, свещниците!... Никога не се е виждала такава Бъдни вечер. Господин маркизът е поканил всички съседни господари. Ще бъдат сигурно четиридесет души на трапезата, без да се броят съдията и нотариусът ... Ах, щастлив човек сте вие, преподобни отче, че ще присъствувате на вечерята!... Аз само помирисах хубавите пуйки и миризмата на трюфелите ме преследва навсякъде ... оха-а!...
— Хайде, хайде, дете мое, да се пазим от греховно лакомство, особено в нощта на Рождество ... Тичай бързо да запалиш свещите и бий първите камбани за службата; полунощ наближава, не бива да закъсняваме ...
Този разговор се водеше през една нощ срещу Рождество на благодатната хиляда шестстотин и някоя си година между преподобния отец Балагер, бивш варнавитски игумен, а сега капелан на господарите дьо Тренклаж, и неговия малък псалт Гаригу или поне този, когото той смяташе за своя псалт Гаригу, защото, както ще узнаете, дяволът тази вечер беше придобил кръглото лице и безличните черти на тозн млад свещенослужител, за да въвлече преподобния отец в изкушение и да го накара да извърши страшния грях на чревоугодничеството. И така, докато тъй нареченият Гаригу (Хм! Хм!) биеше камбаните на господарския параклис, преподобният отец си слагаше филона в малката дворцова сакристия; и докато се обличаше, си повтаряше с дух, смутен от гастрономическите описания: „Печени пуйки ... златисти шарани ... ей такива големи пъстърви!..."
Навън нощният вятър духаше и разнасяше звъна на камбаните, и по склоновете на Ванту, горе, където се издигаха старите кули на /Тренклаж, в мрака заблещукаха светлинки. Това бяха семействата на изполичарите, които идваха да присъствуват на нощната служба в замъка. Те се изкачваха, пеейки, на групи по пет-шест души — бащата начело с фенер в ръка, жените, загърнати в големи кафяви наметки, под които се притискаха и се гушеха децата. Въпреки късния час и студа целият този славен народ крачеше весело, поддържан от мисълта, че когато богослужение-то свърши, както всяка година в кухнята ще има трапеза за всички. От време на време някоя господарска карета, предшествувана от прислужници с факли, проблясваше с всичките си стъкла на лунната светлина или пък някое муле тупуркаше, разтърсвайки звънчетата си сред мъглата, и тогава изполичарите разпознаваха своя съдия и го поздравяваха.
— Добър вечер, добър вечер, метр Арнотон.
— Добър вечер, добър вечер, деца мои!
Нощта беше ясна, звездите трепкаха на студа; вятърът пронизваше и ситен скреж полепваше по дрехите, без да ги мокри, сякаш за да запази традицията на побелелите от сняг коледни нощи. Горе на хълма замъкът се очертаваше на тъмносиньото небе с кулите, с островръхите покриви, с църковната камбанария. а малки огънчета мигаха, отиваха, връщаха се, играеха по всички прозорци и на тъмния фон на сградата приличаха на искри, изхвръкнали от изгорена хартия ... Като преминеха по подвижния мост и по тайния проход, за да влязат в параклиса, трябваше да прекосят един двор, пълен с каляски, с прислужници, с носилки, осветени от пламъка на факлите и от огньовете в кухните. Чуваше се дрънкане на шишове, тракане на тенджери, звънтене на кристал и сребро — приготвяха вечерята; и над всичко се носеше чудна топла пара, ухаеща приятно на печено месо, на подправки и на пикантни сосове, която сякаш говореше на изполичарите, на свещеника, на съдията, на всички:
— Как хубаво ще си хапнем, когато свърши богослужението!
ІІ
Бим-бам-бум! ... Бим-бам-бум!...
Започва полунощната служба. В дворцовия параклис, миниатюрна катедрала с островръхи сводове и дъбова резба до тавана, бяха постлани килими и всички свещи горяха. Колко народ! И какви тоалети! Най-отпред на украсени с резба столове, наредени край клироса, седят негово сиятелство маркиз дьо Тренклаж в дреха от розова тафта и поканените благородници. Отсреща на молитвено столче, тапицирано с кадифе, са се настанили старата вдовствуваща. маркиза в златоткана огненочервена рокля и младата госпожа дьо Тренклаж с прическа, украсена с дантели по по-следната мода на френския двор. По-нататък се виждат гладко обръснати, в черни дрехи и с големи остри перуки, съдията Тома Арнотон и нотариусът метр Амброа, две мрачни точки сред всичките пъстри коприни и сърмени Платове. След това идват дебелите майордоми, пажовете, стрелците, интендантите, госпожа Барб с нейните ключове, окачени на тънка сребърна верижка. В дъното на пейки са насядали низшите служители, слугините и изполичарите със семействата си; и най-сетне, точно срещу вратата, която тихичко ту се отваря, ту се затваря, влизат и излизат господа помощник-готвачите, конто надникват между два соса да глътнат малко свят въздух и да донесат уханието на Бъдни вечер в празничната и затоплена от безбройните запалени свещи църква.
