Мерки за сигурност
дата: 03-01-2008 @ 00:00:00 EET
рубрика: по света и у гъз
Ако отстрана изглеждам като идиот, то е защото се чувствам точно така. Като изключим алкохола, никотина и кофеина целият ми опит с наркотиците се ограничава до две напушвания с марихуана в по-дивите ми години.
Сега обаче се червя от срам. Около мен стоят трима централноевропейски митничари и един средноевропейски полицай в залата за контрол на летището. И всички се взират в мен с убеждението, че съм изпечен наркоман на твърдо гориво и най-милото ми глупендерско изражение не може да разколебае заключенията им.
Полетът закъснява и всички са поизнервени. Обаче са професионалисти – съвестно изпълняват изискванията за сигурност през януари 2007. За този вътрешен полет от Братислава до Кошице тръгнах само с раницата си и не я пуснах да мине в багажното, за да не чакам после.
Гореупоменатите служители стоят и гледат. За един кратък миг всички сме замръзнали като в кадър за вечността. Пускат раницата ми да мине през рентгена за трети път. След което една служителка любезно ме моли да я отворя. Недоумението ми расте и почвам да си мисля, че просто се заяждат с един новоприет член на ЕС. Аз членувам с гордост в тази свещена организация, а те така да се заяждат с мен! И изобщо, в момента съм като някаква нелепа вариация на Борат, абсолютното недоразумение…
Отварям багажа си предпазливо, защото нямах време да го подредя и всичките ми неща са смотани на топка. Мигам на парцали. Много бавно. Жената казва да извадя всичко и посяга да го направи сама. Тази въоръжена кикимора вече държи долнището на зелената ми пижама в мръсните си ръце. Дръпнах го рязко и започнах сам да вадя. Тениски, слипове, дънки, четка за зъби, тефтер … две-три неразпечатани спринцовки и игли. Ето – вътре няма нищо! Уверете се сами! А сега – нашият нов фокус – пускат раницата отново да мине през тунела на истината. Алармата им се задейства за пореден път.
Вече и аз съм изнервен. Наоколо се дочуват реплики. И почти пропускам да забележа с какъв интерес служителката ме оглежда, докато стиска спринцовките и иглите в ръцете си. Подсъзнателно обаче долавям неудобството й. Още не смее да ме попита нищо. Отдръпнала се е и чака развръзката – защо пищи шибаната им апаратура. Аз също чакам.
Колежката и управителката на фирмата, с които пътувам, са зяпнали изненадано отстрана като в сцена от венецуелски сериал и бавно премигват. Много бавно.
Докато вадя чорапите и ги трупам върху лявата си ръка, разбирам, че спътничките ми вече се размазват по цимента от срам и че погледите на около двайсетина пътника и персонал са се съсредоточили болезнено върху нещастната ми раница. И върху спринцовките. Какво искате от мен? Да ми видите пижамата ли? Най-обикновена. Зеленикава. Много топли.
А още от самото начало подозирах какво търсят. Знаех си, че тя е там някъде. Как да се сетя, че точно сега ще я засекат. Джобната ми ножка.
Полицаят излайва, че за мое улеснение ще ме уведоми - търсят ножче. Тоя пък… Все едно че не си го знам… Аз обаче се правя на ампер. Мисля за други неща. Съзнанието ми се е фокусирало върху лъжата и старанието да превърна всичко в лековато недоразумение. Аз съм невинен. Невинен като идиот. Идиотът не е виновен за нещастната си съдба. Ще му простите, нали!
Ножката е в ръцете им. “Господине, не знаете ли, че е забранено?”, риторичен въпрос. И в коша за боклук. Струваше ми три лева.
- За какво са ви спринцовките, господине? – леле, тая е много любопитна. И тя взе да премигва бавно.
- Ами… за нищо. – измънках.
- За инсулин – изстреля шефката ми в отчаян опит да измисли версия. Разби ме.
- Не ви чух, за какво? Повторете! – намесва се и полицаят. Ядосан е.
- Ами, забравих да ги оставя…За такова… система…
Иглите последваха ножката. А аз съм се вцепенил. И с треперещи ръце набутвам партакешите си обратно. Свободен съм. Не мога да повярвам. Наркоманската ми особа повече не ги вълнува. Колежките ми мълчат неудобно. Откъде накъде ще мъкна игли и спринцовки? А си мислеха, че ме познават.
Откъде можеха всички те да знаят каква е истината! На мен самолета ми трябваше за една специална работа. С ножчето щях да стигна до пилотите, да ги заплаша със спринцовка във врата като по филмите и да ги принудя да отклонят самолета накъм родината, където да се приземим на борованското шосе край Бяла Слатина. Там някога, върху разширеното, пригодено за кацане шосе, кацаха Тодор Живков и баба Цола, когато идваха в затънтения ни край да откриват нечий паметник, примерно на бабето. Аз също исках да кацна по този вълнуващ невиждан начин и бавно да придвижа боинга до центъра, където тържествено да сляза на площада пред смаяните погледи на копелетата от града на моето детство. Как да не ме е яд, че не успях да се завърна у дома така, с гръм и трясък?
Яд ме е също и че не успях да обясня, че когато осеммесечно бебе има хрема, лекарите предписват фзиологичен разтвор, солена вода, натриев хлорид, който се издърпва със спринцовка и игла от банката и се впръсква в нослето. Сополите се разводняват и излизат и бебето спи като къпано. И не подозира, че неговият татко на няколко хиляди километра оттам се е превърнал в наркоман и бандит. Когато просто забравиш нещо в багажа си, не е трудно да се превърнеш в такъв. Или просто в обикновен глупак със зелена пижама в ръце.
Да живеят мерките за сигурност! Аз обаче пет пари не давам нито за мерките им, нито за сигурността! Защото хремата на осеммесечното ми бебе ми е по-скъпа от всички тези глупости…
Автор: Анонимен
|
|