| Медуза |
 dj_barman написа
Корабът бе попаднал в умерена буря и се клатеше силно, но поради това че бе голям, се клатеше
бавно и плавно – тежест на десния крак, тежест на левия крак - капитанът ходеше по палубата и
леките пръски от огромните маси вода, които се разбиваха в кораба, не му правеха впечатление.
„Май няма да има супа за вечеря“ - помисли си той. Бе се отправил към носа на кораба, както
правеше винаги малко преди залез. Kогато стигна носа, капитанът се хвана здраво и погледна
надолу. Той се казваше Никола Василев – Берга. Защо прякорът му бе Берга, никой не знаеше, но
хората впоследствие се досещаха.
Капитан Василев обичаше да гледа как кораба му цепи морето, а и на носа скоростта бе най-
осезателна. И така той отново, както всеки път, погледна надолу, където вълните се разбиваха с
глух тътен. И веднага се хвана за шапката да не падне, и дори не разбра, че шапката му не беше
на главата. Беше я забравил в кабината си (лош знак според него). Берга бе капитан от 34 години,
но никога не бе виждал нещо подобно. Ако имаше хора наоколо, щяха да чуят ТУП-ТУП-ТУП.
Това бе сърцето на капитана. Той се вълнуваше, както морето, над което се бе изправил. Берга
потърка очи, ощипа се, озърна се бързо да види дали някой не го гледа и си вкара два юмрука в
брадичката. И пак погледна надолу. Не, нямаше грешка – над ватерлинията се бе залепила
огромна медуза и ядеше металната обшивка на кораба.
Трябваше да се действа бързо, но в никакъв случай прибързано. „Хмм“ - помисли си капитанът.
Широката му крачка бе заковала гордо изправеното му тяло към мястото, на което бе стъпил. А
това място се вдигаше метри нагоре в небето, а после отново се спускаше бавно надолу към
морето, което сега имаше цвят на зелено мастило. Капитанът забеляза как един юнга притичва
по палубата и бърза да се скрие в уютното топло убежище – долу в сърцевината на кораба,
където са кабините и естествено „Крю барът“. Капитанът винаги бе държал да има добра връзка
с екипажа си и да се обръща към всеки по име.
- Сашо! - извика Берга.
Юнгата се спря, погледна посока капитана и се посочи с пръст въпросително. „Интересно –
помисли си Берга – защо хората като се посочат и кажат „аз“, сочат към гърдите си, а не към
главата примерно или пък към... но стига! Сега не е време за философски размишления – баси,
няква МЕДУЗА МИ ЯДЕ КОРАБА!!! И въобще какво се бави тоя?!“
Юнгата тръгна към капитана с несигурна крачка и вървейки стоически по хлъзгавата палуба,
извика по пътя през вятъра:
– Казвам се Иван, господин капитан!
Берга винаги бе имал проблем с имената и колкото и да се стараеше, се ставаше няква издънка.
„Както и да е - каза си капитанът наум – радвай се на „Сашо“, защото можеше и да е „Емилия“,
хехе.“
Идеята му беше да извика някой друг и той да погледне ситуацията, и ако и двамата се окаже, че
виждат едно и също нещо, значи... Защото стават грешки, а капитанът искаше да е сигурен преди
да предприеме необходимите мерки. Но изведнъж се сепна. „Чакай малко, ве момче – каза той на
себе си – ти съвсем ли изкуфя?!! Как така ще викаш юнгата за такова нещо. Та той е още дете.
Ако и той види това, което виждам аз, ще се стресира и последствията може да са необратими –
като нищо ще предизвика паника, а това на кораба ми не мога да допусна!“
– Стой! - извика капитана на Иван – Аз ще дойда, Иване. Тука е много хлъзгаво.
Koгато стигна до юнгата, капитана си напомни: “Спокойно сега, да не уплашиш момчето.
Той не трябва да остава с впечатление, че нещо не е наред.“ И Берга заговори с глас,
който звучеше сякаш щастливи птички весело пеят, докато си свиват гнездо на слънчев
айсберг:
– Отиди извикай помощник капитана! Той сега спи, но като му кажеш, че го викам аз, ще се
събуди.
Юнгата унило потърка брадичката си и тръгна да изпълнява. „Явно вече му се е налагало да
буди помощника.“ - помисли си Берга. Помощникът имаше много коварен ляв прав и още по-
коварен десен цигански шамар.
Капитанът бе решил, че помощникът, който се казваше Христо, е най-подходящ за работата.
Христо (старпома) се зададе с твърда крачка. Беше сериозен – знаеше, че нещо много мръсно ще
се случи сега. Берга посрещна Христо приятелски, каза му някои неща за времето и един
пикантен виц. Посмяха се заедно, но старпома продължаваше да стои нащрек, очаквайки всеки
миг да се случи нещо много лошо.
– Даа – продължаваше да говори капитана с меден глас – като миналото лято в Колумбия –
еей такива цици! А я погледни малко тук!
И Берга посочи надолу. Бяха стигнали до носа. Старпома погледна надолу.