Дали видът на тези малки бели шапки разсейваше толкова много светия служител? Или звънчето на Гаригу, това побесняло звънче, което дрънкаше в подножието на олтара някак адски припряно и сякаш през всичкото време говореше: „Да побързаме, да побързаме ... Колкото по-скоро свършим, толкова по-скоро ще седнем на трапезата."
Истината е, че всеки път, когато дяволското звънче дрънва, капеланът забравя службата и мисли само за празничната трапеза. Той си представя суетящите се готвачи, пещите с буйния огън, парата, която се надига от полуотворените капаци и сред цялата тая мъгла две разкошни пуйки, натъпкани до спукване, нашарени от трюфелите...
Или пък вижда върволиците пажове с подноси, обвити в' изкусителна пара, и заедно с тях слиза в голямата зала, подредена за пиршеството. О, наслада! Ето я огромната маса, отрупана с ястия и блестяща, ето ги пауните с перушината, фазаните със златистите криле, шишетата с рубинено вино, пирамидите пъстроцветни плодове сред зелени вейки и разкошните риби, за конто разказваше Гаригу (ах, да, Гаригу!), поставени върху копър и седефени люспи, сякаш току-що са извадени от водата, с пъхнати стръкчета уханни треви в чудовищните ноздри. Толкова живо е видението на тези чудеса, че отец Балагер сякаш съзира тези вълшебни ястия пред себе си върху везаните покривки на олтара и на два-три пъти, вместо да каже „Dominus vobiscum", се улови, че казва „Benedicite"1. Като се изключат тези дребни отклонения, достойният човек отслужваше молитвата съвсем старателно, без да прескочи нито един ред, без да съкрати нито едно коленичене. Всичко мина добре до края на първата литургия; защото, както знаете, на Коледа един и същи свещеник трябва да отслужи последователно. три литургии.
„Край на първата" — казва си капеланът с облекчена въздишка; после, без да губи нито минута, прави знак на своя псалт или на този, когото смята за свой псалт, и ...
Бим-бам-бум! Бим-бам-бум!
Започва втората литургия и с нея новото грехопадение на отец Балагер.
„По-скоро, по-скоро, да побързаме" — крещи му с тънко пронизително гласче звънчето на Гаригу и този път нещастният свещеник, в плен на дявола на чревоугодничеството,, се хвърля върху требника и поглъща страниците с хищен апетит. Той се навежда, изправя се, кръсти се, коленичи като обезумял, съкращава жестовете, за да свърши по-скоро. Едва простира ръце над евангелието и едва се удря в гърдите, докато чете „Confiteor". Не може да се разбере кой бърза повече — псалтът или той. Стихове и отговори се надпреварват, блъскат се. Думите, наполовина произнесенr без да си отваря устата, защото това ще му отнеме време, завършват в неразбираем шепот.
Oremus… ps… ps ...
Меа сulра... ра... ра...
Подобно на двама гроздоберачи, които бързо тъпчат гроздето в кораба, двамата мачкат латинския на литургията и на всички страни хвърчат пръски:
— Dom… scum… — казва Балагер.
— ... Stutuo! — отговаря Гаригу.
И през цялото време проклетото звънче дрънка в ушите им като звънчетата, които слагат на пощенските коне, за Да ги накарат да препускат по-бързо. Можете да си представите колко бързо претупаха с този галоп втората литургия.
— Край на втората! — казва разпенен свещеникът; и без.да си поеме дъх, зачервен, потен, се покатерва по стъпалата на олтара и ...
Бим-бам-бум! Бим-бам-бум!
Започва третата литургия. Още няколко крачки и са в трапезарията; но за жалост, колкото повече наближава вечерята, толкова по-лудо нетърпение и лакомия мъчат злочестия Балагер. Видението му става още по-ясно, златистите шарани, печените пуйки са там, там... той ги докосва... той ги ... Ох, боже!... Ястията димят, вината ухаят; звънчето бясно вика: „Бързо, бързо, още по-бързо!" ...
Но как да служи по-бързо? Той едва мърда устни. Не произнася вече думите. Още малко и съвсем ще измами добрия дядо Господ и ще му окраде литургията ... И точно това прави нещастникът! ... От изкушение на изкушение започва да прескача един стих, после два. После апостолското послание му се вижда прекалено дълго, не го довършва, клъвва малко от евангелието, минава край „Credo", без да се задържи, прескача „Pater", покланя се отдалеч на проскомидията2 и скачайки и тичайки, стига до вечните мъки, все така следван от подлия Гаригу (vade retro Satanas!)3, конто му помага като чудесен съучастник, вдига филона, обръща листовете два през два, блъска пюпитрите, обръща потирите и непрекъснато дрънка със звънчето, все по-силно и по-бързо.
Само да бяхте видели недоумяващите лица на богомолците! Принудени да следят литургията по жестовете на свещеника, тъй като не разбират нито дума, едни стават, когато други коленичат, или сядат, когато други стават; всичките слова на тази странна служба стигат тъй заплетени до пейките, че всички молещи се заемат най-различни положения. Коледната звезда, поела по небесните пътища към малката ясла, бледнее от ужас, като вижда тази бъркотия ...
