| Тъмнината |
 Demonwind написа
Дълго мислих преди да седна да напиша тези редове. В главата ми още бушува бурята от онази нощ, когато си спомня за случилото се в малкото планинско градче.
И до ден днешен благодаря на Бог, че ме остави жив да се радвам на безценното ми семейство и че направи така, че онази къща да изчезне завинаги в небитието. Въпреки това, когато отида там и днес, намирам на мястото й грозни коренища, разровена земя, където никой не стъпва никога, а вечер сякаш клоните на дърветата в близката гора се прегръщат, търсейки сигурност и топлина до това свърталище на същества извън пределите на всичко, което разумния съвременен (и не само) живот познава...
* * *
Още когато започнахме да строим къщата ни в китното малко градче, намиращо се близо до големия и мръсен столичен град, впечатление ми правеше мрачната сиво-черна постройка, разположена далеч от останалите, досами началото на тъмната гора, за която пък се носеха слухове, че е място на нечисти сили, неподвластни нито на божиите, нито на дяволските закони на земята. Къщата не издаваше признаци на живот, въпреки огромното черно куче, завързано с верига, позволяваща му да тича почти из целия огромен двор. Още тогава тази постройка събуди детското ми любопитство и аз започнах да се интересувам кой живее там. Въпреки мъртвешкия си вид, къщата издаваше признаци на добре поддържана, а тревата в почти двата декара двор беше винаги старателно окосена. Докато строяхме нашата къща, с майка ми и баща ми, мир на праха им, спяхме в една военна палатка, взета назаем от един приятел на татко, който я беше наследил за спомен от дългите години щатна военна служба. Една есенна вечер, докато стояхме пред накладения от баща ми огън и похапвахме, преди да си легнем, имах неблагоразумието да попитам майка ми за къщата.
— Мамо, знаеш ли кой живее в онази там къща — посочих в полумрака призрачната постройка в началото на гората.
— Кой ти каза да питаш за тези работи, не си бъркай носа, където не ти е работата — изненадващо троснато се обърна към мен майка ми и от този момент настроението й се промени и остана такова през цялата вечер. Повече не ми продума и думичка, а баща ми само въздъхна, загаси огъня и каза:
— Хайде да лягаме, че утре чакаме майсторите за първата плоча.
През цялата нощ не мигнах, прояждан от любопитство по отношение на обитателите на въпросната къща. Пропяха първи, после втори, после трети петли. Вече беше се почти съмнало, когато цялото семейство станахме. Майка ми се зае с приготовлението на закуската, а аз и баща ми се запътихме към обекта, който един ден щеше да се превърне в нашата малка, но красива къщичка извън големия град.
Майсторите дойдоха в уречения час. Това беше малко необичайно, предвид факта, че почти всички, които идваха да работят, бяха откровени пияници и започваха деня си от ранни зори с бира. И закъсняваха, понякога с часове. Тези обаче дойдоха навреме, макар, че отдалеч лъхаха на престояли джибри. Баща ми надуши хавата, повика ме тихомълком, даде ми пари и ме изпрати за бира.
— При чичо ти Асен има от обикновената, и да не се бавиш, ей. Ако ти тежи касата с бира, вземи ръчната количка — последните думи ги чух едвам, забързан за магазина. Освен задължителното пазаруване на "живата вода" на майсторите, ми предстоеше да запитам най-важния въпрос, който можеше да вълнува в онези времена едно 14 годишно момче.
В магазина (всъщност това беше хоремага на махалата), както винаги, бяха насядали местните пияници около единствената маса и от сутринта надигаха бирата, за да могат да продължат наново вечерта. Чичо Асен Фадромиста държеше магазинчето. Прякорът му идваше от "Желязната воля", която караше в местното АПК. Именно с тази здрава машина същият този чичо Асен изкорени непроходимия жив плет, с който беше ограден двора ни, когато купихме мястото.
— Как е, малкия — обади се от масата чичо Симо — изсъхнал мъж на неопределена възраст, когото ще помня винаги с шишето бира в ръка. — Как са майка ти и татко ти?
