| Горнобанско парти |
 Demonwind написа
(или как полякът Збигнев спа в шипковия храст)
Зимата на 1995-1996 не беше кой знае колко люта, или по-скоро ми се е сторила мека, защото през вечер с дружината се мариновахме с високоалкохолни течности било то навън или в домашна обстановка.
През седмицата беше време за здраво бачкане (за да се изкарат парите за пукницата), през почивните дни черния ми дроб беше поставян пред жестоки изпитания...
Случката се разигра през една петъчна вечер на февруари 1996, когато Сандо Попеца реши да ни покани на купон в новия им апартамент в квартал Горна Баня. Сандо беше дете на заможни родители и като такова беше станал абсолютен хаймана и непрокопсаник още на 14, на колкото всъщност и беше когато отправи тази незабравима покана. Въпреки крехката си възраст, пича притежаваше физика на звезда от Кеч федерацията, а на всичкото отгоре сам се беше провъзгласил за световен шампион по оригване (веднъж беше накарал цял трамвай да спре, защото оригнята му била толкова силна, че ватмана помислил, че трамвая дерайлирал).
Този ден бях свършил работа по-рано (като никога в петък) и с моя боен другар Краси Ватмана седяхме на една пейка в студа на Кравай, жулейки домашна гроздова, донесена ни от приходящ в дома на авера ми невръстен блек-метъл. Чудехме се къде ще си допрекараме вечерта, защото определено ни се правеха простотии, а положението се очертаваше по-постно и от блюдо на Бъдни вечер. Времето напредваше, все още беше февруари и се стъмваше рано, като след падането на мрака студът завземаше и последните искрици желание за бурен живот. Видяло се беше — ще трябва да привършим с мариноването в скромната обител (бих казал бърлога) на Ватмана, която се състоеше от само една стая с обща баня и тоалетна. В другата стая (също толкова малка) се помещаваше турчинът Ниязи с жена си Севгюл и двете си цицорести щерки с шарещи очи, носещи имената Гюлбахар и Хатидже (с ударение на последното "е", произнасяно с френско "Х" — демек Атидже). Да, ама агата бягаше от нас като дявол от тамян
Веднъж Ватмана, мъртвопиян, решил да се прави на интересен пред тогавашното си гадже, като започнал да й показва как се прави зловеща черна магия с кукла, в която се набождат игли. Точно тогава ненадейно, без да почука (то от турчин-баничар от Кърджалийско село иска ли се култура), влязъл Ниязи. Като видял дяволиите, ококорил очи и само успял да каже една-единствена дума:
— Шейтан! — и затръшнал вратата след себе си...
Та от този ден Ниязи затваряше вратите, когато видеше Ватмана (Шейтана), който пък от своя страна имаше страхотен афинитет към двете напращели момета, особено когато е добре спиртосан (което беше естественото му състояние през почивните дни, особено петък вечер). От своя страна пък Краси, отявлен дяволопоклонник и антихрист, искрено се кефеше на турското шубе и смяташе определянето му от турчина за самия Сатана за своего рода признание.
Под Краси Ватмана живееше Иванка Лудата, която ни беше обявила за долнопробна паплач, съставена от алкохолици и наркомани (жената не правеше разлика между двете, а веднъж някой беше се изцепил "Дай ампулата, бе, алкохолик!" (сиреч бутилката), та оттогава — край! Наркомани и това е! Ама че то ампула означава бутилка на испански, иди го разправяй на филанкишията, или пък че алкохолик и наркоман са две различни неща (с един и същи корен), ама нали жената е българка, че и шашава на всичкото отгоре, та й бе простено). В двора на къщата, където живееше Ватмана и която се намираше близо до столичната Сточна гара (quel bordel1!), живееше Аладин. Ама не онзи Аладин с Вълшебната лампа, а един дрипав бездомен циганин — пияндурник, който всеки ден разтриваше по няколко вълшебни бутилки, ама от никоя не излизаше нищо друго, освен Добрия дух на алкохола, който обаче за зла беля на бедния манго, не изпълняваше никакви желания, ами само го караше от време на време да крещи нечленоразделно посред нощите и да удря по тарабите на и без това паянтовата ограда. Тези Аладинови действия пораждаха сериозно безпокойство у клетата Иванка, която точно тогава я разтрисаше здраво циклофренията и единственото спасение за бедните ни души беше тясната, мръсничка, но пък за сметка на това уютна бърлога на Краси Ватмана.
