Добро утро, София!
дата: 13-02-2008 @ 00:00:00 EET
рубрика: литера-туря
”A шизофреничната ми душа крещи и с двата си истерични глaса ...”
Грозна гледка. Няколко комунистически високи блока и кал. Слънцето грее над цялата мизерна обстановка. Грее и над моя блок. Дръпвам пердето на цветя. Стаята става розова.
Счупена чаша за кафе. Синя. Празна.
Празна сутрин. Пак.
Гледам календарчето си и пресмятам колко почивни дни ми остават. Малко...
София спи. Завила се е с дебелата завивка и потраква със зъби от време на време.
Поемам си дъх и затварям очи. Виждам лицето й. Дяволският й тъмен поглед.
София...
Запознах се с нея в един бар. Беше много красива. „Дяволски красива” – казах си тогава. Бях права – „дяволски” е точната дума за нея.
Дяволски влезе в хартиения ми свят и седна отгоре му. Дяволски облиза празните чаши на гниещите ми мисли. После запя някаква дяволска песен.
В началото беше лесно със София. Всичко беше, сякаш, за нас направено. С течение на времето я опознах и разбрах, че тя може да ме погуби само с един замах. Грациозно, нежно и изтънчено. Защо ли? Защото може... и знам, че иска.
Аз... Аз съм Соня. Аз съм хартиеното момиче. Направена съм от бяла хартия. Тук-там изписана, тук-там изрисувана. Тук-там смачкана, тук-там гланцирана. С шарени краища и остри ъгли, на които можеш да се порежеш, ако не си я смачкал достатъчно. Меня формата си и вятърът ме подхвърля из пространството понякога.
София не харесваше това. Все ме хващаше. Ту ме смачкваше от яд, ту се порязваше на ъглите ми. Но така и не остави кървави капки по мен. Кръвта се стичаше по пръстите й и тя я облизваше, за да няма и най-малка следа от присъствието й.
Като хартиено момиче, и аз не държах да съм изпръскана с кръв. Въпреки че, черната дяволска кръв на София ми изглеждаше доста апетитна, никога не я порязах нарочно.
Със София бързо заживяхме заедно. Още след първата ни вечер.
Живеехме в тесните глави на сивите хора. Препитавахме се със страха им и се забавлявахме с дървените им мечти. София знаеше хиляди хитринки, с които да ги побърква, плаши и вцепенява до смърт. А пък аз знаех хиляди начина да я държа будна.
Нощно време се събувахме боси и тичахме по студените стаи на мислите им. През деня дремехме – това беше безинтересно време за нас.
Чакахме мрака и отново се втурвахме из стаите. София пееше дяволската си песен, а аз събирах всичките им стаени копнежи по хартиената си кожа. Изцеждахме ги до последната капка.
Сутрин, сивите хора ставаха за работа – кухи и изтощени от бягане. Бягаха, защото не искаха да повярват, че ние сме сами в главите им.
Беше забавно тогава. Тогава още не знаех какво е София... или по-скоро – не исках да знам.
Времето променя нещата. Пристрастих се към София. Името й се изписваше все повече върху страниците ми.
Една нощ, тя ме хвана, сгъна ме и ме прибра в джоба си. Когато ме извади бяхме на брега на огромно езеро. Тя не пееше както обикновено. Очите й бяха станали още по-тъмни, погледът й ме накара да потръпна. Видях нещо адски зловещо, нещо адски познато. Тя се издигна бавно на няколко метра от земята и от гърба й се появиха две червени люспести крила.
Тогава разбрах, че София не е от този свят. Тогава осъзнах защо до сега не се бе страхувала от мен : от хартиеното ми тяло и вечно менящите се текстове по редовете ми. И тогава – за пръв път, се вгледах истински в лицето й. Разпознах единствено себе си. Моите очи, моят поглед, моите устни, моята усмивка. Разбрах, че тя може да бъде който си поиска.
Сгънах хартиеното си тяло до един камък и я наблюдавах цяла нощ. Тя все така висеше с люспестите си криле във въздуха над мен... до самия изгрев. Слънцето се подаде зад студеното езеро и ни се усмихна за пореден път. Погали ни със злобните си ръчички и отново ни даде плът. Аз – на бледо момиче, а тя – на мургав мъж.
Отварям очи. София още спи, но знам, че скоро ще се събуди. Ще ме погледне през неговите очи и ще си налее поредната сутрешна чаша горещо кафе. Той изморено ще го изпие, замислен за нещо.
Аз ще го гледам с хартиения си поглед и ... бавно ще чакам нощта.
- Добро утро, София!
|
|