отГЪЗче 4, последно
дата: 18-12-2007 @ 00:00:00 EET
рубрика: злоборадостно
- Ше възкръсне, грънци ше възкръсне! Таман на гръцките календи ше възкръсне, ама ни оставиха тука да висим за тоя, що духа.
- Стига си опявал, пречиш ми да спя.
Двамата легионери в пълно бойно облекло се бяха облегнали върху гробницата на разпънатия, когото някои наричаха Месия и вярваха във възможното му завръщане от отвъдното. Третият и четвъртият от стражата не бяха на смяна и това допълнително дразнеше онзи, който се усъмни във възкресението.
- А и що пък да не възкръсне, нали разправят, че с едно махване на ръката карал умрели да оживяват... Каквото е правил за други, би следвало да го направи и за себе си.
- Охх, то се е видяло, че няма да спя. – констатира другият легионер и стана на крака. Кованата му броня леко прозвънтя, опирайки се в камъка на гробницата. Той протегна ръце, размаха пръст към другаря си и се прозя :
- ‘Амо да ти се ‘оспи, ще видиш ти !
- Никакво спане. – заяви мърморещият войник. – Нали сме на пост.
- На пост, друг път. – замърмори и вторият. – Никой няма да дойде, те затова ония от Синедриона си прибраха стражата – нали щото днеска шабат, двоен празник, а прокураторът – Негова Предпазливост, ни прекара нас . Кривогледото и Мацер как дремаха цял ден ...
- Впрочем, те къде отидоха ? – първият също стана и се видя, че въпреки пискливия си тембър е огромен мъж. Надвишаваше другия с цяла глава.
- Мацер със сигурност е в оная кръчмица в Долния град, нали я знаеш – там, дето се сбихме с Примий. А Кривогледото ще да е при Делфион.
- Че откъде има пари за нея ?? – почуди се високият. – Да не би мухите да са почнали да се превръщат в злато ? Или е продал някоя скулптура ?
- Шегички си правиш ти. Помниш ли глинената статуетка, дето я остави у жената миналата седмица ? Не стига че беше съвършено изработена, ами сякаш беше видял вчерашното разпъване – чак страх да те съземе ! И трънената корона му беше сложил, кълна се в паметта на баща си ! Никога не ми е харесвал, копелето разнооко – тръпки те побиват от него, ей така, както само си седи . Сигурно му е от очите. А за парите – вярно, ти не беше дошъл още и няма как да знаеш. Кривогледото и нашия Кльощавел сутринта открили трупа на онзи от Кириат – Йеуда ли, как там беше. Обесен. Ама може и да са го обесили. Под дървото имало кесия с трийсет тетриса и бележка да ги върнат на брадатите непрокопсаници от Синедриона. Ама Мацер и оня хитрьо да не са луди – поделили си ги, чиста работа...
- Значи затова мълчаха през деня. – усмихна се събеседникът му. В ъгълчето на устата му се образува странна, почти отвесна бръчка. При по-внимателно вглеждане можеше да се види, че е белег от нож. – Нищо де, късметлии са. Ами не ги ли е било грях да нарушават последната воля на човека ?
- Ха ! А него не го ли е било срам да предаде учителя си за пари ?! – риторично запита по-ниският. Все пак ставаше въпрос за евреин. – И виж само колко глупави твари сме хората – този Месия разбунва народа, свещениците плащат на предателя, първият е екзекутиран, вторият се беси, а цената на убийството ще иде като обеци за сладките ушета на Делфион и гривни за тънките й крачета.
- Марк, ти си цял поет ! – подигравателно рече едрият. – Откога не си забивал месо в месо ?
- Я да млъкваш. – намръщи се поетът, а после замислено рече : - И така излиза, че жреците плащат за украшения на хетери, представяш ли си ? А ние – като връх на всичко, седиме тука по нощите и чакаме предадения да възкръсне.
- Ше възкръсне, грънци. – повтори прокламацията си първият легионер. Марк легна на земята и се покри с войнишкия си плащ, след което почака няколко мига, отви го и загледа с престорено смайване наоколо.
- О, чудо на чуде ... – започна високият, но внезапен шум го накара да се извърне и да насочи копие в посоката, от която идваше звукът.
- Тимон, мама ти д’ейба черна, изкара ми акъла . – каза той, виждайки голямото куче насреща си. То го погледна невинно, седна на задни лапи и задиша тежко.
Както си лежеше, Марк смукна с устни – знак за Тимон да отиде при него. Песът се подчини и легна върху войника, а после двамата се сборичкаха, сякаш единият още не беше навлязъл в пубертета. След като кучето се измори съвсем, легионерът се опря на лакти и рече :
- Оня трябва да е наблизо, щом Тимон дойде.
- Наблизо, грънци. Предполагам, сега диша като кучето, щото Делфион все пак си разбира от занаята.
