8март
дата: 11-03-2008 @ 16:28:39 EET
рубрика: как да прекараме...
Осми март е.
Не че нещо, ама едни спомени ме нападнаха, баш на праздника.
Еех, младост, младост, както се пее в една песен – годините бегат, еба ги в гъза....
Спомням си се едни такива случки, ситуации дето сега няма да се повторят, дори като бледи копия на онези. Говориме за преди години де, както казва Мишето – като се сетиш за пропуснатите ползи....
Та „пропуснатите ползи“ викаме на ония моменти дето сме имали сгода да поебнеме, а само са ни се потили ръцете и сме дърдорили с пресъхнали устни...
Абе, бая са ми тия случки, спомням си една съученичка – в тях, тя изгоряла, аз й мажа гърба – и нищо. После с друга – когато беше режима на тока, седиме на дивана, гледаме свеща.... - и пак нищо.
Не, да не излезе, че некъв смотан ще дойда, ама дееба и ситуациите, как пък не ми мръдна ръката тогава двайсе сантима към нея и да стане весело, ама тц.
Аз тия неща, като грешки на растежа съм ги приел. По някое време съжалявах, обвинявах се, викам си – бахти тъпото копеле дето си, те така жените чакали - жест да направиш, действие да предприемеш, а ти?
Тогава когато съм съжалявал, явно секса ми е бил по-високо в ценностната система. Сега нещо стойността му девалвира, в смисъл, че не съжалявам толкова за тия пропуснати ползи, вече съжалявам за чистотата на тия трепети, за вълнението....
Щото тогава, в оня момент, ако не си ебал, в следващия си. Но по-после се научава човек, омърсява се, и от нежния младеж дето се притеснява да докосне ръката на момичето се превръща в свинята дето играе на канадска с главата й....
То угодия няма – сега не правя нито едното, нито другото – не мога, уляга човек, балансира между крайностите, просто остарява. Но не тва ми е темата на разказа, а съвсем друга.
Като си приказваме с приятели, за тези неща много водка изпиваме. Много се развеселяваме. Значи сме еднакви, то и за това сме приятели, явно. Та иде реч за един модел, дето нямам такъв сред приятелите.
Колеги бяхме, Марин се казваше, значи почнахме работа във фирмата след един конкурс, ако не беше така щяха да се развият по друг начин нещата. Ако аз бях по-нов от него сигурно щях да напусна, а ако той беше дошъл след мене, щях да направя нещо да напусне.
Но започнахме в един и същи ден; вместо да си търсиме подкрепата, като двама новобранци, аз започнах да го отбягвам след първата обедна почивка. Не лъжа, че аз бях кривия, той нямаше нищо против мене, а аз некво отвращение изпитвах, физическо. И както става в такива случаи, някой като те дразни, е така по принцип, започваш да го наблюдаваш и си откриваш причини поради, които те дразни. Първо забелязах , че много се усмихва тоя Марин, то хубаво да се усмихваш, в Париж са усмихнати хората, приятно е да ти се усмихне някои, ама Марин се усмихваше някак поамериканчено, някак като в книгите – „Как да направим успешен бизнес“ или „Как да станем симпатични“.
Минаваха седмиците, Марин се усмихваше на ляво на дясно, а аз трупах в черния тефтер причина след причина. Честно казано, е така от любопитство и себепознание търсех защо изпитвам такава неприязън. Разказвам на приятелката ми, а тя вика – ти се вманиачи, остави го човека... Да де, ама цял ден в една стая с Марин, взех да се притеснявам да не заприличам на него.
Имаше три-четри еднакви костюма, не знам защо кройката на панталоните му беше много странна – едни тесни отпред, кура му се очертаваше много гнусно. Се се чудех, абе тоя в ред ли е, некъв тесен панталон и завил кур на едната страна. Но най- много ме впечатли отношението му към колежките. Като си завре физиономията пред лицата им, усмивката му, къде си беше гадна, ставаше неква мазна, като ги загледа едно блажно ти идва да му плеснеш един шамар.
Почнах да се притеснявам, че нещо се случва в мойта глава. Ама няма и с кой да споделя, приятелката ми не познава Марин, във фирмата съм нов, нямам приказка с никой....
Обаче дойде удобен случай, с Верчето от счетоводството си тръгваме след работа – аз и разказвам някви вицове, тя се смее. Тя имаше внуче, не че е важно, ама да кажа, съвсем колегиални ни бяха отношенията. Та на третия виц ме прекъсва и вика – абе с тоя Марин сте ми много интересни, като влезна при вас – единия ухилен до уши, а другия се намръщен...
