Сълзите нямат никаква цена
дата: 14-06-2008 @ 00:00:00 EEST
рубрика: анализи
Това е едно старо разказче... Разказче, написано покрай една песен, която някога един човек изпълняваше докато аз се опитвах да разбера защо ръцете ми се гипсираха от текста и не можех да докосна струните на китарата...
"...дори и на пазара на бълхите, сълзата няма никаква цена..."
Удивително, нали? Какво общо имат бълхите с пазар и какво правят там сълзите? Странно е колко много неща са събрани в едно кратко изречение... Колко много емоции, чувства, съдби и реалности. В такива моменти човек разбира колко е малък и колко незначителен на фона на Света...
Времето неумолимо тече, а ние оставаме безучастни към нещата, които имат реална стойност. Какво всъщност има реална стойност? - този въпрос ще изкочи веднага като талибан пред търговски център в Ню Йорк. Някой ще каже любовта, друг ще каже парите, трети ще се шибне по гърдите и ще извика купона... И накрая всички ронят същите тези безценни сълзи, които не струват нищо дори и на пазара на бълхите.
Колкото повече се замислям, толкова повече се изгубвам в хилядите хаотични мисли, които минават през главата ми. Слънцето навън грее, прокрадвайки се между облаците и прави следобеда някак усмихнат въпреки намръщеното небе. Цигарата ми гори бавно, но неумолимо също както следобедните часове в офиса.
Работя от много рано до много късно в една от най-големите компании в света. Работата е много, времето малко, а идиотите са толкова неописуемо голям брой, че може да бъдат продавани за левче с гаранция че продавачът ще стане най-богатия човек на земята. Душевно осакатените индивиди са опасни... Те не само не знаят къде се намират, но си и мислят че са наясно с всичко. Накрая плачат...
Истината е, че преди време имах много време. Знаех какво искам и как го искам и общо взето го постигах с цената на каквото е нужно. Всъщност точно така се озовах и в сегашното си положение... И разбрах какво значи сълзите да нямат цена...
Е, света на свободата, мечтите и спокойствието има идеали. Тези идеали правят сълзите стойностни. В един момент някой те плесва през лицето мятайки сълзите далече от съзнанието ти. Постепенно те губят стойността си и остават само хубав романтичен спомен. Всеки е залисан в едни такива "стойностни" неща и няма време да обърне внимание на плачещото момиче на тротоара.
В наше време може да се купи някакво съчетание от несъчетаеми звуци и да бъде продадено за песен ; може да бъде купена мацаница в стил: "ядох боб, седнах в кофата с латекса и се наведох пред платното да си вдигна изпуснатата химикалка" и след това продадена като шедьовър ; може да се изтъргува дори и човешката извратения...даже тя се продава най-скъпо... Но какво може да донесе една сълза? Тя е нерентабилна инвестиция... А е единственото истинско нещо. Нищо от търгуваемите неща не може да донесе на човек това богатство което една сълза може. Сълзата е едничката стойностна и чиста истина. За това и няма цена... За това и не може да бъде изтъргувана... За това и остава на заден план в нашия свят...
Може би някъде някога ще срещнем някого и ще открием стойността на сълзата... Или може би ще осъзнаем каква е стойността на живота ни. Каква е всъщност стойността на живота ни? Някой знае ли? Като гледам имам чувството че е същата като на сълзите - никаква. Живеем забързани и отнесени в различни реалности забулили се в едни неважни важности. Човекът се е превърнал в актив, използван от други хора и е загубил стойността си. Говори се за бройка, сила и приходи, но не и за душа, идеали и цености.
Имаме големи коли, луксозни офиси, безплатно кафе... Ала нямаме време да се разходим с колите, да се отпуснем в офиса нито да се насладим на безплатното кафе. Гавръваме го набързо като попове набарали безплатно вино преди кръщене и се втурваме обратно зад монитора, сякаш там се намира рецептата за безсмъртие. Но уви - там се намира единствено пътеката към изтощението и заличаването на идеала...на сълзата.
Всеки си казва, че не е допуснал да бъде променен и да загуби идеалите си влизайки в системата, но истината е, че всеки се прибира след работа, включва телевизора и заспива. На другата сутрин отново в офиса, отново кафето, отново монитора, отново телевизора, отново спането, отново отначало... Къде казахте са идеалите? Къде останаха сълзите?
"Нямам време за глупости"
Точно така. Нямаме време за глупости. Нямаме време да се отпуснем и да се
насладим на сутрешната песен на птичките. Нямаме време да отроним една сълза за умрялото куче. Нямаме време да се усмихнем на спомените, защото нямаме време за спомени... Всичко върви ли върви, направо лети. И докато се усетим - минало е покрай нас и всички събрани сълзи през времето изведнъж бликват. Но уви... Те нямат стойност. Вече няма кой да ги види. Няма кой да им даде необходимото внимание и да ги направи значими. Залисани в така важните безсмислени грижи на модерното ежедневие и изкуствени цености, сме загубили всичко което би могло да придаде някаква светлина на нашия така или иначе угасващ с всеки ден живот. Накрая на пътя стоим сами и роним безценни сълзи... Не можем да ги продадем, не можем да ги подарим, не можем да ги посветим... Можем само да ги роним и заравяме в пясъка... Същият този пясък в който като деца строихме пясъчни кули за нашия бъдещ път - така красиви, изпълнени с цености и смисъл... Същият този пясък, в който градихме бъдещето и замъците на ншите дни... Същият този пясък, в който потъпкахме и сринахме всички тези кули и замъци, цености и мечти... Същият този пясък...пясък, сега, пропит със сълзи... Пропит, до утре...когато вълната на времето просто ще го отмие...
"...и сребърните балерини на дъжда..."
|
|