— Абатът много бърза ... Невъзможно е да го следим — шепне старата вдовствуваща маркиза, като поклаща смутено високата си прическа.
Нотариус Арнотон слага големите телени очила на носа си и търси в молитвеника докъде, по дяволите, са стигнали. Но дълбоко в душата си всичките тези порядъчни хора, които също си мислят за трапезата, не са особено възмутени, че свещеникът претупва литургията; и когато отец Балагер със сияещо лице се обръща към своето паство и виква с всичка сила: „Ite missa est, gratias!"4, цялата църква в един глас му отговаря: „Deo gratias"5 толкова весело, толкова пъргаво, сякаш всички вече бяха на трапезата и вдигаха първата наздравица.
Пет минути по-късно тълпата благородници седяха в голямата зала и капеланът сред тях. Замъкът, осветен от горе до долу, кънтеше от песни, от викове, от смехове, от разговори; и преподобният отец Балагер бодеше с вилицата си крилце от ярка и давеше угризенията на съвестта си от своето грехопадение с папско вино и вкусен сос. Горкият свят отец яде и пи толкова много, че умря посред нощ от страшен удар, без да има време да се разкае; когато сутринта се яви на небето, още замаян от нощните пиршества... на вас оставям да се досетите как беше приет.
— Махай се от очите ми, недостойни християнино! — каза върховният съдия, господар на всички хора. — Ти прегреши толкова много, че не можеш да изкупиш вината си с целия си добродетелен живот... Ах, ти ми окраде една полунощна литургия ... Е, добре, ще ми я заплатиш с триста служби и няма да влезеш в рая, докато не отслужиш в собствения си параклис тези триста коледни литургии в присъствието на всички, конто прегрешиха заедно с теб, по твоя вина ...
... Ето истинската легенда за отец Балагер, както я раз-казват в страната на маслините. Днес замъкът Тренклаж вече не съществува, но параклисът все още стърчи на хълма Ванту сред горичка от зелени дъбове. Разсъхнатата му врата скърца от вятъра, а прагът е обрасъл с трева; птици са свили гнезда в ъглите на олтара и в рамките на високите прозорци, чиито цветни стъклописи отдавна са изчезнали. И все пак разправят, че всяка година на Коледа някаква свръхестествена светлинка се мяркала сред развалините и отивайки на коледната служба, селяните забелязва-ли, че призрачната църква е осветена от невидими свещи, конто блестели дори на открито под пристъпите на снега и на вятъра. Смейте се, ако искате, но един местен лозар, на име Гариг, сигурно потомък на Гаригу, ми разказа как една коледна вечер се озовал малко пийнал в планината.някъде около Тренклаж и ето какво видял... До единадесет часа нищо. Навред тишина, никакви светлини, никакъв живот. Внезапно към полунощ горе на камбанарията забила камбанка, много, много стара камбанка, чийто звън идвал сякаш от десет левги. Скоро Гариг видял по пътя, който води към църквата, как трепкат светлинки и се раздвижват неясни сенки. В преддверието на параклиса някой ходел, чувал се шепот: .
— Добър вечер, добър вечер, метр Арнотон.
— Добър вечер, добър вечер, деца мои!
Когато всички влезли вътре, моят лозар (много смел човек!) се приближил тихо и надникнал през счупената врата — пред очите му се разкрила странна гледка. Всичките хора, които видял преди малко, се били наредили около клироса в порутената църква, сякаш някогашните пейки били по местата си. Красиви дами със златоткани рокли и с дантели в косите, благородници с нашивки и галони, селяни с пъстри жакети, каквито са носели нашите прадеди, но всички остарели, изтъркани, прашни, излинели. От време на време нощни птици, постоянни гости на църквата, събудени от светлините, прелитали край светите, чийто пламък се издигал прав и мъждукащ, сякаш горял зад воал; но най-забавен му се видял на Гариг някакъв човек с големи телени очила, който непрекъснато разтърсвал високата си черна перука, в която се била заплела една от птиците и мълчаливо размахвала криле...
В дъното дребен като дете старец стоял на колене посред клироса и размахвал отчаяно някакво звънче без езиче и без глас, докато един свещеник, облечен в старинна златна одежда, вървял напред-назад пред олтара и повтарял молитви, от които не се разбирало нито дума ... Разбира се, това е бил отец Балагер, който е повтарял своята трета малка литургия...
--------------------------------------------------
1 Благослови (лат.). — Б. пр.
2 Приношение — Б. пр.
3 Махни се от мен, сатана! (лат.). — Б. пр.
4 Да си идем в мир! (лат.) — Б. пр.
5 Благодарим на бога (лат.). — Б. пр.
Из "Писма от моята мелница" на Алфонс Доде, издателство "Отечество", превод от френски - Пенка Пройкова
|
Публикувано на 23-11-2010 @ 09:35:23 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.16
Гласове: 6
|
|
|
|