Тогава реших да изплюя камъчето, казах и че много ме дразни тоя Марин, та сигурно затова съм намръщен. Тя пък за симпатично момче го имала, внимателно, усмихнато. Ясно, не можех да й кажа, че май точно затова ме дразни.
Времето летеше и Марин стана фаворит на дамската част на колектива. С блажната усмивка и закривения уй правеше комплименти, четкаше ги, канеше ги на кафета, на вечеринки. Аз на тия разговори не издържах, не можех да гледам как няква жена дето има семейство, не че е от голямо значение, как евтино се продава и се разтапя от некви ебати левашките намеци.
Постепенно тези, които откликваха на свалките му, ми ставаха несимпатични, а тези които го отрязваха ми се издигаха в очите. Категоризирах ги всичките само по един признак – отношението им с Марин, едните бяха глупачки, а другите жени на място. Естествено за тези за които се чу, че са преминали границата на свалките се превърнаха за мене в долни пачи.
Разсъждавайки в тази насока разбрах, че основата на неприязън та ми се корени в различното ни отношение към жените.
Минават три месеца от както работиме заедно, идва първия банкет за годината – осми март.
То затова се сетих днес.
Петък е, събрахме пари мъжете, осемнайсе човека, и купуваме двайсе се и два букета за жените. На всяка на бюрото – букет, кой във ваза, кой в буркан, все пак е празник. Марин естествено още двайсе и две китки носи, той е галантен мъж, целувки, усмивки, олио, зехтин, отврат...
В офиса цари празнична еуфория, дамите са се издокарали като за сватба, погача, кръщене или по-точно като за банкет. Едни чорапи с ликра, обилни и нескопосани гримове, обички, костюмчета, брошки, тук-таме некоя цепка над ботушките. Пред огледалото гмеж – само се препипват, побутват самодейните букли, бодат фиби и пърхат с лакирани ноктета...
Както стана ясно четиресет човека сме, като прибавиш и половинките – осемдесе, плюс управата – десетина, резултата е сто човека паплач на кръчма, ама шефа е ларж.
Аз отебах дълго правените разпределения по маси и с приятелката ми ловко седнахме на масата при Марин, не можех да изпусна удобния случай да не й го покажа, пък и тя изгаряше да го види. То човек квото сам си направи друг не може. Тоя като й се лепна, нема тва-онова, гледа я отгоре до долу, се едно е гола, от мене никво смущение. Чак като й поиска телефона, реших да го сиктердосам, но тя го направи преди мене.
Мина банкета, пихме малко и си тръгнахме първи, едвам се провряхме между един хора и ръченици, острата миризма на потни путки и мъжки мишци ми отпуши синузита и съзнанието, че в понеделник трябва да предизвестя шефа за напускането си.
Понеделник, девет, офиса, странна тишина и сведени погледи, нищо общо с петъчната еуфория.
До обедната почивка пъзела започна да се сглобява. Аз се превърнах във върховен съдник, може би защото не съм присъствал на събитията, но всички се опитваха на мен да разкажат какво се случило. Всеки разбира се с негова си версия. Не си спомням точно, но в общи линии двама се сбили по неква си причина, мъжа на някоя си - опредашил Марин, после пък неква друга шамаросала пак Марин, после некой се сбил с таксижия, после Марин с три кокошки на дискотека, там пак изял некви шамари, от некъв непознат....
В обедната почивка всички коментират извънредните събития, кое след кое, как, защо...На фона на всичките сбивания се появява нова сюжетна линия – поведението на Марин. Всички оправдават тези дето са го шамаросвали, че даже потриват ръце, мишоците, че и те така трябвало да постъпят, щото и техните жени задирял на банкета.
Аз пък се зачудих на либидото на тоя Марин, дееба и ищаха, нема ли некоя да му пусне или кво. То нема жена дето да не иска да удари, ква е тая работа.
Пуснах си молбата за напускане, шефа каза, че щом намери човек веднага ще ме пусне. Чакам си аз деня, ни ме боли за Марин, ни за стринка им селска, въобще им казах да не ме занимават, кой с кого се бил, кой ебал и кой се е насрал.
Щефа вика – дойде едно момче, два-три дена само ще го въведеш в работата....
На другия ден кой да видя – Камен. Бахмаму маса време не сме се чували, кво става, ти къде, аз къде, еми добре. През работно време с Камен си говориме служебно, предавам му работата за два дена и си бия камшика с двеста.
Петък на гости в Камен. От вратата – На тоя Марин ше му еба пичицата ленина, бахти дразнитела.....
Пийнахме с Камен, обсъдихме некоя и друга клюка и всеки по живо по здраво....
Минаха два месеца и стана интересно...
(скоро)
|
|