| Чума |
 Demonwind написа
Слънцето едва-едва преполовяваше пътя си до Персенк, когато Радю подбра петдесетината си брàва обратно към схлупения си агъл на Кълки, дето и поминуваше сам-самичък в окадена одая на втория кат.
Като наближи Зàреница, свърна да напои стоката си на старовремския водопой с двете каменни корита. Беловласи тукашни старчета с почит хортуваха, че обраслите със зелен мъх поилки са дялани в памтивека от най-първите заселници на Павелско - живели отпървом край калето до извора. Усетили водата, овцете и козите тъй пощуряха, че кучетата ръмжаха напусто насам-натам, безсилни да оправят хаоса.
- Ей, ей, ей! Вòда има боллук1! – размаха гегата Радю и почна нервно да псува.
Сетне зорлен дочака добитъкът да утоли жаждата си и сам замря на глинения чучур, подир което отмахна гуглата си и като подложи глава под струята, почна да се кваси. Ледената вода обаче не угаси жаравата, дето бесуваше в снагата му от вчера. “Наново ли ни èмна чума?”, мина през главата на трийсетгодишния мъж, преживял като дете два мòра. Първата чума се смили над людете, но добитъкът яко си изпати, а втората - тъй удари всичко, че от корена им оцеляха само с брат си Ташо. Който отпосле първи се задоми и заживя благато с гиздавата Катина, но преди месец хубостта ù дотолкоз разпали чужди мераци, че ги затриха наедно. Злодеянието стана тъй. Две дряновски дьонмèта2 издебнаха жена му на извора край нивата им на Върха и нахвърлиха отгоре ù. Като чу писъците ù, Ташо мигом остави оралото и се завтече да ù помага, но куршумът на единия злодей го повали на пътеката, а калъчката на другия го довърши. За да опази честта си, в суматохата Катина се метна в бездната... Оттогаз трите дребни сирачета на брат му останаха на Радювите ръце. Той ги приюти в агъла си и взе да ги гледа като собствени рожби.
Овчарят подкара припряно пощурялото стадо по нанадолнището, закахърен за братовите деца, които от нощес също горяха в трèска, та сабахлен им даде от илачите, за които научи за сефте преди време от дядо си Петко. Една зимна вечер, между две приказки, дядо му рече на наредените край огнището внуци:
- Чума се цери с èлова мъзга3! Тя лекува сички болести! – за миг се умълча и накрая тъжно притури. – Освен сиромашия...
- Дядо, к’во боли кат си болен от сиромашия? – наивно го попита тогава малкият Радю.
- Сичко, дядовото, ама най боли корем... – прихна дядо Петко, сетне съвсем сериозно продължи. – Мòрът бяга като дявол от тамян и от къдъш (дим) на сухо говеждо гюбрè4. Да разтриеш чумав челяк с чувик5 е хептен церително, щото болестта излиза от снагата през кожата.
Оттогава се изнизаха над двайсет лета, но Радю запомни завинаги дядовия урок по знахарство. При втората чума обаче илачите не дадоха резултат... “Дано сега да се очуват дечинкисе!”, рече си младият мъж, наближавайки агъла. Наоколо обаче липсваше обичайната детска гюрултия. Притеснен, Радю вкара животните в обора и забърза към горния кат. Прескочи дървената поилка за добитъка, която сабахлен бе сложил пред вратника пълна с вода, щото знаеше, че чумата се плаши от течността. Като влезе в стаята, завари двете по-големи деца, легнали на пода едно връз друго - едното бълнуваше нещо насън, а другото гледаше унесено и стенеше. Само най-малкото дете - петгодишният Дочо, си играеше нещо с овехтяла кания и като го видя, припна да го срещне:
- Чичо идееее.
С навлажнени очи овчарят се наведе, погали го по рошавата главичка и допря ръка на челото му.
- Ашколсун! – рече Радю, като видя, че детето няма температура. – Дочо е баш юнакът!
- И ше утрепе ламята? – дяволито попита детето.
- Иска ли питане! – като че ли усмивка пробяга по напуканите бърни на чичо му, когато Дочо заговори за приказката, с която го приспиваше ката вечер от месец време.
Сетне приклекна до другите деца и почна да ги опипва по телцата - пареха като жарава... Радю подскокна като ужилен, захвърли бързо ямурлука и стъкна огъня в огнището. Подир това разсъблече децата и като топеше парче от аба в бакър с цвик, взе да ги разтрива едно по едно. Като свърши, ги прикади на няколко пъти с пушек от гюбрè и ги преоблече в чисти дрехи. После дойде ред на мъзгата.
