| Бесният (част 1) |
 sonia написа
Дъждовните капки удряха масивната фасада на „Амелия” като дребни камъчета чакъл. Вятърът се гонеше с нощния студ по процепите на малките прозорци и сякаш цялата сграда пищеше с животински вой. Някъде, преди много години, някой беше разказал поверието, че тази сграда е обладана от духа на собственика си и десетките убити от него пациенти и за това издава такива ужасяващи звуци дори при най-лекия ветрец.
Беше стара мрачна крепост на върха на хълма с малки покрити с решетки прозорчета. Имаше огромна стоманена врата и две кули в двата си предни края. Имението „Амелия” не беше обикновена лудница. То беше преизподня за най-тежките случаи на душевно болни. Клиника за престъпници с никаква надежда за лечение. „Амелия” беше синоним за страх. Там нямаше и капчица здрав разум – нито сред пациентите, нито сред персонала. Веднъж влязъл вътре, никой не се беше връщал към нормалния начин на живот. Тя оставаше една горчива жилка в съзнанието на всеки дръзнал да се поинтересува от ставащото в нея. „Амелия” беше адът в чиста форма и реално време.
Часовникът в главното фоайе удари точно 8. Сините престилки на лекарите и санитарите мазно лъскаха под приглушената светлина на помещението. Трима огромни пазачи се суетяха около голяма вертикална количка с дълги кожени колани. Бурята отвън шибаше стените и притъпяваше стоновете на лудите със собственото си бучене. Бронираната кола закъсняваше вече и това правеше д-р Изверг малко изнервен.
- Никога не закъсняват! – каза той поглеждайки стенният часовник.
- Може би е заради бурята. – опита се да въдвори спокойствие главната сестра.
Д-р Изверг отново отвори картона на пациента и прегледа диагнозите, които вече беше научил наизуст. Нямаше нито име, нито възраст, нито данни за миналото му. Нищо. Сякаш се беше появил от нищото, беше убил няколко десетки хора и сега идваше тук. Нищо не можеше да го учуди от години в тази работа. Беше виждал ужаси, които отдавна го бяха превърнали в не по-малко луд от хоспитализираните. Кожата му беше опъната и гладка. Очите му леко мътни от ежедневната доза антидепресанти и водка. Изглеждаше по-млад от колкото беше. Живота му се състоеше само и единствено от работата му в клиниката. Постъпи тук на 28г., малко след медицинската академия. Тогава вярваше, че е тук, за да помогне, че може да направи силна кариера и добро име. Скоро след това осъзна, че „Амелия” бе мелачка за душите за всички влезли веднъж в нея.
Звънецът иззвъня с остър писък между мрачните мисли на доктора. Скърцането на желязната порта се дочу като предсмъртен сигнал за тревога. Персоналът инстинктивно се нареди в редица пред масивната входна врата. Престилките се сляха в едно като синя бетонена стена, чакайки удар от топ. Д-р Изверг се изправи пред нея и пъхна ръцете си в джобовете. Тишината се разля в пространството пред него и той усети ледения полъх на приближаващата се лудост.
Бронираният джип спря пред входа и полицаите отвориха задната му врата. Четирима изтеглиха количката с вързаното тяло, а други двама отвориха входа на „Амелия”.
- Няма нужда! – каза един от тях при вида на количката във фоайето – Да не мислите, че щяхме да го доведем за ръчичка.
Санитарите изгрухтяха в унисон с грухтенето на полицаите. Някакъв свински хумор имаше между тях всеки път. Някакво негласно възхищение от двете страни.
Оставиха количката с вързаното тяло в средата на помещението и предадоха другата част от документите на д-р Изверг. Сестрите се втренчиха в неподвижното тяло, овързано и опаковано като труп. На главата му имаше широко чувалче с отворен край отдолу, за да влиза въздух. Това не беше първият път, когато караха пациент в този вид. Всички знаеха какво означава това. За секунда през главата на д-р Изверг мина идеята да отвори чекмеджето пред себе си, да извади пистолета, който седеше най-отгоре и да пусне един куршум в неподвижното чувалче. Знаеше, че така ще улесни както своя, така и живота на всички останали. Знаеше, че никой няма да има нищо против.
Полицаите свършиха позната процедура бързо и тръгнаха с бавна крачка към изхода. Единият от тях се спря пред желязната количка загледа се в чувала на мястото на главата и после с отработен жест го ритна в слабините. Пациентът не помръдна.
