| Виетнамецът Нгуен или как да сготвим куче по корейски |
 Demonwind написа
Помните ли времената, когато родината ни беше населена в доста голям мащаб със сънародници на легендарния Хо Ши Мин?
Е, за по-младите ни читатели само ще поясня, че историята се бе случила точно в онези времена, края на 80-те, когато Вятърът на промяната все по-силно духаше под опашката на тогавашната номенклатура.
Героят от разказа ми всъщност носи името на виетнамския Бащица (истинското име на Хо Ши Мин всъщност е Нгуен Син Кун - явно Нгуен е виетнамския еквивалент на нашите Иван или Георги) и по онези времена е работил дълги години в заспалия наскоро вечен сън комунистически металургичен мастодонт Кремиковци. В миналото, когато казармата беше задължителна, имаше вариант да се откупиш с цената на 5 години труд (и някой друг паднал косъм или зъб) във въпросния завод. Като погледне човек отстрани, работата си беше все в гъз, и все в твоя, тъй като за 5 години работа в атмосфера на изпарения от разтопени черни метали (не можеше да си избираш в кой точно цех да работиш, където те сложат, можеше да попаднеш и в леярните) спокойно можеше да добиеш вид на петдесетгодишен сбабичосан господин с рядка ограда още когато си на 20, пък в казармата можеше или да изперкаш, или някой изперкал да ти тегли един откос с калашника и да те прати във Великите ловни полета, така че единственото предимство да работиш в Кремиково беше това, че нямаш тъпи и претъпи кадрови военни на главата си (при все, че се водиш войник и каквато и простотия да свършиш, носиш отговорност пред военен съд).
Именно такъв тип служба беше избрал Пъньо Рапунцела - квартален траш метълист, който, поради факта, че акълът му се беше трансформирал в коса до гъза, куфееше така, че и най-голямата звезда от тогавашната (и съвременната) метъл сцена можеше да взема частни уроци при него. Пича беше честолюбив и когато някой от компанията споменеше, че даден екземпляр (различен от Пъньо) е най-тъпия човек на земята, то нашето момче скачаше веднага и със заплашителен тон заявяваше на "сгазилия лука", че по-тъп от самия Пъньо няма... "Най-тъпият човек на земята" беше четири години по-голям от по-голямата част от компанията и още от малки ни плашеше как точно за нашия набор било предвидено голямо учение на Варшавския договор, тогавашното източноевропейско НАТО, наречено "Щит" (такова чудо е провеждано на територията на България през 1982 г. и си е на практика учение в реална бойна обстановка, където по онова време военните допускаха смъртност при някакъв минимален процент (!!)). Та Пъньо, ако и да нямаше мозък в главата си и да пиеше скоросмъртница като изворна витошка водица, дорде не се свлече като торба цимент от стола, поне беше свободолюбив и не цепеше басма никому. Затова си имаше и доста ядове с милиционерите (или ушевите, както тогава ги наричахме поради факта, че като си нахлупят смешните фуражки, ушите им стърчаха като пеленгатори), ама това е друга бира.
Пъньо с истински сълзи се раздели с огромната си коса (тогава все пак, дори да служиш в Кремиковци, те стрижеха нула номер - имаше едномесечно обучение в новобранска рота, преди да захапеш блек метъла в комбината). Единия месец, в който го нямаше, мина някак си неусетно - нали като си на свобода и ти е гот, времето лети като майска лястовичка и докато се обърнеш - годината се изтърколила. Лятото мина толкова бързо, колкото с нетърпение го чакахме. Започна отново училището (тогава времената си бяха доста строги, носехме униформи и за бягство от час намаляваха поведението, че за рецидив изключваха даже), свършиха ожесточените войни с фунийки из изоставените полусрутени къщи, на чието място щяха да се издигнат огромни бетонни спални, свършиха оспорваните футболни мачове в парка между блоковете... Да, такова беше нашето детство - момичетата играеха на ластик или народна топка и караха колела, а момчетата играеха на фунийки, топчета, футбол, тенис на маса или просто и те караха колела. Нямаше Фейсбук, нямаше Плейстейшън, Интернет, порно сайтове, педофили "а ла карт" и други съвременни "удобства". Но, да се върнем на темата. Зимата обикновено минаваше доста по-тегаво от лятото, може би и поради факта, че дните бяха дълги и мрачни и човек освен на кино (което струваше най-много 1 левче) не можеше да отиде никъде. Но поне у дома беше топло и уютно - парното все още влизаше в рамките на Централизирания държавен бартер (по-възрастните знаят много добре какъв беше този "келепир" от братушките, дето сега ни излиза пред всички дупки) и на практика струваше жълти стотинки, та ходехме из панелките по къси гащи и голи до кръста посред зима. Аз, като всеки примерен ученик от онези времена (въпреки, че заради хулиганство така и не станах комсомолец, поне никога не съм имал комсомолска книжка) следвах стриктно заветът на старото поколение "Учи, за да не работиш" и поне през зимата си налягах парцалите, за да наваксам за през лятото, когато така или иначе не се свъртах вкъщи.