— Добре са — отвърнах, — наливаме плоча.
— Ааа, това е сериозна работа, отивай да помагаш, че тая работа не е като оная — целомъдрено отбеляза чичо Симо.
Аз обаче имах в главата си един-единствен въпрос, който не ми даваше покой цяла нощ и цяла сутрин. Реших, че ако сега не го задам, няма да ме свърти за никаква плоча, ами цял ден ще дразня родителите си и нищо няма да свърша.
— Чичо Симо, искам да те питам нещо — започнах направо.
— Казвай, нали затова сме тука! — усмихнат надигна шишето благия пияница.
— Там, накрая на пътя, до гората, има една тъмна къща. Живее ли някой там?
Всички се спогледаха, а чичо Асен промърмори под нос:
— Защо питаш, какво ти влиза в работата? Не ти трябва да знаеш кой живее и дали живее там.
Аз обаче, по детски, все пак не мирясвах:
— Е кажете поне живее ли някой там или не? Интересно ми е, моля ви!
— Тази къща е на чичо ти Атанас. — някак си насила кандиса да ми отговори чичо Симо.
— Кой е чичо Стефан, идва ли тук? — пак попитах аз.
— Не, не е идвал от над 20 години. Баба ти Иванка идва от време на време и му купува хляб и по нещо за ядене, не сме му виждали очите през всички тези години — леко ядосано се намеси чичо Асен.
— Болен ли е? — любопитството на децата се отличава с това, че е непресъхващо и на моменти доста нахално.
— Абе ти работа нямаш ли си? — вече наистина се ядоса чичо Асен. — Бягай да помагаш на вашите и повече не питай за неща, които не те засягат!
Нямаше как, тръгнах си. Дотътрих тежката каса бира до двора, където майсторите й се нахвърлиха като вълци върху овче стадо...
* * *
Годините летяха, сякаш подгонени от невидимата метла на времето. Детството остана в миналото безвъзвратно, на негово място дойде бунтарските юношески години. Малкото населено място вече не ме привличаше с нищо, кръвта ми кипеше за бурен живот, гарниран с добра и силна домашна ракия и брутални метълски сборища. Не бях стъпвал в къщата повече от десет години, когато нещо ме накара да отида — може би защото вече се бях наситил на всичките прелести на градския живот, може би защото майка ми вече губеше сили да се справя сама с трудната поддръжка на селския имот.
И така, един прекрасен пролетен ден, с малко багаж в ръка, хванах маршрутката (за по-къси разстояния големите автобуси бяха заменени от "демокрацията" с малки бусчета — душегубки, в които хората, живеещи извън столицата, бяха товарени като едър рогат добитък и извозвани (в буквалния смисъл) до местоживеенето им) и за няма и един час бях в малкото градче. Изведнъж в главата ми нахлуха всички детски спомени, затрупвайки ме едновременно с радост и немалко тъга. Пред очите ми оживяваха всички места, покрай които минавах — старата "Скара-бира", която сега беше затворена и полусрутена, а тогава кипеше от живот (и вкусни кебапчета), малкият хоремаг, в който леля Ани продаваше само захар, брашно, олио и (само с предварително записване) хляб и още много други свързани с детските ми спомени места. Хоремагът вече беше станал сравнително голям магазин, в който се продаваше всичко, само дето предишното обаяние го нямаше. Нямаше ги и парите на повечето хора. Същите си бяха само пияниците, насядали отпред. Един от тях ме видя и припозна в мен местен адвокат. Аз пък познах в него чичо Симо, когото не бях виждал от онзи далечен ден, когато го попитах за къщата, чиито притежател беше чичо Атанас. Остарял, видимо деградирал от алкохола, чичо Симо представляваше едно от жалките лица на прехода в малкото градче. Надали щеше да ми каже нещо смислено, а и надали щеше да ме познае. Полека отминах пиянското сборище, но стария пламък на любопитството отново се разгоря с пълна сила, все едно всичко се случваше просто на следващия ден след наливането на бетонната плоча.
