| Лятна история |
 Demonwind написа
Когато отидох за първи път да се подстрижа в Белгия и поисках "лятна прическа", сиреч нещо подобно на "канадска ливада" — нещо с годините не мога да търпя особено много растителност по главата си, при все че още няма и следи от оплешивяване, бръснарят с учудване ме погледна и ми каза:
— Господине, в Белгия няма лято...
Оказа се почти прав, но все пак почти. Именно в един от редките летни дни срещнах Йос. Още нямахме кола и отивах със сина ми до един огромен Карфур. Взехме метрото и слязохме на предпоследната станция на съответната линия. На излизане от метрото видях един изпаднал просяк, облечен с тениска на Slayer и камуфлажни бермуди. Каква ирония на съдбата — в този ден аз също бях с камуфлажни бермуди и тениска на любимата група! Подминах просяка, около който бяха налягали няколко псета и продължихме с детето до магазина. Още докато пазарувах, реших, че ще почерпя този млад човек. И без това ми се пиеше бира в този хубав летен ден, жена ми беше на излет с приятелки, имахме много време на разположение. Малкия си имаше винаги подръка портативна електронна игра, с която да убива скучните моменти на възрастните. Купих стек с четири бири. Leffe, любимите ми белгийски. Както и очаквах, просяка още беше там. Този път срещнахме погледите си. Усмихна ми се дяволито.
— Говориш ли английски? — в Белгия този език е разпространен предимно сред фламандците, които са и по-свястната част от населението, докато при франкофоните не беше на почит. Френският ми пък тогава беше като на китаец българския след един ден престой на Илиенци.
— Говоря, разбира се! — отново ми се усмихна клошаря и ми подаде удивително чиста ръка — Йос, приятно ми е.
След мълниеносното запознанство се заговорихме на дълго и широко за живота и последиците от него. Малкия седна удобно до мен на високия безопасен парапет и започна да си играе.
Чудно ми беше защо млад човек като Йос е избрал този начин на живот. Младият мъж (беше на 27) ми разясни, че в момента се води т.нар. SDF (sans domicile fixe), тоест без постоянен адрес. Казано на български — бездомен. На френски — клошар. След като завършил гимназия, се записал в университета. Завършил семестриално, но нещо в него се обърнало на 180 градуса и Йос решил да заживее като скот. Въпреки, че родителите му имали прекрасна къща с огромен двор в приказното градче Брюхе (Брюж) и нямали нищо против да остане с тях докато уреди живота си. Въпреки избора му, и сега му помагали, когато имал нужда. А той гледал да е зависим от тях колкото се може по-рядко. Сега му помагала държавата — вземал прилична социална помощ, лекарствата му били безплатни, освен това имал и 13-та и 14-та надбавка. Все едно работи на заплата, но не съвсем. С просията си докарвал по още една помощ на месец.
— Виж, пич, ако отида да блъскам някъде по 8 часа на ден за някакви си кирливи 1600 евро, дето си ги докарвам и така, какво ще спечеля? Ще си плащам при лекаря, в аптеката, в градския транспорт. И защо? За да храня шибаните черни задници, с които наводниха държавата? Единственото, което ми трябва, е дискмена, спалния чувал, бирата и малко храна. Твърд алкохол пия рядко. Когато живееш на улицата, винаги трябва да си в час. Иначе си загубен. Зимата, като скове понякога студ (в Белгия студът е относително понятие), отивам в църквата и там оцелявам... — Йос беше откровен до болка.
Животът му навън му се нравеше доста, явно. Вече допивахме и вторите бири и беше време да си тръгваме. Пожелахме си късмет и успех, взех малкия и потеглихме. В този момент зад себе си чух гласа на Йос:
— Пич, извинявай, не ми каза откъде си.
Да, прав беше, той ми каза толкова неща за себе си, а аз почти нищо. Въпреки протестите на малкия се върнахме за малко:
— Българин съм, България. Знаеш ли моята страна?
В този момент очите на Йос светнаха радостно. Прегърна ме (учудващо, не миришеше лошо), след това ми подаде ръка:
— България! Пич, това е страхотна държава! Слънчев бряг! Братле, там бих живял вечно! Ебати! Пет евро за литър уиски! Пет лева за страхотна мадама! От две години ходя с моите другари, с които се виждаме по концерти, на Слънчев бряг. Сега те просят на други места, но когато дойде момента (сиреч когато получат тринадесетата социалка), се събираме, хващаме чартъра и право на Слънчев бряг. Всъщност резервациите ги правим още по Нова Година. Миналата година се бяхме изпонапили, та объркахме датите, обаче хората там са много учтиви и оправихме нещата. Стана малко кофти, защото един от нашите си остави кокалите на една тераса, ама да не мислиш, че пиенето е лесна работа? — Йос ми намигна заговорнически — Пич, ти оправи деня ми! Обичам България! С нашите съм бил на Малдивите, на Хаваите, на Мавриций, обаче такъв рай като България не бях виждал. Виж, искаш ли тая година да се видим там? Ще се прибираш ли за ваканцията?