Нова Година профуча с гръм и трясък, така и неусетно дойде пролетта, а след нея - горещото лято. Още от май месец вече се събирахме по пейките пред входа и обменяхме информация кой коя група е купил от Съби (Съби беше известен "борсаджия" и снабдяваше ненаситните ни метълски душици с пресни албуми, които вкарваше на плочи по неведоми пътища, а после ги записваше на касети и продаваше "под тезгяха" на битака в Малашевци). Заедно със съществуващите вече легенди като Slayer, Metallica, Razor, Destruction, Sodom и др., тогава се появиха групи като Napalm Death, Morgoth, Obituary, Death, следвани по-късно от Cannibal Corpse, Brutal Truth и още много "класики".
Един топъл юнски ден на пейката изненадващо се появи Пъньо. Някак си различен, възмъжал за малкото време, през което го нямаше, но което за него беше като цяла вечност. Косата му растеше и вече беше стигнала до раменете (той обаче се връзваше на опашка и криеше косището под фланелката, че ушевите само това чакаха - да го обръснат наново нула номер заради "упадъчния" външен вид, несъвместим със светлите идеи на комунизма.
— Как е компанията? - всъщност Пъньо си беше останал същия трол, само дето от време на време се правеше на по-сериозен, все пак вече живота го беше награбил, стегнал като смок и мърдане нямаше.
— Биваме, бат Пъньо, как върви казармата? - тогава още на никой от нас не му пукаше, че след година-две и той ще лъсне кубето в очакване на година и половина (тъкмо бяха редуцирали службата от две години) каторга из някое райско кътче на Родината, пълно с не толкова райски създания.
— А, казармата вече я забравих, кога беше октомври, глей ги за кви неща ме питат, ейй! Има ли метъл? - Пъньо беше верен като куче на благите звуци и никога и под никакъв предлог нямаше да ги предаде.
В този момент към нашата скромна групичка с тихи стъпки се приближи Джина. Джина беше кварталното куче - по онова време бездомните песове бяха сравнително рядко явление, но пред всеки блок си имаше по един "домашен" любимец, който децата хранеха и си играеха с него. Държа да подчертая, че тези кучета (поне пред нашия блок) никога не нападаха хора или малки деца, защото никога не бяха малтретирани или оставяни без храна, лелките от блока пък се грижеха за отсъствието на бълхи, което иначе щеше да създаде доста неудобства от естетична гледна точка (а и сърбежът вследствие на ухапвания от бълхи никак не е от най-приятните усещания за човешката кожа, особено по-нежната такава).
— Джина, Джина, ела моето момиче - Пъньо изведнъж гушна псето, което го заблиза по брадясалата муцуна и развъртя опашка. - Добре, че си тука, мъничето ми, иначе можеше Нгуен да те направи на супа... - отрони Рапунцела и като че ли забелязах малка сълза в очите му - може да беше пълен изрод и да мразеше де що има негър или циганин, обаче Пъньо обичаше животните до полуда и не можеше и да си представи да нарани каквото и да е живо същество, различно от човек (хората той "лекуваше" с една тежка верига, заради която един път за малко да спечели от тотото апартамент с решетки).
Любопитството веднага започна да ни гризе и аз попитах стария метъл:
— Какъв е този Нгуен бе, бат Пъньо?
— Ееее, чакайте сега да ви разправям, ще се хванете за главата.... - започна своя разказ от кремиковско-казармените години Рапунцела.