– Това някаква шега ли е? – Христо бе видимо объркан.
– Какво виждаш тук?
– Ти се майтапиш нещо с мен! - в гласа на старпома се усещаше известен стрес и силно
възмущение.
– Отговаряй като те питам! - гласа на капитана рязко стана леден и категоричен.
– Виждам... - тук Христо се запъна, но побърза да изпълни заповедта - ... медуза, която яде
обшивката на кораба, капитане.
„Значи е вярно – помисли си Берга. И сега какво ще правим? Добре, всичко е наред, обмисли
хубаво ситуацията! И каква е ситуацията? В средата на океана сме, буря, залез и една медуза
дето ми яде кораба. Баси!“
– Така - започна капитана - за това нещо знаем само аз и ти. Няма да вдигаме шум, да не
стане паника. Ще се посъветваме сега тука с тебе как да действаме.
Стояха така двамата мълчаливо на носа. Всеки сам в себе си събираше сили, прегрупиране,
реорганизация. Бурята се засилваше. Слънцето не се виждаше от черните облаци, още повече, че
бе залязло. Цвета на морето обещаваше апокалипсис.
Трябваше да се действа бързо – една пробойна на носа в това време би била фатална.
– Добре, ти като най-старши след мен на кораба какво решение на проблема ще предложиш
– гласът на капитана бе свеж, бодър и делови – през дългия си живот бе имал безброй
трудни ситуации и дори няколко безнадеждни – нямаше лесно да го събори ужасът на
случващото се.
– Предлагам да я застреляме – старпома бе човек на решителните мерки.
– Ааа, предлагаш да я застреляме – гласът на капитана стана опасен като подводен айсберг
– и какво ще обясним после на шефовете?! По-добре да им кажем, че сме стреляли по
готвача и не сме го улучили, отколкото да им кажем, че сме застреляли медуза, която е
застрашавала сигурността на кораба. Или защо пък не – продължи Берга с мрачен
сарказъм – Дай ше я гръмнем тъпата медуза, поне ше станем известни – чист Гинес –
първите хора в историята застреляли медуза с калашник. Или я дай направо с граната –
хем и екипажа ще се позабавлява.
Вятърът ставаше все по-силен и заглушаваше шума на морето. След малко щеше да стане
съвсем тъмно. Нямаше време. Капитанът запретна ръкави и посегна да си оправи шапката с
решително движение. Чак сега разбра, че я е забравил в кабината си. „Лошо!“ - каза си той наум,
докато приглаждаше мократа си коса.
– Слушай сега – капитанът вече бе взел решение – ще хванем медузата. Имам един познат в
цирка дето ще даде добри пари за нея.
Старпома никога не беше сигурен кога Берга се шегува и кога не.
– За целта ще ни трябват – продължи спокойно капитанът – една голяма кофа и един смел
човек, кххммм... едииин... много смел човек, който ще спуснем с въже долу, за да сложи
медузата в кофата. Елементарно!
„Елементарно...“ - помисли си старпома.
– И така – аз ще намеря кофата, а твоята задача е да намериш човека. Имаш ли някакви
предложения кой да бъде той? Сещаш ли се за някой достатъчноо... ъъъ... здрав, за да се
справи в тази тежка ситуация?
– Предлагам да пуснем боцмана, капитане - каза старпома и не се учуди, когато на лицето
на Берга се изписа силно съмнение.
– Просто не се сещам за нещо по-добро – добави Христо извинително.
След кратко замислено мълчание капитанът каза:
– Добре тогава, но ако нещо се издъни, ще те оставя на първия срещнат остров и ще се
връщаш оттам на стоп! Отиди го извикай боцмана! Подготви го психически! И го
подготви добре!
– Вино или водка? - попита старпома.
– И ракия, синко! Само по-бързо!
– Ааа, няма проблеми – Христо си погледна часовника – боцмана сигурно вече е
достатъчно подготвен.
Докато чакаше да дойдат, капитанът се огледа за кофа. Трябваше му достатъчно голяма кофа, тъй
че да може да се плува в нея. И да не е метална... Намери в една от спасителните лодки. Там
фитерът бе скатал две каси водка и един буркан кисели краставички.
Боцманът и старпома, чието лице сега бе видимо помръкнало, се зададоха. Боцманът бе
широкоплещест млад мъж. Той крачеше така устремено по палубата, сякаш имаше намерение да
върви направо без да спре поне още пет километра. Капитанът го обзе лошо предчувствие.
Берга посрещна боцмана, поздрави го и почна да му говори окуражително-надъхващо, докато го
потупваше по рамото като горд баща. Но по-едно време се сепна: „Откъде се чува този звук?!“
Въпреки бурния вятър, отнякъде се чуваше силно свистене. И изведнъж капитанът поразен
осъзна, че това свистене идва от широките ноздри на боцмана, който дишаше, сякаш това е
целта на живота му и гледаше като някое хищно, озверяло от глад същество, което при това е
особено злобно и гадно. Ръбатите му юмруци се свиваха и отпускаха. Боцманът очевидно бе
свръхвъзбуден. Боцманът изгаряше от нетърпение да изпълни задачата, да спаси кораба, да
неутрализира врага, да се хвърли напред в бездната на неизвестното, за да изпълни своя свят
дълг.
