| Лето Божие 2007-о, периферията на Европейския съюз |
 Demonwind написа
Сякаш беше вчера 2007 г. Изтърколи се като снежна топка и също толкова бързо се стопи. Пролетта, лятото, есента, ранния сняг през октомври, който се стопи за няма и ден, Коледа, Нова Година... Вече бях разбрал, че през новата 2008 г. в живота ми ще се отвори нова страница, отстояща на повече от 2000 километра в северозападна посока. Но тепърва трябваше да видя още от Татковината...
След като решихме, че в града няма живот, заминахме на около 50 километра на северозапад, в едно малко и тихо градче, където нашите едно време, с цената на торба лъжи (от страна на баща ми, който имаше двайсети дан и тъмночерен колан по лъгане) и кофа сълзи (от страна на майка ми), бяха закупили скромен парцел от половин декар, на който бяха построили солидна, макар и малка постройка, която имаше всички дадености да приюти семейство с едно малко дете. По-точно даденостите си ги направихме ние, но това не е по темата. Съседите ни отляво са виладжии - възрастни хора, идващи през лятото и никога през зимата. Комшиите ни от другата страна са едни мили възрастни хора, родени в близко до градчето село, но прекарали почти целия си съзнателен живот в големия град. Въпреки това, тогава оставаха почти до Коледа, защото гледаха животни. По-точно прасе и теле. Когато дойдеше момента, двете хайванчета заедно поемаха последния си път към дълбоките фризери. Тази година също нямаше да ги подмине...
Ноемврийската сутрин бе особено студена, снегът беше натрупал около 50 сантиметра, което направи излизането от двора на малкия Опел "Корса", какъвто карах тогава, почти невъзможно. Е, стана възможно с цената на едно строшено огледало, но това е скромна щета, а и беше бързо забравено на фона на случилото се впоследствие.
От съседите се носеше празнична суматоха. Беше последната събота на ноември и както се очертаваше, съдбата на живата стока, а именно прасето и телето, нямаше да е никак лека. Въпреки студа, местните касапи - пияници - в лицето на Коцко Плякора и Митьо Карпуза, бяха заседнали на терасата и жулеха люта ракия, която съседа чичо Пешо беше сварил преди няма и месец.
— Мехлем е това, комши, да знаеш! Снощи викат по телевизията, че идел грип. С тая скоросмъртница и чума да иде, за два дена че гитиряса, ей Богу ако лъжем — Митьо вече беше гризнал джама стабилно, макар че беше още 11 часа преди обяд. Съседката леля Нина и мъжът и чичо Пешо май усетиха бодлите на ехидната, която си бяха вкарали в гащите, ама ей на, нали синът им щеше да закъснее, пък и се беше родил градско чедо, та най-много вместо прасето себе си да заколи, ако реши да се пробва. Връщайки се от магазина, видях накъде върви работата и влизайки вкъщи, казах на жената да усилва телевизора и в никакъв, ама никакъв случай да не излиза навън. За детето да не говорим - бяха мобилизирани всички налични игрови ресурси, които щяха да го задържат вътре за по-дълго и по този начин щяха да му гарантират отсъствието за в бъдеще на страхова невроза и евентуално заекване.
Аз излязох навън, за да видя как аджеба се коли прасе на село. Бях слушал много, но никога не бях гледал. Ето че за пръв и последен път ми се удаде тази уникална възможност...
Двамата колячи едвам се държаха на краката си, обаче усърдно точеха касапските ножове, псувайки безпричинно бъдещите си жертви. Синът на съседите, Асен, с който бяхме почти набори, вече беше дошъл и също като мен, виждайки накъде върви работата, изпрати дълбоко вкъщи жена си и невръстния си тогава син.
Някъде към 12 без 15 започна всичко... Митьо и Коцко станаха и се отправиха към кочината, клатейки се като капитан Джак Спароу на девет бала вълнение. В ръцете им стърчаха остри касапски ножове, предназначени за грухтящото четирикрако, което изживяваше последните си мигове на майката земя. Още неотворили кочината, свинята усети за какво иде реч и започна да се мята неистово, преди дори да са я хванали. Последва около двеминутно боричкане, гарнирано с обилни попържни и силно тропане, след което свинското квичене взе връх над всичко, като заедно с източника си се понесе из двора. Грухчо търчеше като обезумял, а във врата му стърчеше забит касапски нож. Кръвта омаца белия сняг, а след прасето, падайки и псувайки, се носеха като народна песен пишман касапите. Добре, че вратите бяха затворени, а оградата - здрава, иначе не се знае къде свинчо щеше да срещне кончината си и на чия трапеза щеше да има честта да попадне под формата на пържоли, кюфтета, рибици и спържа. Гонитбата продължи не повече от пет-десет минутки. Леля Нина и чичо Пешко се скриха вътре. Синът им се мотаеше като муха без глава, без да знае какво да каже, а и беше бял като чаршаф. Аз също определено не знаех какво става в този момент, защото в казармата бях гледал как се коли прасе, но определено не по този начин. Както и да е, бях чел едно време приказката за "Клан-недоклан", та ме изби на смях, докато през вратата, в ролята на "Проповедника с картечницата", не влезе съседа през две къщи - чичо Ачо Жичката. Бивш електротехник от Енергото, вече пенсионер и вдовец, чичо Ачо нямаше вече върху какво да работи, освен върху себе си и за себе си. За себе си полагаше трудова дейност под формата на варене на първокачествена гроздова ракия, с която после работеше цяла зима върху себе си. Явно от сутринта доста се беше потрудил, защото носа му беше станал лилав, а бузите - лилаворозови. Аз май споменах нещо за "Проповедника с картечница" - явно съм се объркал, подведен от гръмките заглавия на новия холивудски "блокбастър". Всъщност чичо Ачо беше "Проповедника с моторния трион".