Та значи в цеха, където работел Пъньо, имало двама виетнамци. Единия носел типичното за Виетнам име Нгуен, но незнайно защо му викали Гошо (българите, както впрочем и други народи, имаме навика да побългаряваме имена, които не са български или са трудни за произнасяне по начини, които не търпят никакво обяснение или закономерност), а другия се казвал Ван Хун Ди (и как му викали, може ли да познаете? Гунди, разбира се!). Нгуен (ще го наричам със собственото му име, че повече ме кефи) бил на видима възраст около петдесетте, имал жена виетнамка и две малки виетнамчета, с които живеел щастливо в работническия рай (населен впоследствие с българи второ и трето качество) Ботунец. Гунди, видимо малко по-млад, също бил (не толкова щастливо) женен за някаква българска параспурица и живеел някъде из Коньовица. Бил постоянно в някаква депресия, нещо като магаренцето Йори, защото хранел цялото семейство на благоверната си, която пиела като смок, никак не гледала детето (имали си само едно) и най-вече - и дума не давала в домашното огнище да се сготви... куче, което било национален деликатес в братски (тогава) Виетнам. Нгуен пък от своя страна проблеми по тая писта нямал от страна на семейството, обаче съседите стриктно дебнели дали няма някой ден кучето пред блока да се озове в тенджерата на виетнамеца, като получи честта да бъде сред празничните блюда на някоя по-засукана виетнамска трапеза. Нгуен считал яденето на най-добрия приятел на човека за нещо напълно естествено (сега като се замисля, разбира се, че за него е естествено, както за индиеца би било нечовешко да заколи крава или теле) и дори споделял различни рецепти за приготовлението му. Дори Пъньо го признал за специалист. По думите на виетнамеца, ако хапнел човек от неговата яхния от куче, повече за друго месо нямало да помисли през живота си.
"Странно, как ли се нарича човек, който се храни с кучета? Кучеядец най-вероятно" - замислих се тогава с все още детския си мозък аз. Но Пъньо вече беше във вихъра си и не спираше.
В края на май Пъньо с жълтокожите си колеги бил командировка някъде по морето. Тъй като имали свободно време, решили да отидат на плаж. Да, обаче по думите на шефа им двамата виетнамци плували в стил "дънна ютия" и Рапунцела трябвало да ги пази да не нахранят рибите по родното Черноморие. Наистина, Гунди много-много не плувал - само се топвал до кръста най-много и излизал от спокойното този ден море. Но изведнъж Нгуен изчезнал... Пъньо се паникьосал, защото виждал вече себе си изправен пред военния съд, с торбичката, приготвена за дисципа, където имало много, ама много цигани... Както се лутал из плажа нещастния ни другар, така щял да се блъсне в изникналия сякаш от нищото жълтурко.
— Къде изчезна бе, непрокопсаник! - не сдържал нервите си Пъньо.
Оня се ухилил с два реда леко пожълтели зъби и отговорил:
— Ходил да плува. Вода топла, Нгуен обича къпе.
— Къде си се къпал бе, нямаше те никакъв, нали не можеш да плуваш? - продължил да се пени Пъньо.
— Не може плува над вода, под вода може сто метра - гордо изпъчил гърди Нгуен.
— Ти ебаваш ли се с мен бе? - ревнал Пъньо.
Оня обаче запазил хладнокръвие и му казал:
— Ела при водата, аз покаже тебе.
Отишли двамата във водата и жълтия казал на Рапунцела да отиде на около стотина и повече метра от него. После се гмурнал и.... след няма и минута се появил току пред сащисания Пъньо.
— Как го направи бе човек? - щял да си глътне езика нашия.
— Във Виетнам бил офицер, бил американци - започнал да обяснява Нгуен - кога правиш засада, стоиш под вода много минути. Вдигнеш ли глава - мъртъв - янки тебе гръмне в глава! И в Корея бил, съвсем ученик, и там също!
След това вечерта седнали на масата на хапване и пийване, когато Пъньо пак зачекнал виетнамеца:
— Значи и в Корея си се бил, а?
Нгуен гордо потвърдил, а после, така и така били на маса, споделил, че куче по корейски никой не можел да сготви така като него. Учил го бил някакъв готвач-корифей кореец. Пъньо се зачудил какво ли ще е това куче по корейски, като така или иначе въобще темата за ядене на кучета никак не звучи добре. Но пък Нгуен, след две български бирички, бил станал словоохотлив и споделил вълшебната тайна на рецептата. Описанието й не е за хора със слаби нерви, така че този, който смята, че ще види съдържанието на стомаха си вън от него след прочитането на този абзац, може спокойно да го прескочи и да мине на следващия.