— Ами... да, ще се прибирам — това, което чух от устата на белгиеца, ме потресе. — Ще се чуем, става ли?
— Как да не става, ето, запиши си телефона ми! — Йос ми издиктува някакъв номер, който записах набързо в телефона си и който щях да изтрия веднага след това.
— Мерси, пич, ще тръгваме, че малкия вече дава много зор, извинявай — този път вече окончателно си казахме довиждане с местния клошар.
Докато пътувахме в метрото, в главата ми отекваха думите на безработния търтей... Слънчев бряг... евтин алкохол.... остави си кокалите... евтини момичета... Сейшелите... Хаваите... Заедно с тези думи в главата ми като буря нахлу и другата страна на медала. Българската. Майка ми, лека й пръст, която пресмяташе пенсията си до стотинка и не беше виждала морето от десетки години, макар да го обожаваше... родното си море, което беше на някакви си 500 километра от нея... за сметка на търтея, който идваше от цели 2200 километра, за да пиянства и буйства безнаказано... Родителите му, които ходеха на престижни курорти, за да оставят парите си там... Отново търтея, който плаща някаква мизерна сума за пълен пакет и после се насира в гащите от пиене...
— Тати, хайде, нашата спирка е — милото детско гласче ме измъкна от гадния ступор, в който бях изпаднал след срещата с клошаря.
През лятото се прибрахме. Отидохме на море. Разбира се, не на Слънчев бряг. За да отида там, не само не трябва да дам пари, но някой да ми плати много, за да го направя. По пътя покрай морето видяхме много чужденци. Огромна част от тях бяха мъртвопияни, дори един има наглостта да се изпикае на гумата на колата ми, докато бях спрял на един паркинг. Две момичета, най-вероятно англичанки, повръщаха, прегърнати в адската жега, но стиснали здраво в ръцете си бутилки с джин. Малка група руски туристи искрено се възмущаваха от тези гледки. Колкото и парадоксално да звучи, руснаците бяха единствените трезви чужденци, които видяхме на морето. Руснак дори извади от морето давещ се кьор-кютук пиян англичанин, който за благодарност му заби кроше в лицето. Добре, че спасителите предотвратиха гаврата с труп, която руснакът щеше да си устрои — беше целия в белези и шевове, по-късно се запознахме, оказа се полковник от запаса от спецназа в Афганистан... Англичанинът най-вероятно беше островния вариант на Йос. Не беше пролял капка пот за родината си, камо ли кръв. А посегна на човек, който е решил да му спаси живота, въпреки че е обучаван да отнема живот... Не се обадих на Йос, но белгийския клошар дълго време не излизаше от главата ми.
След немного време видях родната си държава, изтипосана като турски клозет на челно място в най-висшия орган на т.нар. федерално правителство на континента. Отново спонтанно в главата ми влезе клошаря и всичките му думи. Как беше изкарал последното си море на "райския" Слънчев бряг? Колко пъти се беше осрал от пиене? Колко евтини български парцала беше оправил? Колко пари беше оставил в родината ми? Най-вероятно николко, най-много да е получил такива под формата на спешна помощ след поредния запой...
Гледах турската тоалетна и си спомних една отминала във времето случка. В България работех в една организация. Трябваше да пътувам командировка до Италия. Самолетът за Милано излиташе в 6 часа сутринта. Тъй като живеех на другия край на града, станах сутринта в два и в три и половина тръгнах да си хващам такси от близката таксиметрова колонка. На излизане от заспалия вход, един пиян се беше облегнал до пощенските кутии и пикаеше.
— Какво правиш бе човек? — възмутен го попитах. Не ме беше страх, че ще ми посегне, и без това беше тъмно и щях да го положа да си поспи доволно в общото мазе.
— Ннне виждш ли, пиккая! — с телешки поглед ме погледна пияницата.
— Как можеш да пикаеш тук бе, това да не ти е клозет!!! — вече се вбесявах.
— Клозет е! — пияният държеше на своето.
— Абе, човек, тук живеят хора, тук живея аз със семейството си, хора с малки деца... — защо ли тръгнах да се разправям по нощите с пияници.
Алкашът ме погледна с рибешки поглед, изтръска го, прибра го във вмирисания си на урина панталон и профъфли:
— Как можеш да живееш в клозет бе...
Излязох от входа, без да кажа нито дума. И без това имаше опасност да закъснея...
На следващия ден турската тоалетна я нямаше. По-точно имаше я, но върху нея имаше черен погребален саван... Чужденци, които гледаха колежа на чешкия художник, изобразяващ гротеска на континента ни, питаха в недоумение:
— Но къде е България?
Изкушавах се, но никога не го казах:
— Как къде е? Не знаете ли? Толкова години сраха в нея, днес беше погребението...
|
Публикувано на 08-07-2013 @ 19:50:19 EEST от blondie |
|
| |
| рейтинг на статия |
средна оценка: 4.9
Гласове: 10
|
|
|
|