Вътре имаше всичко необходимо за една малка пиянска метълска компания — видео (тогава Youtube все още беше нещо съвсем непознато, тъй като интернет се считаше за лукс в изостаналата ни, но само допреди едно десетилетие една от водещите в тази сфера държава), към 200 видеокасети (повече от половината от тях пълни с бесни концерти и клипове) и около 1000 аудиокасети и дискове, съдържащи всичко музикално, което някога извратените човешки мозъци са сътворили на тази земя. А, забравих да спомена и дека и усилвателя с 500-ватовите тонколони, който завършваше картинката, на която свидетел бяха ставали на няколко пъти и местните полицаи, викани по спешност от лудата комшийка или турчина (който обаче никога не си признаваше).
Изправени пред не особеното бляскава перспектива, с Ватмана бавно допивахме шишето и вече бяхме направили партия за второ (вече купешко), когато изведнъж по пътеката към нас се зададе полякът Люсиен. Плод на смесен брак (татко поляк и мама българка, само дето не се знаеше кой повече пие от двамата), дългокосия полупотомък на Ян ІІІ Собиески беше достоен наследник на родителите си и успешно защитаваше името на поляците, които се славят като едни от най-големите алкохолици и пиянчуги в целия свят. Люсиен пиеше класически — на екс, по възможност от водна чаша. След втората (водна) чаша завалията забравяше, че в момента се е локалиризал в България, та подкарваше автоматично на полски. "Добже, панье, наздоровые" и т.н. Да, ама като ние на полски знаехме само една-единствена простотия — "Шонж гжми в бжинье в Пшебже Бжинье" (май означаваше нещо за някакъв бръмбар, дето лазел из някаква тръстика в село, дето също носи тръстиково име), дето и самите поляци виждат зор докато я произнесат (на тази скоропоговорка всъщност ни научи Малгожата Алкохоличката — чистокръвна полякиня, с която един от нашите — Тошо Робота — се беше сдушил по морето, пък на нея й харесала българската ракийка и Тошовия инструмент, та взела, че останала) и не можем да се оправим? В такива случаи пляскахме горкия Люсиен по врата с уклончивото подканяне да превключи отново на родна кирилица.
Люсиен водеше със себе си ухилено до уши човешко същество, видимо употребило доста алкохол. Съществото носеше името Збигнев (поне така прозвуча фъфленето му, когато се запознавахме) и всъщност беше доста добър приятел на нашия поляк. Е, викаме си — приятеля на нашия приятел е и наш приятел, та с широки усмивки си стиснахме ръцете, подкрепяйки новото запознанство със солиден гълток от останалата вече на дъното пукница. Люсиен носеше в една торба два литра водка (дали имаше тогава Собиески?), чиито произход не помня със сигурност, но която щеше да изиграе важна роля в последвалите събития, достойни за летописите на последния останал след края на света.
Веднага след като отпи глътка жива вода, Люсиен избърса устата си с ръкава на коженото яке (тип "рокерия") и информира аудиторията:
— Какво правите тука бе? Не сте ли минавали през Коня? Там Сандо Попеца, заедно с Янко Пиянко, събира ордите за купон по случай новия му апартамент!
Викам си — тоя апартамент след такова нашествие надали ще може да се нарече нов, ама хайде сега, да е живо и здраво момчето, иска да почерпи!
Коня всъщност беше първия метъл магазин у нас, известен под името "Железния кон" (Iron Horse) (докато беше собственост на Ицо Коня), а впоследствие прекръстен на "Адския кон" (Hell Horse) (след като премина в ръцете на Калин и сие). Така или иначе, под чиято и опека да беше, този магазин оставаше отправния пункт за почти всички вакханалии, които нашето метъл сборище организираше всеки петък вечер. Обаче точно тази вечер с Ватмана бяхме минали още по светло през магазина, където заварихме продавача Оги Бароги полузаспал, ближещ една бира. Пича ни информира с тембъра на магаренцето Йори, че тази вечер не се очертавало нищо интересно и дори той мислел да си ходи след работа да спи, че предната вечер се бил насмукал като сюнгер в Ичо Козела (пънкар и комшия на Оги в квартала му на Запад) и сега не искал да поглежда нищо освен бира. И ето, сега ново двайсет — купон!