- Наистина е красива. – заяви приятелят му. – Какви великолепни коси има ...
- Косата на онази жена, у която бяхме миналата седмица, беше по-хубава. – убедено каза едрият. – Подочух, че и тя била от съсловието. Кой знае, може да не е при Делфион, а при нея ?
- Едва ли, като знам как го гледаше. Разбрах, че тя поискала да ни преместят, сега при нея са адашът ти – опциона, и Лонгин.
- Какво, в новата къща лошо ли е ? Дъщерите на домакинята са страхотни. А нея я оставям на тебе.
Полулегналият се изплю, загледа нагоре към лицето на събеседника си – една трудна задача, като се имаше предвид ръста на последния, и каза :
- Гадино, не ме дразни.
- Или какво ? Ще ме набиеш ? Аз не съм Примий.
Марк скокна на крака като пружина и със стремително движение събори два пъти по-тежкия си съперник. Кучето, вече отпочинало, се присъедини към пъхтящата купчина и започнаха да се чуват спорадични смехове и лек звън, когато някой удар намираше част от сегментираните брони. Биеха се на шега, но все пак бяха изоставили задълженията си, ето защо изстинаха, когато над тях се чу :
- Какво става тук ?
Бяха другарите им, идващи за втората стража. Марк отпусна хватката си и високият каза насмешливо :
- Делим тетрадрахми . Как беше у Делфион ?
- Мнооого смешно. Нали знаеш, драги ми, поговорката, че акъл нависоко не вирее ? За тебе са я измислили.
Новодошлите бяха доста странни – ако се гледаха фигурите им, си приличаха като братя, защото бяха еднакво високи и слаби, но единият излъчваше самоувереност, а другият просто гледаше ококорено и личеше, че не се чувства уютно в снаряжението си. Носеше факла, светлината от която правеше погледа му още по-ококорен.
- Лигавите се с кучето, прекрасно . – забеляза саркастичният. Фиксираше ги по много особен начин – сякаш можеше да отдели по едно око за всеки от легналите и да гледа само него. – Тимон, ДРЪЖ !
След командата животното бе неузнаваемо – козината му настръхна, то се изправи на крака и басово заръмжа. Двамата провинени станаха доста по-бързо, отколкото им се искаше, и сграбчиха копията си. Въпреки това песът се впи в плаща на по-ниския и той го заудря с дръжката на копието.
- Тимон, ОСТАВИ. – заповяда младежът със странните очи. В едното от тях като че проблясваше острие, другото обаче беше черно и празно като небето над главите им. – Знаете, че мога да кажа на центуриона за тия ви изпълнения. Няма да го направя, не се безпокойте. Искам от вас само едно – не докосвайте повече кучето ми ... и не идвайте тук до сутринта.
Марк и не особено умния му приятел съвсем се объркаха . Не стига, че щяха да се разминат без наказание, ами разноокият хапльо поемаше и третата стража ?? Явно всички, прекарали повече от седмица в Йершалайм, безвъзвратно откачаха. Този си беше луд и преди да дойдем, мислено се поправиха те.
- А това е за да си запълните времето.
В дланите на двамата мъже за миг присветна сребро. Без да могат да разсъждават върху случилото се – то беше по-нелогично дори от решението им да се боричкат на пост, Марк и високият се отдалечиха в сенките на градината, потропвайки с калигите си.
- Мацер, на тебе ти се спи, нали ?
- Ъъ, да. Миналата нощ, такова ...
- Спи тогава.
- ??
Мършавият легионер отпъди няколко мушици, които кръжаха около главата му – сигурно заради факлата, после я сложи в поставката й, легна на земята и се загърна с плаща си. След минута-две блажено похъркваше, а край него се присламчи кучето.
Останал сам, младежът със странния поглед закрачи около гроба. Навремени се спираше и размахваше ръце, защото нощните насекоми буквално му влизаха в очите.
Крачеше.
Обикаляше.
Наляво. Надясно. Обратно.
От изток хоризонтът просветля. Виждаха се плашещите сенки на трите кръста върху близкия Лобен хълм, а над тях – самотната Утринна звезда. Стражът вдигна поглед към нея - едното му око сякаш беше огледало на небосвода, в който блещукаше Зорницата. Другото си оставаше черно и непроницаемо като рачешка дупка на морското дъно, но изразът на лицето му беше мрачен.
Войникът се обърна натам, откъдето изгряваше Непобедимото Светило, и замря. Първите лъчи огряха шлема му, следващите амулета на шията му – малко златно слънце с лазуритово око в средата. После светлината се плъзна по доспехите и го направи бляскав като статуя.
- Започва се . И няма да има край... – промълви той. – Няма .
Зорницата бавно избледняваше в другия ъгъл на хоризонта.
|
|