„Май малко прекалихме с агитацията.“ - помисли си капитана. На Берга му стана кофти за
медузата: „Та той като нищо ще я убие без да иска! Което би било жалко, защото може да е
медуза, ама и то душа носи, а парите от цирка са добри. И айде медузата как да е, но ако нещо
му се случи на боцмана, тогава вече наистина ще ми се такова таковата. Лоошоо.“
– Ей - извика капитана през вятъра – по-спокойно, момчето ми! Ще спазваш мерките за
лична безопасност, нали?
– Да-да-да-да!!! - извика боцманът. Очите му се въртяха диво. За него нямаше нищо по-
важно сега от това, да оправдае доверието на КАПИТАНА. Той щеше да се справи! Той
щеше да улови тая медуза, дори ако трябва преди това да я изпържи в сладко кисел сос!
– Твоята безопасност е на първо място – капитанът се обезсърчаваше все повече – няма да
правиш глупости, нали?
– Не-не-не-не! Няма, господин капитан!
„Оффф“ - помисли си капитана и дръпна старпома настрана. Христо бе почервенял от
напрежение. Той разбираше, че всичко виси на косъм. А още по-добре разбираше, че той носи
отговорността. Капитанът тръгна да му казва нещо, но се отказа - думите вече бяха излишни.
Само погледна към боцмана многозначително, а след това се втренчи продължително в
старпома. Христо се изпоти за трети път, въпреки студения вятър.
– Надявам се, че си чел Робинзон Крузо – каза Берга накрая – там има полезни съвети.
Пуснаха боцмана с въжето от носа. Капитанът горе държеше кофата, а старпома подсигуряваше
въжето на боцмана. Естествено, той се клатеше като махало, клатеше се като език на училищна
камбана, която весело дете настървено бие, за да свърши най-накрая тоя гаден час. Когато
боцманът стигна до равнището на медузата, почна да й вика: „Писи-писи-писи-писи! Мац- писи-
писи-писи!“ Докато приканваше медузата така, боцманът правеше към нея специфичното
движение с ръка, което съпътства тези думи винаги. Капитанът бе потресен:
– Какво прави тоя, бе!!!
– Амии... ъъъ... - старпома преглътна – прилага индивидуален похват, капитане.
Берга погледна помощника си свирепо. Христо вече се виждаше как чука кокосови орехи на
някой остров, който го няма на картата.
Вече бе станало съвсем тъмно. Виждаха благодарение само на корабното осветление. И на
медузата, която злобно фосфоресцираше. По едно време, боцманът се залюля за пореден път и
удари с тяло медузата. Тя цопна в морето като скала, отчупила се от върха на планина. И се
изгуби в морето.
„Мамка му – каза си капитана и си помисли нещо, което веднага забрави, защото сега най-
важното бе да изкарат боцмана горе жив, а по всичко личеше, че това ще е трудна задача –
боцманът очевидно полагаше неимоверни усилия да се затрие. Бе започнал да отвързва въжето
си.
– Ще скоча след нея да я хвана, капитане!
На Берга му призля. Бе виждал какво ли не през дългия си живот и нервите му бяха дебели като
корабни въжета, но тук вечее... Само бруталната закалка и стоманеният характер, който имаше,
му помогнаха да продължи.
- Прибирай се веднага горе!!! – гракна капитана на боцмана, който се опули, пребледня и
кротко тръгна да се качва по въжето, за да изпълни заповедта на капитана.
Естествено, че щеше да изпълни. За гласът на Берга, когато е ядосан, се носеха легенди.
Една от тях е как веднъж Берга попаднал на огромен прайд лъвове. Той бил тогава на разходка в
Африка, но поради навигационна грешка, се случило така, че изведнъж дванайсет лъва
изскочили срещу него изневиделица и тъкмо щели да го разкъсат, когато той им казал да се
махат. Бил е много ядосан. Лъвовете избягали като котенца. Тази история, естествено, бе твърде
преувеличена – лъвовете бяха само три.
Когато боцманът се качи при тях, капитанът каза:
– Хайде, момчета, да отидем да изпием по едно. Аз черпя сега.
Старпома и боцмана си отдъхнаха облекчено – капитанът се беше успокоил.
Всички те тръгнаха към кабината на Берга.
Капитан Никола Василев изостана нарочно и остана за малко на палубата сам. Въздъхна. Нощта
обгръщаше кораба, сякаш той бе бучка лед в чаша „облак“, забравена в някакво старо изоставено
подземие.
И тогава капитанът се сети мисълта, която бе забравил преди малко, докато вадеха боцмана.
„Мамка му – каза си Берга – избяга медузата! И може да е отишла да извика приятелчетата си..."
|
Публикувано на 28-04-2011 @ 19:01:10 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.90
Гласове: 11
|
|
|
|