Без да чакаме втора покана, с Ватмана се вдигнахме към сборния пункт, гадаейки кои и колко пияници вече ще са се скупчили в очакване на паметната "конференция" (така виках на пиянските збоджи пред едно гадже, която още не беше осъзнала същността ми на студенстващ сараошин, а не на доцент по политически науки, както й се бях представил). Изчакахме Збигнев да отиде в храстите в градинката пред Кравай, за да се изпикае, изчакахме и Люсиен, който отиде да вдигне Збигнев, след като последния падна по очи със свалени гащи едновременно с това пикаейки. Накрая четворката с гарнитура се запъти към магазина, който всъщност беше на 200 - 300 метра от настоящото ни местоположение. Още отдалеч ни познаха и след секунди чух вика на Плебея:
— Еееее, свинееее! Айде беее, откога ви чакаме, къде се затрихте бе! (мобилните комуникации тогава все още бяха твърд приоритет на едни момчета с анцузи и лъскави возила, които сега имат цяла собствена алея в Централните гробища) — Плебо беше ухилен до уши и изключително доволен от добрата среща.
— Ето ни — цели и все още полутрезви — на свой ред и аз се ухилих, предчувствайки хубавите моменти в близкото бъдеще.
На Збигнев отново му се допика. За краткото време от няма и две минути в магазина, вече беше си намерил и дружка — пияния до козирката Люпи, който услужливо предложи компанията си за пикаене в близките входове. Аз реших да придружа двойката "нововлюбени" — едно, че и мен ме натегна зовът на природата, а и второ, че нямах доверие на тия двамата дали няма да се строполят някъде в студа и на сутринта да ги намерят озъбени и готови за музея на Мадам Тюсо. Намерихме си бързо вход, намерихме и стена, до която да започнем да изпускаме налягането. Чик-чак-чурррр — какво блаженство! Обаче нали не съм толкова пиян, нещо нередно ми направи впечатление — нещо много постно шурти пикоча. Кога се обръщам към двамата хубостници до мен и ги гледам и те пикаят, ама с ръце в джобовете. А на панталоните им бавно се уголемява солидно мокро петно... Тъкмо викам да им кажа нещо, когато Люпи се обърна към мен с най-идиотската пиянска усмивка, която бях виждал до момента:
— 'зпика ли се бе, ззззтудено е, маа му деба!
Ами студено ще ти е, и още по-студено ще ти става, като подмокри гащите! Збигнев и той мигаше като мишка в бяло брашно и надали осъзнаваше, че долното му бельо е готово за пране и ако не се прибегне към тази стъпка, след няма и 10-12 часа ще се вмирише толкова силно, че със сигурност притежателят му щеше да си намери място да седне и в най-претъпканото превозно средство.
Дотътрихме се до магазина, където вече шайката се готвеше да тръгва. Попеца вече бил се изстрелял към новия дом, за да го подготви за вакханалията. Плебея, нали бях негов човек, ни вика на двамата с Ватмана:
— Абе, взех тука едни пари днеска, дай да хванем едно такси, че не ми се лангърка с рейсовете до Горна Баня.
Без много ослушване одобрихме идеята и след не повече от пет минутки вече се возехме с таксито по булеварда към крайния софийски квартал. Преди това бяхме обяснили на Люсиен къде трябва да дойде, понеже и той се очертаваше да ползва таксиметрови услуги. От цялото обяснение запомних само, че улицата се казва "Великан" или "Великанска", блокът бил единствена жилищна кооперация, останалото били къщи, така че нямало шанс да го сбъркаме. Етажът щяхме да го разберем по данданията.
Шофьорът на таксито (да не повярва човек) се оказа много наш човек. Младо момче, заклет брутален метъл, принуден от обстоятелствата да върти геврека по нощите. Същият ден Плебея се беше сдобил с албума на една нова тогава банда — HAEMORRHAGE, чиито вокал беше добрия чичо доктор Лугубриус (или Фернандо Еразкин, както беше името му Господне). Пичовете от групата бяха издали току-що култовия "Emetic Cult" (Култ към драйфането) и се очертаваше да оставят доста светла диря в новата история на стила Grindcore в съвременния хеви метъл. Очертаваше се добра вечер с добра музика. Чухме гласеца на доктора още в таксито — Плебея даже размени координати с шофьорчето, защото онова направо подивя като чу за какво става въпрос.