- Какво сте му дали? – попита главната сестра
- Нищо. – отговори полицаят – Този си е такъв.
Д-р Изверг беше виждал какви ли не извращения над пациентите тук, но не можеше да се сети кога последно полицаите си тръгнаха без да си вземат количката или поне да махнат маската от лицето на докарания преди да се изгаврят за последно с него. Това не беше предвестник на нищо добро.
След като униформените напуснаха, във фоайето нахлуха още санитари, сестри и лекари. Всички се струпаха като хлебарки към количката. Един огромен санитар я хвана за дръжките отзад и я забута по коридора на първия етаж.
- До тук с представлението! – каза грубо д-р Изверг – Какво е това внимание, което му оказвате?
Престилките се раздвижиха шумно из коридорите.
Д-р Изверг бавно тръгна след количката, носейки папката с картона на новодошлия. Дебелия санитар го вкара в стаята, където ги чакаха петима още по-дебели санитари. Докторът седна издишвайки шумно алкохолните си изпарения и плесна папката на бюрото пред себе си.
- Излезте! – изкашля се той.
Санитарите неохотно треснаха вратата след себе си. Докторът бавно я заключи и застана пред количката. Пациента не беше помръднал през цялото време. Той го огледа бавно. Не беше по-висок от 1.80. Не изглеждаше физически силен. Нямаше никакви отличителни белези на пръв поглед. Неестествено за ситуацията, в която беше, ръцете му бяха спокойно отпуснати, пръстите му – дълги и правилни, дори не помръдваха. Направиха му впечатление обувките. Кафяви с връзки прилежно завързани, сякаш породиха някакво съжаление у него. Д-р Изверг го обиколи бавно, застана фронтално пред него и рязко свали чувала.
- Добър вечер, докторе!
Гласът му беше спокоен и напомняше глас на говореща кукла. Очите му бяха кафяви и светещи, сякаш към тях бяха насочени прожектори. Някъде между ирисът и ретината имаше тънък зеленикаво-жълт пръстен, който караше всеки да се заглежда в тях. Имаше нещо неописуемо в погледа му. Някакъв студен полъх и писък от друг свят. Писък от ампутиране на женски гърди в пълно съзнание. Пъкъл. Нещо не диво, а нечовешко безпощадно и болезнено реално. Нещо, което накара д-р Изверг да потръпне въпреки трийсетгодишният си стаж с психопати, убийци, педофили и изнасилвачи. Беше виждал много повече от всеки друг и много повече, от колкото някога му се бе искало. Този поглед го накара за отстъпи машинално една крачка назад и да потърси цигарите си с обляната си в студена пот ръка.
- Добър вечер! – каза докторът сред първият облак цигарен дим.
- Лошо време. – спокойно констатира пациентът, забил поглед в мътните очи на доктора.
- Как да те наричам? – попита го д-р Изверг, подпирайки се на бюрото зад себе си.
Докторът отново се залута из ужасните му очи, търсейки безсмислено частица човещина в тях. Пациентът нададе някакъв гърлен звук примесен с кашлица и хриптене. Докторът най-после успя да отдръпне поглед от очите му и се загледа в двата огромни белега на слепоочията. Изглежда тези очи бяха действали по същия начин и на други, защото белезите безспорно свидетелстваха за опит те да бъдат извадени от ябълките. Какво точно се беше случило никой не можеше да каже. Белезите бяха дълбоки и стигаха до края на клепачите му, като правеха формата им котешка, а целия му облик още по-извратен. Имаше белези и по веждите. Изглежда не веднъж се бяха опитвали да му вадят очите. За секунда докторът се замисли дали това не беше собственоръчно направено от самият него. Нямаше да го учуди. По дясната му буза имаше следи от изгаряне. Няколко капки киселина вероятно. Създаваха илюзия за стичащи се сълзи. Кожата по останалата част от лицето му беше груба и обсипана с множество малки белези, сякаш от бръснарско ножче. Но със сигурност не беше от бръснене, защото нямаше никаква брада. Устните му – леко присвити, а челюстта – здраво стисната в нещо напомнящо детинска усмивка.
Докторът отново го погледна в очите и думата, която търсеше през цялото време се изплъзна от устата му.
- Бяс…
- Да, докторе, правилен отговор. – усмихна се Бяс и показа острите си зъби.
|
Публикувано на 16-05-2011 @ 13:17:11 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 1.72
Гласове: 80
|
|
|
|
