Търси се...
дата: 30-05-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: обяви
"Търси се притежателят
на една хубава усмивка,
дарена ми през прозореца
на отминаващия автобус!"
...
Но нека започна от начало. Човек като мен никога не може да пътува безмълвно и бездействено в градски транспорт. Все нещо се случва. Още с качването си започваш да се оглеждаш и ориентираш в обстановката:
1. Можеш ли да влезеш без усилия или ще трябва да се понатъпчеш навътре?
2. Установяваш потенциалния брой хора, които “най-случайно” биха сбъркали твоя джоб със собствения си.
3. Потенциалния брой участници в това мероприятие, които биха залитнали, бутнали, настъпили, сръгали пътника до себе си и съответно хванали се за удобни и не чак толкова удобни твои части. Просто, защото "слабите им ръчички" не издържат на напрежението, а може би, защото все още не са усвоили баланса на 2 токчета или пък защото намират за неуместно да си правят труда да се държат, при условие че има кой да го прави.
4. Възможно ли е да откриеш идеалната позиция и къде е тя в транспортното средство, така че да не бъдеш пометен от движещата се струя излизащи пътници на всяка спирка?
5. При липсата на проблемни моменти от гореспоменатите – има ли шанс да седнеш на място, така че да не бъдеш охулен от всички, че “нямаш капка уважение” към по-възрастните?
6. ....
И така нататък, и така нататък, списъка е доста дълъг и подлежи на много промени според ситуацията, превозното средство, пътника и времето, когато пътува..
Нито една от тези мисли, обаче, не ми мина през акъла тази вечер, докато се качвах в последния 280 от Плиска към Орлов Мост. Общо бяхме шестима с шофьора. Седнах спокойно. Огледах се. Един младеж четеше нотни редове сякаш чете книга. Двама влюбени се целуваха на последните седалки. А срещу мен...срещу мен седеше едно хубаво същество. Едно момче. Не, не казвам че беше хубав, казвам че излъчваше...ммм.... навярно нещо, което само аз долових...
...
“От момче средна възраст, среден ръст,
къса коса, кестенява, очила върху нея.
Кафява раница, не голяма.
Къси панталони.
Обувки – нормални.”
...
Имаше хубави, дълбоки синьо - зелени очи... Замислих се – “Петима непознати в автобуса (и един шофьор) – ами ако нещо ни се случи в този момент? Ще имаме ли шанса да се опознаем? Ако изведнъж вратите спрат да се отварят?” Не, явно този сценарий беше достатъчно изтъркан. “Ами ако взема да го заговоря? Ще си помисли, че съм побъркана или пък пияна?! Неее, не мога.” И продължавах да отбягвам неговия поглед. А когато събирах смелост – той отбягваше моя. След минута реших че всичко това е плод на моето странно момичешко въображение и реших да престана да мисля. Захванах се с любимата си дейност, докато се движа вечер, а именно – да установявам различните видове лампи, които хората си слагат по таваните на един блок. Един вид блеех към светналите прозорци на сградите с цел да видя някаква зависимост.
Ето че стигнахме Орлов мост и интересния младеж стана и излезе през вратата – все така без никакъв признак, че ме забелязва. Изпитах болезнена нужда да го последвам. Последвах разума си и останах спокойна на седалката си. Ала в момента, когато вратите се затвориха, младежа веднага погледна към мен! О, чудо! И не само това, той ме дари с най-хубавата усмивка, която съм виждала до сега. Автобуса потегли и аз дори не можах да отвърна на тази усмивка! Ужас! Навярно само робините, които са били взимани насила от родните им места са усещали такава ненавист към каруцата, която ги е отвеждала в чужди земи, каквато ненавист аз изпитах към 280, който ме откарваше към следващата му спирка.
И ето ме питаща насам и натам, пускам обяви за момчето, което дари ми усмивка. Търся го, за да му отвърна, да го даря и аз с усмивка, а може би и едно “здравей”.
Пускам обяви, а краят им е следният:
...
“ Издирва го момичето,
с оранжева жилетка
и оранжев шал,
на което дари усмивката, а тя не
успя да му я върне.
За връзка и контакти:
Някога, някак си на Орлов мост.
Заредена с много усмивки,
Тя.”
|
|