Моя милост, като най-личен, седеше отпред с бутилка в ръка, обаче без никаква представа къде трябва да стигне. Бакшиша за зла беда не знаеше къде се намира тази закътана уличка в стария квартал, та се наложи да спрем да питаме някаква леля, случайно намираща се на светофара в студената петъчна вечер.
Свалих джама на колата и, напрегнал цялата си воля да изглеждам малко от малко по-трезвен, изстрелях срещу лелята:
— 'звинете, кде да намерим улиц' "Глиган"... — пияната ми тиква вече съвсем беше забравила истинското наименование на улицата, но за сметка на това в нея трайно се беше настанило името на бармана на Калното, чието прозвище беше именно Глигана и с когото преди две вечери бяхме затворили кръчмата, непомнейки нито той, нито аз, кога и как сме си тръгнали.
Лелята се облещи насреща ми като трактор пред баластра и запелтечи нещо, че такава улица в квартала нямало. Тогава се намеси Плебея, който все още се държеше, отвори прозореца отзад и зададе същия въпрос, обаче вече правилно. Улицата се оказа на двеста метра от местоположението ни в момента.
20,30 ч. Слязохме благополучно от таксито. Е, аз залитнах и за малко да отнеса огледалото на пича, обаче той беше от нашите, прости ми. Плебея взе касетката с HAEMORRHAGE от колата и всички се запътихме към блока. Да, джабалата се чуваше още от долу. Всъщност вакханалията се провеждаше на втория етаж, така че беше съвсем нормално гюрултията да се носи из тази част на квартала като песен от Пирин Фолк насред Сандански.
Звъннахме на вратата. Посрещна ни самия домакин — Сандо Попеца — с вързана косичка на малко кокче, досущ Торанага Сама.
Попеца беше шестица и половина. Беше се остригал нула номер, само по средата на главата си беше оставил кече — ако го подкъсеше например на първи или втори номер, щеше да му стои като еврейско шапе. Обаче той не го подкъсяваше, ами напротив — оставяше го да расте и го връзваше по гореспоменатия начин. Прякорът му беше съвсем пресен и му беше даден от Оги Бароги, продавача на Адския кон. През изминалото лято пиянската компания пътувала в някакъв трамвай към поредната Валпургиева нощ. Попецът пръднал и оригнал едновременно. Никой не знае какво точно е консумирал преди това, но единствено бързата реакция на ватмана, който отворил вратите, спасила хората от масов колапс, причинен от невероятната воня. Един поп, който се возел в трамвая, искрено се възмутил и анатемосал пияната дружина. Тогава се обадил Попеца, отивайки до отчето и прегръщайки го братски:
— Take it easy, попец! — били думите на Сандо, които отронил с ракиена муцуна в ухото на преподобния.
Онзи подскокнал все едно го е докоснал самия Дявол (не че е бил далеч от истината) и изкрещял:
— Всички ще горите в Ада! Изчадия! — след което скокнал от трамвая на първата спирка след газовата атака.
Попецът отговорил след него ухилен и с полузатворени от алкохола очи:
— Амин!...
Та оттогава Сандо станал Сандо Попеца. Бесен хардкор и грайндкор маниак, завалията се втурна да ни прегръща подред, даже млясна Ватмана по устата, преди да се строполи върху мен и двамата да се озовем пред вратата на съседите, която се отвори (съседката я отвори, защото главата ми тангърна във вратата при падането).
— Сашо, пак ли ги няма вашите бе? Тюууууу, вече не се издържа! — и затръшна обратно вратата още преди да сме изправили пияни снаги.
— Айде бе, чакаме ви, вие сте гвоздеят на купона! — отвътре се показа росен-росен и Янко Пиянко.
С Янко Пиянко бяхме дружки от лятото, когато ходихме при една мадама на купон, след което техните бяха правили ремонт. На купона се беше появила отнякъде една хубава голяма диня. Да, такава на райенца, сочна и зелена. На мен и Янко ни беше възложено да я нарежем в кухнята. Ах, колко красиво подредена кухня беше... Обаче не можахме да намерим ножовете, за сметка на това намерихме сатър с формата на томахавка. Това, което сполетя динята с тази томахавка, бас държа че и Стивън Кинг не може да го напише. Домакинята влезе по едно време и за малко да припадне. После я изби на истерия, после на смях, после на редуващи се истерия и пак смях... След това остави всичко на произвола на съдбата и отиде да спи. На сутринта баща й едва не получил апоплектичен удар, намирайки килима от кухнята натъпкан незнайно как в автоматичната пералня, а майка й просто приседнала с отворена уста пред гледката в кухнята.