До късна доба Радю повтаря в унес лечението, но огънят, дето го изгаряше отвътре, накрая го надви и сам не усети кога легна редом до децата на постелята. По някое време му се стори, че магарето в обора пръхти с все сила и чатка мощно с копита. Момъкът отмахна кепенка6 и по-гледна към добитъка. И що да види - хубост невиждана! - русокоса невяста в златна премяна, грейнала като слънце на заник. Стадото - цялото осветено - бе замряло в едно кьоше на обора. Даже кучетата, изгубили се между животните, не смееха гък да кажат. Единствен Марко, ревеше колкото глас има и мяташе къчове всеки път, когато ослепителното създание искаше да го възседне. Усетила младия мъж, невястата мигом се извърна, но видяла тревогата в очите му, по-бърза да рече:
- Не бой се, Радьо! Лошо няма да ти сторя, но трябва да ме откараш с магарето си до каменните корита на Зàреница. Знаеш ли пътя?
- Коя си ти, жено? – едва успя да промълви овчарят.
- Тая, дето вчера в Дряново отмъсти за брат ти Ташо и хубавата му булчица. Но не разпитвай повече, а изпълни заръката, че инак и ти ще идеш при дьонмèтата.
Като чу за отплатата, която бленуваше ден и нощ, мъжът никак не се двоуми, а веднага слезе при отмъстителката. Сложи самара на магарето и го изведе от обора. Сетне помогна на невястата да се качи отгоре му и като взе повода в ръка, закрачи по нанагорнището. Не бяха изминали и десет крачки, когато овчарят с почуда видя, че магарето плувна в пот - от всеки косъм вир-вода потече. “Преди малко невястата бе лека кат перушина!”, мина му през ум, но не рече нищо, а продължи пътя си. Додето се изкачваха по стръмното, омайното същество дума не продума, но Радю разбра, че пътят му е познат. Като стигнаха извора, русокосата красавица пъргаво рипна от самара:
- Хайде, Радю, върви си! Свободен си вече! – рече му тя и се юрна към крепостта над двеста метровата бездна.
Овчарят се загледа след сиянието, което притича до края на пропастта, махна му за сбогом и скочи в бездната. Овчарят се затича подире ù:
- Нееееее ! – изрева със страшен глас той.
В следващия миг обаче невестата се превърна в лека мъгла и полетя към Змейова дупка на отсрещния скат. Преди да стигне в пещерата, мъглата изведнъж се преобрази на грозна беззъба старица с разчорлена коса и като фурия влетя в дупката.
- Чума е била, а не невяста! – рече Радю невярващ и се закова на място.
За изненада на овчаря, след малко от пещерата се дочуха стотици страховити викове и стенания. Сетне всичко утихна...
- Била е пълна с милèт (народ)... – осъзна истината Радю и почна да тича обезумял из гората...
По едно време, както си тичаше и викаше, нещо го яхна и взе да го мачка. Овчарят силом отвори очи и видя малкия Дочо да плаче:
- Страх ма е, чичо-о-о-о!
Мина бая време, додето мъжът си даде сметка, че преживелицата му е зловещ сън...
Подир три дни комшия надзърна през вратата на Радювия агъл. Петгодишният Дочо изстена нещо, отвори клепки и като се огледа наоколо, рече:
- Сички спят?
- Спят, Дочо, спят... – почти проплака възрастният съсед.
Детето се поуспокои и болестта наново го унесе. Но бе орисан да живее. И оживя! Единствен...
Беше 1745-а. Чумата отминаваше. Почваше лятото...
След година-две лоши люде нарочиха да пратят Дочо в Стамбул. За девширме7! Но се намериха и добри турци, та му сториха хаир. Дочо пак оцеля! И не само оцеля, но като порасна, натрупа богатство – стана тежък овчар с над 400 брàва овце, за които вдигна кошари на Върха, Бранището и Лисичи дол. И сам почна да наема овчари... Но другото му имàне бе далеч-далеч по-ценно, щото тури началото на Дочовския род - над 1300 човека, разселили се още в петдесет и пет селища освен в родното...
А сънят на Радю истински ли бе? Едва ли! Та кой ли сън е истински? Макар че днес планината, дето в съня си бягаше овчарят, се нарича Радюва, а Змейова дупка и досега е заприщена с човешки кокали от чумаво време...
Бележки:
1 боллук (тур.) - изобилие, в голямо количество
2 дьонме (тур.) - преобърнат в друга вяра, вероотстъпник
3 мъзга (диал.) - сокът под кората на иглолистно дърво, смола
4 гюбре (тур.) - тор
5 чувик (диал.) - воднист сок, отделящ от кисело мляко, сирене, извара; цвик
6 кепенк (тур.) - прозорец без стъкло, капак
7 девширме (ар.-тур.) - кръвен данък, еничарски
Автор: veninski, http://veninski.blog.bg/
|
Публикувано на 14-02-2011 @ 09:33:09 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.9
Гласове: 20
|
|
|
|
