...Преди три дни вятърът
дата: 13-05-2008 @ 00:00:00 EEST
рубрика: литера-туря
...Преди три дни вятърът...
...Преди три дни вятърът довя едно листо на моята тераса, аз го оставих на пода, там където беше паднало - през следващите дни го наблюдавах как загнива. То беше продълговато, месесто с остър връх, вероятно от някакво растение с което обитаващите панелите джунгли обичаха да разкрасяват уродливите си сиви тераси. През първата нощ наблюдавах застиналото на пода листо и си мислех:"Защо е дошло да умре при мен? Дали е знаело, че аз нищо не ще сторя да прекратя агонията му - аз просто ще наблюдавам как то умира! Заинтерисуван бях само от въпроса, каква е причината то да умре при мен. Бях довел до съвършенство умението да гледам разрухата около мен...безболезнена апатия. Нещата се разлагаха, а аз виждах съставните им части - не изпитвах нищо. Сега наблюдавах още една смърт. На втората нощ то беше променило цветът си на много, много светло жълто, замислих се дали това е цветът на неговата смърт. Всички неща си имат техен собствен цвят на смъртта. Дори в светът на хамелеона (моят свят)промяната спира с последния цвят - който аз наричам "вечен" Забавлявах се известно време с получаващата се ирония от противоречия. Промяната спира, цветът на смъртта е знак. Моето листо, наричам го "мое", защото то ме избра да умре при мен - сякаш за да попълни списъка на нещата с които щях да се разделя. Същата нощ прекарах легнал до него, опитвайки се да усетя неговият мирис на смъртта, убеден бях, че в момента цялото пространство е наситено с тази миризма - ала моите сетива неможеха да усетят нищо. Милион пъти съм се опивал да си представя тази миризма. А някъде, някой в този момент крещи, защото неможе да си поеме дъх от нея. С всеки нов нюанс този някой разбираше, че още едно създание спира да се променя. Поставяйки се мислено на негово място, почти си представях какво еда усещаш, че стъпваш върху нея, движиш се в нея. Тази нощ прекарах до него, но не го докосвах; не съм се хранил от два дни оставях само за да се измия. Напоследък немога да спра да се мия, а когато започна от ръцете изведнъж изпитвам непреодолимо желание да се намокря целия, пълня шепите с вода и обливам главата си, но чувството се засилва. Болезнено е , неуспявам да сваля дрехите си от бързината да влезна под течащата вода. Не се чувствам мръсен, искам само да усещам течащата вода по тялото си, харесвам натиска на водните струи по кожата си...
...Забравих, или по-скоро не искам да знам - какво стана с моето листо...последното, което помня е, че се къпех с дрехите; после взех решение да махна огледалото от банята - изглеждах странно с мокрите дрехи...имах огромни тъмни сенки под очите. Всъщност, защо да го махам - никой не влизаше в моята баня - дори като дете не се сещам да съм се къпал с някой друг...
...Всъщност съм останал с него до края, наблюдавал съм го, вдъхвал съм последният му мирис - долавял съм всяка промяна, всеки нюанс и оттенък. Листото е умряло, застинало е в последният си цвят и мирис; аз не съм направил нищо за да променя неговия избор, а и то не поиска това от мен, защото знаеше, че не бих направил каквото и да било. Както казах - нямам спомен - но доколкото се познавам се е случило точно това. Непомня - но все още усещам миризмата - тя не е като другите - тя е само неговата, но завинаги съм изгубил цветът. Вода...много вода...там съм!
не може
|
|