— Господи, добре поне, че не е кръв... — било единственото, което жената успяла да пророни.
За репресиите, приложени върху злощастната мадама няма смисъл да говоря, може би само трябва да спомена, че баща й беше подполковник от сухопътни войски...
Та купонът в Сандо Попеца се очертаваше доста добър. Още невлезли в просторния дом на хайманата, ето ти по стълбите се задават Люсиен и Збигнев. Последният надигаше в движение шише водка, в която сякаш имаше захар или пък на Збигнев устата му имаше резба, та не можеше да пусне пусто шише. Пикнята по панталона му беше позасъхнала, пък и вече не си личеше, тъй като полякът беше сколасал да се извъргаля в някаква локва, слизайки от таксито.
Вътре на купона освен уроди имаше и свестни хора. Сандо беше поканил съучениците си, които след влизането ни гледаха леко поуплашено. Плебея отиде бавно до касетофона, от който се носеше нещо като Pearl Jam, спря бозата, постави касетката с Култа към повръщането на доктор Лугубриус и натисна старта. Съучениците на Сандо започнаха да гледат още по-уплашено, защото Плебея, Люсиен, Збигнев и Ватмана започнаха да мятат гриви насред хола, ревейки като разгонени моржове. Аз бях натоварен със задачата да намеря място и да каширам пиене зад канапето. С второто се справих особено блестящо — две бутилки Jack Daniel's веднага бидоха скрити, а по първата писта се озовах седнал до едно нежно създание от женски пол, което ме гледаше с огромни красиви зеленикави уплашени очи. Обърнах се да го погледна с мътен поглед тип "риба в буркан", хлъцнах пиянски, като веднага след това оригнах, след което подадох ръка галантно и се представих, както му е реда. Създанието колебливо отвърна на запознанството, подавайки ръка на свой ред:
— Милена... — каза с тънко нежно гласче, преди да придърпам ръката й към устата си и да я млясна.
— Капитан Били Боунс, на Вашите услуги, мадмоазел — на свой ред се представих аз след мазната целувка на малката ръчичка. Всъщност идеята беше да целуна галантно ръката на девойката, обаче устата ми се беше подула от пиене досущ великденски козунак, та нежността отстъпи на свинщината.
Сипах си водна чаша уиски, погледнах мадамата въпросително и тя взе, че кандиса да сипя и на нея. Явно момичето беше разбрало, че в една пияна компания трезвеникът е най-лошия свидетел, та реши да навакса бързо, пък каквото ще да става.
Останалата част от паплачта се дотресе малко по-късно, мъкнейки мешки с пиене и почти никакво мезе за утоляване на пиянския глад. Заедно с Haemorrhage на уредбата се редуваха Cannibal Corpse, Napalm Death, Carcass, Ministry, Fear Factory и други светила на световната метъл сцена. Люсиен успя да повърне в банята на Сандо, превръщайки я в огромна тенджера с разлята миризлива пача, престояла на слънце половин месец. Понеже обаче банята беше единственото известно нам отоплено място в иначе студения апартамент, пияния поляк се оказа най-големия късметлия — просто заспа на топло при това, което беше излязло от него.
Мадамата, до която седях, Милена, се оказа, че е на купона със сестра си, която беше седнала до Краси Ватмана. Той пък от своя страна беше в стихията си — разказваше на облещеното срещу му момиче за битката на Луцифер с Господа Бога, за войната между Архангелите Гавраил и Михаил и как първия искал да дублира ада на колегата си, дето носел светлината, като от време на време цитираше Джон Милтън с неговия "Изгубен рай" — „По-добре господар в ада, отколкото слуга в рая“ или "Много хора се отказват от Рая, защото той им е открил твърде малко, но колко ли се отказват, защото раят им е открил твърде много?". Сестрата на Миленчето гледаше с възхищение дяволопоклонника, в чиято глава в момента се бяха настанили удобно всички видове ангели и дяволи, съдържащи се в бутилка отлежало уиски.
