Как ме чукаха в първи клас
дата: 28-09-2007 @ 00:00:00 EEST
рубрика: обяви


Случи се по Великден. Не, не си мислете че става въпрос за чукане с яйца. Просто всичко тръгна оттам.
Първи клас. Годината, в която много неща ми се случиха за първи път.


За първи път имахме собствено жилище. Нанесохме се в новопостроена кооперация, за чието посторяване баща ми цял живот казваше «Ей, с тея две ръце». За моя огромна радост се оказа че отсреща живее М. С нея се познавахме от 5-годишни, ходехме заедно на художествена гимнастика и толкова се мразехме, че се биехме с бухалките. Тук обаче нещата стояха по друг начин. Щяхме да живеем заедно, така че инстинктът ни за самосъхранение ни продиктува умната мисъл че и двете ще спечелим, ако станем най-добри приятелки. Тъкмо пляснахме и се прегърнахме, когато зад гърба й съзрях още едно първо нещо в моя живот. Устата ми се изпълни с вкус на малини. Помислих че слънцето е започнало да припича по- силно и за нещастие май получих разстройство. По-късно разбрах, че тръпките в корема идвали от друго. Нещо, което се наричало първа любов. Името му беше С. С имаше приятел – Р. Двамата бяха две години по-големи т.е заслужаваха двойно боготворене. Така се оформиха двете централни двойки в махалата. Ние бяхме Блейк, Джена, Кали и Ган на улица Осогово. Ние бяхме центъра, около който се зараждаха идеите за краденето на череши, среднощния футбол, целувките по време играта на шише, строенето на снежни крепости за защита от войните на съседната махала, пропушването с цигари БТ пакет с големите и както се оказа напълно неестествено, най-напред за чукането.
На Великден, като всяко дете умирах от кеф, че ще боядисваме яйца и евентуално моите може да са най-красиви. Реших да изляза да си играя и да проуча терена. Тактиката беше да видя яйцата на другите, без да показвам моите - все едно съм си ги забравила. Това щеше да ми даде възможност да внеса поправки, ако такива са необходими.
Гледам на пейката пред блока С. и Р. да се хихикат с един от петокласниците- А. Отсреща се задава М. и мен вече не ме срам да отида при момчетата. Онези ни виждат и естествено млъкват, като от време на време се подхилкват и подбутват. Излиза Р. с позата на главен говорител и ни казва:
- Абе, искате ли да се чукаме? - В този момент двамата отзад избухват в смях. На единия леко му се подкосяват краката и сяда на пейката отзад.
Ние двете се споглеждаме победоносно и хукваме да бягаме, викайки:
- Ей сега, само да си донесем яйцата.
- Чакайте бе, - вика след нас Р, сякаш не е очаквал да сме чак толкова тъпи - Не ви трябват никакви яйца!
Двете спираме съкрушени и се обръщаме озадачени.
-Ние имаме- казва А. и тримата отново, неразбираемо защо, започват да се хилят сякаш някой току-що е пръднал.
Връщаме се бавно, защото малко не им вярваме. Р. ни вика да се приближим и съвсем тихо започва да ни обяснява.
-Няма да се чукаме с яйца бе, овци с овци. Ще се чукаме като големите!
- ?????- шаш и паника.
Той се приближава още повече, а в очите му свети мъдрост и философско разбиране за живота.
- Ама сте прости! Когато големите се обичат се женят за да могат да се чукат спокойно без никой да ги притеснява. Чрез чукането се раждат деца!
М. се опулва, готова да заплаче:
-Ама как така, ами щъркела?!?
-Къв щъркел ма, сега да не ревнеш че и дядо Мраз няма? - казва Р., а отзад вече и А. се е сгромолясъл на пейката и двамата със С. Изглеждат така, като че имат нужда от линейка.
А М. казва тихо:
- Ама няма ли?
Аз я ръгвам в ребрата да спре да се излага. Не че моите мисли и притеснения са различни от нейните, но като ги виждам онези как се хилят, разбирам че май се излагаме с нещо.
Заставам на буквата «Ф» и питам гордо:
- Е, добре де и какво предлагаш?
- Ами, тъй като ние ви обичаме, решихме да ви покажем какво е да се чукаш. – казва Р. победоносно, но се обръща назад за малко подкрепа.- А. като по-голям вече се е научил и ни обеща да ни покаже довечера. Съгласни ли сте?
- Ами и ние ви обичаме, хи-хи – започва да се клати напред назад М. и да гледа с блеснал поглед Р. Пак я сръгвам в ребрата.
- Добре, но тъй като не сме женени, все още никой не трябва да знае – казвам делово, а зъбите ми започват да тракат от любопитство и страх. – Как предлагате да стане това?
С. скача от пейката въодушевен и започва.
- Гаражът на Денчеви е празен, защото още не са се нанесли. Една от дъските на вратата е разхлабена и ще се вмъкнем вътре довечера като останалите деца се приберат. Само А. ще дойде с нас за да ни показва. Аз съм с теб! - и посочва мен, явно за да не се объркам нещо в навалицата.
Ние повдигаме рамене и казваме:
-Ами добре.
Бавно идва вечерта. Постепено децата се прибират, след многобройни пискливи викове от балконите. Ние сме си паркирали колелата пред въпросния гараж и чакаме. Естествено се появява проблем. Проблемът се казва Ру. и никой не го вика да се прибира, пък и той въобще не се сеща да си ходи.
По едно време геният в групата, а именно А., е ударен с ябълка по главата и избърборва .
-Абе Ру., на теб кога ще ти купят колело?
На онзи все едно му забодоха самурайски меч в гърдите.
- Мани ги, не щат - пари нямали, цяла заплата струвало.
- Ех, Ру., ама ние всички много те уважаваме и затова сме ти приготвили изненада. Тази вечер можеш да караш нашите колела. Ще ти разрешим да направиш по една обиколка на махалата с всяко едно.
Ру., втора покана не чака. Още преди А. да свърши изречението, онзи вече е яхнал едно от колелата и вихрено се носи по улицата, далеч, далеч от нас.
Наблъскаваме се през разместената дъска в гаража, един по един и се оказваме в пълна тъмнина. От страх почти яхвам С.
- Аре бе А., светни с тая запалка - изревава С., защото също го е малко страх. Най-вероятно от мен.
А. светка и виждаме в дъното на празния гараж няколко разстлани кашона.
- Момичетата да легнат на кашоните- казва той авторитетно.
Лягаме в поза мирно с ръце кръстосани отпред.
- Сега момчетата да легнат върху момичетата.
И те лягат. Също в поза мирно.
След една- две минути се престрашавам да кажа:
- Ъъъъ, на мен С. ми тежи и не ми харесва.
- Защото сте прости, затова – още по-авторитетно казва А. – Момчетата трябва да мърдат отгоре.
На тях май също започва да им омръзва и питат леко отегчено:
- Ама как?
- Как? Как? Ами трябва да правите лицеви – А. вече се дразнеше от общата ни некомпетентност.
С. и Р. започват да се напрягат да правят лицеви, което е съпроводено с много усилия и пъшкане. След третата нескопосана лицева и двамата като по сигнал се мятат настрани и лягат до нас.
Ако бях по-голяма, сигурно щях да им предложа по една цигара.
- На мен не ми хареса – казва отегчено М.
- И на мен – аз пък даже съм разочарована. Все едно някой ми беше казал че ще ме води в Дисниленд, пък ме е завел в Патиланци.
Ставаме и си тръгваме.
-Май не трябваше да си давам колелото на Ру. – казва М.
-И аз – съгласявам се като добра приятелка и двете се промъкваме през разклатената дъска навън.
- Да не вземеш да кажеш на някой че сме се чукали – предупреждавам я аз с цялата сериозност на гласа си, преди да се разделим.
- Глупости - ти луда ли си?
Никой не обели дума за случилото се през следващите 10 години.






статията идва от E-bane - Even Better Than The Real Thing (Literaturen Front)
http://www.e-bane.net

URL-ът на статията е:
http://www.e-bane.net/modules.php?name=News&file=article&sid=2588