Заварих къщата потънала в прахоляк. Двата почивни дни, преминали в чистене, ме отказаха напълно от идеи за допълнително проучване на старата къща на чичо Атанас, който всъщност не знаех дали е жив дори. Дори се мъчех да не я гледам, когато изляза на терасата, но нямаше как зловещата черна постройка да не се набие в очите ми, дори гледана с периферно зрение. Стори ми се още по-западнала, сякаш само свирепото черно куче беше същото и дори още по-изродено от преди. Очевидно в злокобната къща имаше живот, колкото и потаен и скрит да беше той. Недочакал съмването в първия ден от работната седмица обаче, хванах първата маршрутка за столицата. Трябваше все пак и да се работи.
Изминаха още няколко години, през които ходенето ми в къщата беше спорадично, предимно заради кефа на вече остарялата ми майка. Вече се бях задомил, когато един есенен ден тя пое пътя към Другите измерения, оставяйки изцяло къщата в моите ръце.
Животът през това време в града беше станал ужасен, населението беше оскотяло в болшинството си до степен на първобитак, настанен в жилищна кооперация. Градът вече истински ни отвращаваше и аз реших, че трябва да постегна къщата ни за постоянно обитаване през всички сезони, с които се характеризираха тези географски ширини. Отидох сам, тай като малкото ни съкровище скоро се беше родило и не беше разумно да се разкарва новородено в недовършена къща, сред прахоляка и бълхите, донесени от полските мишки, които се криеха в мазето и от време на време "преслушваха" и кухнята на първия етаж. Време беше обаче и те да поемат по своя път.
Неплатеният отпуск е нещо, което хем е добро, хем обаче не ти дава много възможности за разгръщане, предвид липсата на свежи пари в банковата ти сметка през времето на ползването му. Няма как обаче, времето никога не стига и човек понякога се принуждава да предприема стъпки, които не са му по волята. Мина половин седмица, преди да поставя нещата така, както трябва да бъдат в малката но уютна къщичка, която скоро щеше да стане новия дом на малкото ни домакинство. Една вечер, когато вече бях привършил почти всичко и ми оставаха два-три дни наистина да отпочина от цялата дандания, бях седнал на терасата, където пресушавах бутилка отлежало уиски. Телевизорът дуднеше нещо в хола, бях го пуснал незнайно защо, а навън в полумрака щурчетата свиреха ли свиреха на малките си цигулки. Някъде в далечината щиглец пазеше гнездото си от съседно дърво, пеейки божествено и привличайки по този начин всеки граблив натрапник към себе си, а не към домашното си огнище, където малките му чакаха вечерята си.
Изведнъж, сякаш по заповед на вълшебната пръчка на невидим магьосник, токът спря. Това беше нещо съвсем обикновено за тази част на България, така че дори не ми направи впечатление. Единственото, което ме накара да отбележа спирането на електричеството, бе заглъхването на телевизора в хола. Очертаваше се край на вечерта, поне за гледащите телевизия. За мен обаче нямаше никакво значение — бутилката беше полупълна (или полупразна, ако погледнем от друга гледна точка), а и в мазето имах още една. Телефонът не зависеше от тока и тефтерчето с телефонните номера на приятелите беше винаги на масичката до него. А пиян човек определено търси събеседници и компания, била тя и по телефона.
Пиейки в мрака навън (нощта вече беше паднала), нещо странно започна да се натрапва в замъгления ми мозък. Започнах да търся причината за това усещане и полека стигнах до злокобния извод, че навън беше гробна тишина! Не че извън града трябва да е шумно, но тази тишина всъщност включваше с зловещото си естество отсъствието на птичите песни, огласяли досега нощната тъма, пеенето на щурците, далечния кучешки лай, подвикванията на кукумявките... За несвикналия на блажения планински покой тишината в началото действа някак си депресивно. Но такава тишина — това вече беше нещо необикновено и определено не навяваше добри помисли. Терасата ми гледаше към улицата, която беше потънала в мрак, също както всичко наоколо. Дори колите вече бяха спрели да минават, като че ли всички хора се бяха прибрали и сгушили под завивките си в лятната топла, но безлунна вечер. Запалих свещ и я сложих в един буркан, като останах сам сред мрака и тишината на заспиващото градче.