Аз редувах свирепо куфеене с активно обръщане на внимание на мадамата до мен. По едно време положението стана неудържимо — по време на песента Hammer Smashed Face (Лице, размазано с чук) от албума Tomb of the Mutilated (Гробницата на осакатените) на Cannibal Corpse, когато Крис Барнс ревеше с глас, излязъл сякаш от най-дълбоката яма на шаготите, описана от Лъвкрафт, Збигнев си свали кубинките, след това чорапите (които бяха приели формата на крака му), а после ги налапа. Първо единия, после другия, като започна да куфее бясно с тях, позволявайки на горната им част да се развява като байрак от устата му.
Понеже Милена и сестра й вече щяха да повърнат при тази гледка, Попеца дойде при нас (пича си ни уважаваше, бяхме му нещо като духовни водачи) и, макар и страшно пиян, предложи да ни заведе в една стая, където имало печка (о, какъв рай!) и пиячка, скатана от купона. Разбира се, веднага в стаята се озовахме аз, Ватмана, двете момичета, Плебея и още една мадама, която се оказа, че го познава незнайно откъде. Скоро предстоеше да го опознае и по-отблизо, нощта идваше.
Колко уиски съм изпил, не помня, само си спомням, че се събудих накрая на дивана в топлата стая, като Ватмана спеше в краката ми, сгушил нос в миризливите ми чорапи, Милена върху мен (и двамата бяхме облечени, явно не бяхме правили нищо, пък и на литър уиски надали нещо щеше да се събуди в мен, нито в нея), сестра й в скута на Краси, а Плебея и неговата мадама — на пода, голи като соколи и завити с килима досущ египетски мумии... Май доста добре се бяха "уважили" през нощта. Нито е имало кой да ги чуе, пък и фасовете около тях свидетелстваха, че след креватната (в случая подовата) гимнастика са си и допили, преди да трупясат окончателно.
Леко отместих Милена и я сложих да спи на дивана, като аз станах да огледам бойното поле. В хола уредбата дуднеше нещо съвсем тихо на auto-reverse, до нея спеше клюмнал Тошо Робота (без Малгожата, тя си беше по работа в Полша), във фикуса на Сандо се беше насадил Любо Каркаса (да, явно и той беше разбрал за купона предната вечер), тук-таме се мяркаше по още някой труп и много остатъчен алкохол. Отворих вратата на банята и щях да повърна -— бях забравил стореното от Люсиен вечерта. Горкият поляк лежеше във ваната, обилно облян със собствен сос, който от топлината в малкото помещение беше кабардисал и се беше разсмърдял нечовешки. Да беше лято, щях да окъпя хайманата със студена вода начаса, ама как да му сторя такова нещо посред зима! Изключих печката и оставих вратата отворена, за да може Люсиен, от чиято уста излизаха мехурчета повръщано, да се освести поне малко от малко. Продължих с отварянето на вратите. В една от стаите (май общо бяха три, с хола ставаха 4) блажено спеше, завит с якето си, Пешо Пияницата — набор и съученик на Сандо Попеца. До него се беше свил Нино Дърводелеца, който по принцип трябваше да е на работа (завалията работеше и в събота), ама определено вече беше изтървал всички възможности да се яви невредим пред началниците си. Те пък си го знаеха и го скатаваха — кадърен беше иначе сараошинът.
Последната стая беше заключена (после разбрах, че родителите на Сандо все пак бяха решили да оставят поне един непокътнат бастион на семейното си щастие). Сетих се за Збигнев — така ли по дяволите се казваше онзи поляк снощи? Нямаше го никъде. Всъщност бая народ си беше тръгнал по нощите, така че не беше чудно, обаче се сетих и друго — полякът беше казал, че ще спи в Люсиен, защото иначе нямало къде. Добре де, мамка му, престраших се още един път да посетя последния в банята, превърната в изолационна и погледнах зад вратата. Ни Збигнев, ни дявол!
Точно се чудех има ли останала бира от снощи и тъкмо фиксирах няколко в хладилника, на вратата се позвъни. Позвъняването ме стресна сериозно — представях си мастития баща на Попеца да влиза и да изхвърля пияниците през терасата един по един, докато съседката от снощи оказва първа помощ на припадналата му майка. Сандо се беше освестил и клатушкайки се отиде да отвори вратата:
— Кой звъни в събота сутринта бе, да еба мама ви куца да ебаааа — хриптеше махмурлийски Попеца, отивайки към вратата.