Кореецът значи, вземал от кучкарника едно добре угоено средноголямо псе, което поставял в отделна клетка. Нещастното животно след това било оставяно да пие само вода в продължение на една седмица, като редовно, по няколко пъти на ден бивало бито поне един час с тънки жилави пръчки (за да може да му се отлепи кожата и месото да стане крехко като на млада яребица, по думите на "експерта" Нгуен). На последния ден от "диетата", след поредната порция бой с жилави пръчки, на кучето се давала огромна купа с чист сварен бял ориз, който горканчето излапвало за норматив. Да, обаче веднага след поглъщането на ориза, готвачът рязвал главата на нещастничето с едно мачете, като след бърза пре-кулинарна подготовка скачало във фурната с всички местни салтанати и подправки. Това, което е най-извратеното обаче е, че най-големия деликатес от кучето бил... червата му, пълни с току-що изяден бял ориз...
Говорейки, Нгуен видимо преглъщал, а на Рапунцела му идело да му забие вилицата последователно първо в едното, после в другото око, след което да му ги поднесе и да го пита сега това деликатес ли е според него. Но разумът в милостивия метъл надделял и, преглътнал цялата тази гавра, вдигнал наздравица с виетнамците.
Когато се върнали в Кремиковци, Нгуен вече имал наш Пъньо за свой човек и му показал "гордостта" на комбината - таен, но щателно охраняван кучкарник, където дузина кучета очаквали светлите празници, за да имат честта да бъдат основното блюдо на трапезата на мършавите жълтури, сготвени по "неповторим и уникален" начин.
Малко след това дойде "демокрацията", Рапунцела излезе от Кремиковци предсрочно, понеже този начин на отбиване на военната служба вече беше премахнат, а Нгуен пое по пътя си към родния Виетнам. Гунди пък малко преди промените взел, че получил удар и предал Богу дух, измъчен от непрокопсаната си половинка и не видял за последно екзотичното си родно място. Известно време Пъньо си пишеше с Нгуен (на хартия, тогава още чичко Бил Гейтс не беше толкова популярен в България), който последно се подвизавал във Виетнам като управител на някакъв хотел на брега на океана. След това стария метъл взе, че се ожени, спря да се налива с алкохол, доброволно подкъси до прилично за годините му равнище буйната грива и заживя щастливо с жена си - миловидно създание, което истински се беше влюбило в несретника, измъквайки го от калта, в която беше успял да затъне почти до шия. Така Рапунцела се превърна в господин Панчо Младенов, както беше истинското му име, опровергавайки старата максима, че "акъл и мензис не ти ли дойдат навреме, не ги и чакай".
И до днес си спомням за разговора на пейката в онзи топъл юнски ден, разпаления Пъньо, който разказваше потресающата си история, гушнал като малко бебе кварталното псе и си мисля колко ли дивиденти може да събере сегашната ни кметица госпожа Фандъкова, ако сключи един договор с една сметопочистваща например виетнамска фирма. За броени дни ще спрат нападенията на бездомни (че и на домашни) кучета над деца, старци и млади окъснели хора, а разхайтения народ ще си води кучетата на разходка само на определените за това места, при това задължително с каишка. Дори няма да има нужда общината да налага глоби - достатъчно е само собственика на домашния любимец да си представи прескъпото си четирикрако опечено сред мерудии и картофки на трапезата на доволни весели виетнамци и това ще го откаже от всякакви закононарушения от кучешко естество.
Но, както всички знаем, времената се менят, кучетата са вече неотменна част от интериора не само на София, но на цялата ни Родина, виетнамците отдавна ги няма, няма ги и повечето от нас (кой забегнал да дири късмета си извън пределите на България, кой заминал за "топлите страни, кой се пръждосал незнайно накъде...). Само старите блокове още са на мястото си, напомняйки за безвъзвратно отминалите ни детски години.
Мислейки си отново за тези времена, тези дни отново гледах как бездомно куче наръфало по главата малко дете и днес, на работното ми място, ме налегна една дива и необуздана мисъл - как да намеря Нгуен, ама точно този Нгуен, може пък да е станал някаква голяма клечка във Виетнам и да търси контакти с "втората си родина" (както е наричал пред Пъньо България), и да му отправя "предложение, на което не може да откаже" дори и госпожа Фандъкова...
|
Публикувано на 03-10-2011 @ 18:21:27 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.45
Гласове: 20
|
|
|
|