Нещо прошумоли в мрака откъм улицата. За напрегнатия слух на останалия в тишината всеки звук буди интерес, дори той да е от паднало листо или камъче, бутнато от нощния вятър. Но шумът продължи и придоби формата на провлачени стъпки, които идваха откъм горната махала по нашата улица. Помислих си кой ли би могъл да се разхожда в такъв мрак и най-вече — къде за Бога е тръгнал? Постепенно шумът се материализира под формата на куцукаща баба, потропваща с дървеното си бастунче по чакълестата улица. Надигнах шишето с уискито, забравил вече за окъснялата баба, смутила нощните ми мисли.
— Я, ти момчето на Елена ли си? Колко си пораснал! — от мислите ми ме изтръгна гласът на същата тази старица, минаваща по улицата пред нас.
— Аз съм, ти коя беше, лельо? — на свой ред учтиво попитах бабката аз.
— Аз съм баба ти Петрана, на чичо ти Пешо, дето си отиде лани, не ме ли помниш? Ех, едно време с майка ти и баща ти, Бог да ги прости, бяхме големи приятели, ама ти си забравил — беше ей толкова висок — бабата направи движение с ръка, показвайки ръста ми преди двайсетина години, че и отгоре.
— Искаш ли да влезеш, защо стоиш на улицата, ще те бутне някой пиян в тая тъмница — поканих баба Петрана аз, отчитайки факта, че местното население практикуваше екстремния "спорт" каране в пияно състояние, а всички полицаи до един бяха местни и навързани като свински черва, та надали щяха да вземат насериозно една прегазена в мрака баба.
Недочакала втора покана, бабката бутна леко входната врата, която беше и без това притворена, и влезе в двора. Отидох със свещта да я придружа, защото имаше реална опасност в тъмницата да стъпи накриво на някоя бабуна в градината и това да й коства много на и без това крехкото здраве.
Тази вечер баба Петрана ми разказа много неща — всъщност ми разказа цялата история на градчето от момента, когато наливахме първата бетонна плоча на къщата ни до сега, когато двайсет и няколко години по-късно, вече мъж, пиех уиски на терасата на същата тази къща.
Времето летеше неусетно, а ток така и нямаше. Бабката разказваше така увлекателно, като прекъсваше само от време на време, когато надигах шишето с уиски, за да ми налее в главата колко е вредно пиенето и как нейния мъж, чичо Пешо, мир на праха му, пукницата го е отнесла в гроба без време. Слушайки в захлас баба Петрана, изведнъж вниманието ми беше привлечено от къщата на чичо Атанас в далечината. Приглушена светлина изведнъж мина през цялата къща, сякаш лъч, дошъл от нищото, освети фасадата й. Инстинктивно обърнах глава по посока източника на лъча, но там така и нямаше нищо, само непрогледен мрак. Неволно устата ми се отвори и, дали от изпития алкохол, дали от внезапно нахлулото в мен любопитство, попитах смело бабката:
— Бабо Петранке, а какво ще кажеш за чичо Атанас? Видях къщата, та се сетих. Жив ли е, как е, какво прави?
Бабката изведнъж смени физиономията:
— Откъде го знаеш тоя бе, момче? Цял град го избягва, защо ти трябва да знаеш за него!
Веднъж обаче разпален, огънят на любопитството нямаше как да бъде угасен:
— Разкажи ми нещо, моля ти се, от тези, които познаваха нашите, май само с теб мога да си говоря ей така, приятелски.