Отвори широко и насреща ни се облещи именно съседката от снощи, на която бях почукал без да искам с главата си и Сандо върху мен.
— Сашо, живи ли сте бе! Да знаеш, другия път ще извикам полиция, писна ми от вашите простотии! Елате да си приберете приятеля от долу, защото сигурно е замръзнал. Не ме интересува, ако ще да е пукнал даже! — още малко и лелята щеше да пусне пяна.
Вече се бяха събудили всички, включително и оповръщания Люсиен.
— Какво става? — попита ме Милена, след като излочи почти цяло шише вода на екс.
— Не знам, май сме изгубили някой снощи — отвърнах на майтап.
Да, ама не беше майтап. Трябваше да слезем до долу да видим какво става. Сандо ми вика:
— Копеле, ела с мен, че не ми се гледат комшийски мутри като съм сам и махмурлия.
Милена доброволства и се включи в експедицията по издирването на изчезналия другар. А кой ли беше той? Още със слизането по стълбите се сетих за липсващия Збигнев, но мозъкът ми беше още доста замътен от погълнатия етил, така че общо взето спрях да мисля. От ступора ме измъкнаха виковете на Люсиен, който тичаше по стълбите, прескачайки ги по две наведнъж и дуднейки нещо на полски, включвайки обаче и името на Збигнев. Изпревари ни по стълбите и се втурна зад блока, където, както след малко се оказа, беше ... самия Збигнев, пльоснат в бодливия шипков храст, издран до кръв и стенещ като ранен партизанин.
Веднага се втурнахме да го измъкваме от зловещата хватка на бодливия храст, а мен кой знае защо ме налегнаха спомени за незабравимото детско филмче "Приказки под шипковия храст", което гледахме едно време за "Лека нощ, деца", и започнах да се хиля като побъркан, помагайки на дружината да извлече издраното полско тяло. Люсиен дуднеше наоколо нещо на полски, а Збигнев само повтаряше "Дженкуйе, бардзо дженкуйе2" и продължаваше да стене. От апартамента на Сандо се понесоха звуците от Emetic Cult. Явно Плебея се беше събудил от данданията и беше решил да поздрави стария боен другар Любо Каркаса, който сега спеше във фикуса и който не можахме да видим вечерта.
С общи усилия пренесохме Збигнев до апартамента на Сандо, където сестрата на Милена (оказа се, че учи за медицинска сестра) му оказа първа помощ. Горкият поляк нямаше счупвания или сериозни наранявания — макар и от втория етаж, падането в шипката и състоянието му "пълен гьон" го бяха спасили от сериозни травми. Веднага му дадохме бира, за да преодолее шока.
Оказа се, че Збигнев се събудил на пода някъде призори с мощни позивни за обилно повръщане. Веднага отишъл на балкона, където изригнал над шипката като Везувий над Помпей. Да, обаче винаги като повръщаш е хубаво някой да ти държи челото, за да прави контра на напъните. При Збигнев е нямало личен асистент, така че завалията се прескундил при поредния напън през терасата и полетял надолу право към бодливото стърнище. Пльоснал се и от болки просто блокирал и отново се пренесъл в страната на Морфей. После го намерила комшийката и се хванала за главата — много неща била видяла женицата в живота си, обаче пиян поляк, овъртян в шипков храст, още не била виждала.
След това преживяване денят потече като по вода, пардон, по бира — Милена и сестра й си тръгнаха, защото щяха да ги пердашат вкъщи, а нас отново ни хванаха бесовете и Emetic Cult. Втората вечер се очертаваше в Краси Ватмана, който вече беше успял да покани на пияно Любо Каркаса и Пиги (това второто беше мъж) за after-парти. Как стигнахме от Горна Баня до Сточна гара? Това ще ви го разкажа в следващата история.
А вие много внимавайте, когато се запивате с поляци — може в един момент да играете "Спешно отделение" когато най-малко го очаквате.
__________________________________________________________________
1 Какъв бардак! (фр.) — бел. авт.
2 Благодаря, много благодаря (пол.) — бел. авт.
|
Публикувано на 13-08-2011 @ 23:10:46 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.55
Гласове: 34
|
|
|
|