— Изтървахте ли прасето бе, хайлази недни! — ухилен ги забъзика чичо Ачо, влизайки с бодра стъпка неканен в двора на съседите.
— Дръж го бе, Аче, мамка му д'еба мръсна уааа — Коцко се свлече току до влезлия преди малко нов герой на героичната постановка.
— Чакайте бе хора, ей сегинка ще му видим сметката, не бързайте, ще се осакатите! — поучително им заговори чичо Ачо, палейки Хускварната.
— Абе, за какво ти е тоя трион бе? — Коцко като че ли поизтрезня, досещайки се накъде бие дъртия му съсед.
— Ти само прави каквото ти кажа, пък не питай, ще видиш! — ухили се къркания, обаче държащ се стабилно Ачо.
Няма и минута след този задушевен разговор, когато прасето беше заклещено в един от ъглите на оградата. Под давлението на чичо Ачо Вездесъщия, Митьо Карпуза и Коцко Плякора затиснаха грухтящото до телената ограда с помощта на металните вили за събиране на сено. Правеха го с пиянски хъс и садистично удоволствие. Тогава се включи и чичо Ачо с триона. Ей Богу, какви ли не филми на ужасите бях гледал, ама такъв ужас на живо още не бях виждал. След като се справи в стил "Белязания" с нещастното свинче, нашия спря триона, обърса сополи с окървавения ръкав на ватенката си и вика:
— Телето гътнахте ли го?
Ония се спогледаха и отговориха отрицателно. Ачо погледна триона, после телето, което междувременно след последната реплика излезе да погледне за последен път небето, остави триона на земята и викна към сина на съседите, Асен:
— Асенчо, имате ли, чичо, боен чук? — чичо Ачо визираше онези десеткилограмови чукове, които се използваха при строежа на къщите ни за трошене на камъните, които хвърляхме в основите, за да се пести бетона.
— М-м-май имаме някъде — въпреки тридесет и петте си години, Асен пелтечеше след преживяната гледка на бастисването на свиня с моторна резачка.
— Давай го, че стана икиндия, ракията ще изветрее! — чичо Ачо не търпеше отлагане.
Чукът беше вече в ръцете му, когато нахлу в кошарата. Чуха се псувни, глухи удари, над оградата се надигаше и спускаше чука. Така няколко пъти. Нещо отвътре изхриптя предсмъртно, когато чичо Ачо се провикна отвътре:
— Коцей, дай Хускварната, чиче!
Коцко, вече почти изтрезнял, подаде моторния трион на съседа си. Чу се шум от запалване, един тигел и... Ачо излезе от кошарата с бича глава в ръка, хваната за единия току-що покарал рог.
— Е, хайде, комши, ще почерпиш! Тия двамата щеа да ти бастисат дворо, а и прасето зян да иде! Телешка глава в шкембе яли ли сте? Ей ви на сега, ако не сте, голям пропуск е — чичо Ачо гордо се изпъчи пред вратата на леля Нина и чичо Пешко.
— Ще почерпим, Аче, ще почерпим — с примрял гласец отвърна леля Нина, излизайки отвътре цялата трепереща.
Аз стоях като замръзнал в студа, невярвайки на всичките кървища в двора на съседите, станали неволно свидетели на сцена от най-извратеното reality шоу, което една човешка глава може да роди.
— Какво става бе, защо си такъв блед? — жена ми сериозно се притесни, след като влязох вътре.
— Нещо ми прилоша, явно се разболявам — пак казвам, на кино и телевизия съм гледал какво ли не, но точно такъв сценарий определено не бях очаквал.
Това беше първият път, в който със семейството ми празнувахме Нова Година в малкото градче. И първата година, в която съседите ни леля Нина и чичо Пешо не вкусиха грам месо от животните, които обикновено гледаха и които пълнеха фризерите им през зимата. Това беше и първата и последната година, в която някой даваше цяло прасе и цяло теле на Ачо Жичката.
През лятото се върнахме от далечната чужбина, за да си изкараме отпускът на родна земя. Под палещото слънце борехме жегата със студена бира под навеса на беседката на мандрата. Отнякъде се появи чичо Ачо. Седна до мен, каза си дежурните приказки, а след това мъдро заяви:
— Момче, чуй ме сега, където и да си, помагай на съседите. Никога не знаеш как ще ти се отблагодарят...
Завалията просто явно никога не беше правил разлика между отблагодаряване и отвращение.
Тази година пак ще се прибирам. Чувствам облекчение, защото съседите вече поостаряха доста и просто нямат сили да отглеждат животни в двора си. Иначе може би щяхме да се преместим отново в София, макар и само за няколко дни. Докато евентуално чичо Ачо не "погребе" прасето с добрата си стара Хускварна...
|
Публикувано на 29-12-2011 @ 12:20:07 EET от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 3.43
Гласове: 30
|
|
|
|