Баба Петранка въздъхна дълбоко:
— Е, щом искаш - вече си голям, носиш си главата на раменете. Чичо ти Атанас не е кореняк тукашен - започна бабката. — Никой не знае откъде и как е дошъл, и най-вече кога. Смутни години бяха след войната, чедо, новите дето се качиха горе в София ни взеха земята, имотите... Тогава още нямаше тия там, граждански номера ли са, какви са, дето сега ти ги искат навсякъде. Та още като дойде, чичо ти Атанас не се хареса на никого в града. Не знам защо, но в него имаше нещо особено, което караше хората да го отбягват. Но и той пък от своя страна не ги търсеше. Дадоха му от кметството тогава това място накрай града, до гората и той го прие с голяма охота. Сам вдигна къщата, или поне така се говори, защото тогава по тези места имаше съвсем малко хора (бабката имаше предвид мястото, където седяхме сега и околните къщи) и всички бяха полудели от ужас, когато чичо ти Атанас дойде да живее тук. Казват, че никой не виждал как се строи къщата, ама вечер се чували някакви страшни злокобни звуци, сякаш изчадия от Ада са си устроили събрание насред мястото на Атанас, а на сутринта къщата осъмвала все по-готова и по-готова. След като я вдигна и покри, повече почти никой не видя и чу стопанина й. Така е до ден днешен. Имаше една баба Иванка, Бог да я прости - добра душа беше тя и чат-пат му носеше по нещо за храна, той и остави пък пари да му купи по нещо от магазина. Обаче всичко ставаше тайно - нито тя виждаше него, нито той нея - оставяше парите пред вратата, после без никой да го види прибираше покупките или донесеното от бабата. Аз ще ти кажа нещо, искам да го знаеш, и после ще си ходя, че вече е късно за баба като мен, уморих се от жега и работа днес - преди няма и година видях чичо ти Атанас. За първи път от много, много години. И знаеш ли какво? — бабката потрепери, сякаш я лъхна студения северен вятър — стори ми се същия, както в деня, когато дойде да ни поздрави с половин уста на сватбата ни с бай ти Пешо, лека му пръст.
Това вече ми дойде много дори за състоянието, в което бях:
— Как така същия? - ококорих се срещу баба Петранка, стиснал здраво бутилката в ръка.
— Ей така, не е остарял и с година. Като дойде никой не можеше да каже на колко години е, но видимо изглеждаше не под петдесетте. Сега си е същия. Същата сива коса, сиви мъртвешки очи, опъната полупрозрачна кожа... Същия, момче, същия! — завърши бабката, ставайки и подпирайки се на бастунчето си. — Е, хайде, аз ще тръгвам... И умната, нали знаеш? — като че ли старицата предусещаше, че лудата глава, която стоеше срещу нея, няма да е от най-умните след всичко чуто вечерта.
Междувременно времето се беше променило доста — задуха силен вятър, който накара клоните на вишната пред терасата бясно да зашибат по дървения парапет на малкото балконче на втория етаж. Станах и прибрах прането от простора навън, можеше и да завали, небето беше от черно по-черно. Седнах отново на терасата при свещта, ток още нямаше, май с тоя вятър нямаше и да има, поне свещта беше голяма и буркана пазеше от вятъра.
Вече допивах първото шише и дори не ме беше хванало така, както аз исках — да си сам в мрака е убийствено скучно Вятърът все по силно блъскаше околните дървета, които сякаш му се караха защо ги безпокои, шумейки силно с листата си. Стана като че ли още по-тъмно и зловещо. Започнах вече да прибирам масичката отвън, нямаше смисъл повече да стоя и да се надявам да дойде ток или да мине някой познат, с когото да споделя кехлибарената течност, а и ледени тръпки полазиха незнайно защо по гърба ми. Излизайки за последния тур с домакинска кърпа в ръка, с която възнамерявах да избърша масичката, усетих нечий поглед върху себе си. За миг потръпнах и краката ми се подкосиха, но веднага погледнах към оградата, където видях висок мъж, позастаряващ, който беше спрял да си почине, влачейки тежка количка с дърва от близкото дере.
|
Публикувано на 21-03-2011 @ 10:15:55 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.95
Гласове: 24
|
|
|
|
